Човекът от блатото

Богатството никога не прави хората щастливи, ако не е споделено с някой, който има нужда от него.
 
Старецът повдигна глава. Крясъкът на свраките идваше откъм поляната зад блатото. След нея се простираше гората. Този път викът им бе по-уплашен от всякога.
 „Това са хора”- помисли си мъжът. „Не съм виждал хора от години. Какви ще да са тези? Вероятно са се изгубили в мъглата, но като преминат поляната и стигнат блатото, ще се върнат. Трябва да внимавам. Може и с бинокъл да ме видят, ако привлека вниманието им. Ще вляза в къщата и ще кротувам докато си отидат.”
 Стареца заобиколи къщичката, повдигна един капак от дъски, облепен с мъхове и влезе в нея. Вратата бе в противоположната страна на поляната, така че всяко отваряне и затваряне оставаше незабелязано за този, който случайно наблюдава къщичката. Трудно бе да се определи единственото помещение като къщичка, но конструкцията говореше, че поне идеята бе да се направи нещо подобно. Цялата къща бе покрита с брезови кори, които пък бяха покрити с туфи от мъх. Те се бяха слели с тези, които си растяха по естествен път и по този начин къщата бе невидима за просто око. На всеки би изглеждала само една могилка и нищо повече. И самият й вид отвътре представляваше по-скоро иглу, отколкото подобие на стая от познатия ни тип – с квадратен таван и квадратни стени. Подът бе от подредени дърва, а той пък бе измазан от отдавна изсъхнала глина. Като прозорец служеше още един капак, който също бе облепен с мъхове, и когато биваше отворен, изгледът бе в посока към поляната и гората зад нея. Логично бе да бъде така разположен, защото във всяка друга посока бе само блато и изгледът би бил много еднообразен, а и следенето на евентуален противник би било опасно. На поляната често се мяркаха елени, мечки, вълци и много други животни, но появата на хора бе рядко явление. За близо половин век старецът бе видял хора само три пъти. Първият път дойдоха с камион. Постояха два дни и си отидоха. Тогава бе още млад. Няколко месеца преди това бяха пристигнали с Володя. С Володя служиха заедно и той именно му запали главата по това злато. „Зад блатата-разказваше той- има река. Спуска се от самата планина и тече право в блатото. Тази планина е вулкан. Някога баба ми, която живее в едно селце наблизо, е виждала как от него се спуска лава. Именно от тази лава в реката се среща и злато. Местните разказват, че моят чичо бил намерил къс злато колкото глава на дете. Но като се връщал от реката, се отклонил с една крачка от пътеката и започнал да потъва. Можел е да се спаси, но не искал да пусне златото и се удавил. Пътеката е само една и хората от селото я знаят. Но младите не се задържали в селото и то постепенно запустяло. Сега има само двадесетина старци, които дори и да знаят пътеката няма да се съгласят да минат два дни път, за да отидат до реката. Пък и за какво им е злато вече. Виж на нас е нужно. Ще поработим здравата година-две, ще съберем достатъчно, за да направим бизнес в столицата. Дори и да закъсаме, знаем как да започнем отначало. Но първо ще се запасим с оръжие и всичко най-необходимо за лов, че иначе трудно ще оживеем.” Така започна всичко. Още първата година бяха посъбрали толкова, колкото им бе нужно, но целите станаха още по-големи. Мечтаеха за нещо голямо, което можеше да се осъществи единствено с много пари. Останаха и следващата година. После Вова умря. Старецът така и не можа да разбере от какво, но положи тялото му пред колибата, така че сините му очи винаги да гледат звездите, слънцето и прелитащите жерави. Понякога, когато му домъчняваше за дома, се навеждаше над него и обещаваше на приятеля си, че не трябва да стои повече тук и при първата удала му се възможност ще се върне при хората. Ще трябва все някога да напусне това място. Ще вземе част от събраното злато, защото всичкото бе невъзможно и ще си тръгне. Задържаше го единствено неизвестността. Неизвестността от пътя, който трябваше да извърви назад и най – вече неизвестността от бъдещето, което вече му изглеждаше не така величаво, както си го бяха мечтали. Първият път, когато се появи камионът с мъжете, момчетата си помислиха, че идват за тях. Криха се два дни в колибата и само наблюдаваха хората. После те си отидоха. Двадесет години по-късно младежът,  който вече бе станал мъж, видя отново хора. Те също постояха два дни и си отидоха. През тези дни, както и първият път, мъжът се кри в колибата и не смееше да се покаже извън нея. Цяла нощ се бореше със себе си. Преосмисляше живота си- какво е спечелил и какво е загубил. Когато хората си отидоха, започна да се ядосва на себе си, че не събра смелост да изостави златото и да замине с тях. Сега отново сценарият се повтаряше. Старецът не посмя да отвори прозореца , а само леко го повдигна, така че очите му да наблюдават поляната, разбира се при условие ,че мъглата се разсее. Седна на дървения нар. Той бе покрит с кожи, а под тях бе застлано с изсъхнала папрат, така че сънищата да не бъдат кошмарни. В единия край имаше огнище. То представляваше подредени в кръг камъни, над които стоеше едно канче, което пък се държеше на три пръта разположени в триъгълник и завързани в горният си край с въже. На отсрещната страна на стаята бяха натрупани достатъчно дърва за зимата. А зимата тук бе люта и опасна. Блатото замръзваше и край колибата често се навъртаха вълци и мечки. Снегът я затрупваше и понякога старецът трудно успяваше да отвори вратата. Често се налагаше да излиза пред прозореца, за да разчисти снега. С времето свикна на този живот и само страхът от неизвестното го караше да остане тук и да не поеме по опасните пътища към храта. Смрачаваше се. Сред мъглата пробляскваха светлинките на току що запален огън. Страхът го караше да не пали такъв в колибата. Пушекът щеше да го предаде. Загърна се с кожите и се излегна на леглото си. Но очите му не се затваряха за сън. С втренчен поглед в тавана и потънал в размисъл, старецът посрещна утрото.
 Загърна се в една меча кожа, взе лесковия прът и напусна колибата завинаги.
 -Хей, старче, какво те води насам?
 Старецът не спря и продължи напред. Страхуваше се, че бе забравил да говори и в отговор само ще измучи като елен. Предпочете да замълчи, и когато отиде до тях, да се опита. Не бе говорил повече от половин век. Някога, когато бе млад и Вова все още бе най-близкото създание от човешки вид, с което можеше да разговаря, си правеше труда, но впоследствие сякаш гласните му струни закърняха и дори не правеше опити. Надвесваше се над мъртвия си приятел и само мълчеше. И без това той не отговаряше на хилядите въпроси, които му задаваше. Така че предпочиташе само да го гледа и да си мисли върху превратностите на съдбата.
 -От къде се измъкна този старец!? Мъглата ли го роди или е някакъв призрак, а!? Събудете Николай. Още ли спи младокът?
 -Спи, господин Киров. Още спи.
 Чул суматохата, от палатката се измъкна младеж на около двадесет и пет-тридесет години. Със сънени очи и рошава коса, неспокойно закопчаваше панталоните си и едновременно с това се опитваше на обуе високите ботуши.
 -Тук съм. Каква е тази суматоха в лагера?
 -Някакъв старец се измъкна от мрака. Изкара ни ангелите- -обади се Борката,шофьорът на камиона.
 -И затова вдигнахте тази олелия ли?
 -Знаем ли кой е? Може да е враг някакъв! Саботьор или престъпник накакъв. Хора всякакви.
 -Я се разкарай и направи по едно кафе, че път ни чака. И отвори по една консерва да закусим. Сложи и на госта ни. Заповядай старче. Седни тук и разказвай. Какво те води насам.
 -Какво да разказвам!? Тя е дълга история.
 -Добре, добре. Първо ми кажи от къде си и защо дойде при нас?
 -От блатото съм и дойдох, за да ме върнете при хората.
 -Как така от блатото!? Тук ли си се родил?
 -Не, не съм. Нали ви казвам, че е дълга история.
 -И накъде си тръгнал? При кого?
 Старецът замълча. Наистина при кого отиваше. При хората, но къде? Тези които познаваше, навярно вече не са между живите. Кой ще приеме този омършавял старец, който дори не познаваха?
 -Никого си нямам.
 -Хм, лоша работа.
 Младежът запали цигара.
 -Ще отида да си измия очите и ще се върна. Ти да не изчезнеш!? Ще те взема с нас, пък после ще видя какво ще те правя.
 Старецт не отговори. Не бе пушил петдесет години и сега димът от цигарата го върна в далечните спомени на младостта, когато се криеше от баща си, когато като войник си разделяха една цигара няколко души, когато с Вова първите дни, пушейки, мечтаеха за бъдещето.
 -Може ли да ми дадеш една цигара?
 -Може, разбира се. Ти от къде си взимаш цигари в тази пустош?
 -От никъде. Тук няма цигари и не пуша.
 -И за какво пак започваш? Тъкмо си ги отказал.
 Старецът не отговори. Дръпна от цигарата, задържа дима в гърдите си и замижа от удоволствие. После още веднъж и я загаси, като сложи фаса зад ухото си.
 -Старче това кафе е за теб и консервата с хлаба. Аз съм Борис. Шофьорът на камиона. Младокът, Николай е шефа. А другият е старият ветеран, господин Киров. Картографират местността. Геолозите смятат, че покрай тези блата има нефт. Та пътя сме тръгнали да трасираме. То, този проект, ту започва, ту се прекратява. Може и нашата работа да е на вятъра, но щом са казали – трябва да изпълняваме.
 -Много е млад за шеф.
 -Млад, ама знае повече от всички в картографския отдел. Работи му мозъкът и е разбран. Само дето не иска да се жени, ама ще му намерим някоя бабичка с мустаци.
 -Боре, какви глупости говориш пак!?
 -Нищо шефе. Хортуваме си със стареца за житейски неща.
 -Хапвайте и събирайте палатките, че няма време. Остави стареца да закуси. Господин Киров, вашето кафе ще изстине, ако се бавите още с тези карти.
 -Защо господин Киров е ваш подчинен,  Николай?- попита старецът, като отпи от горещото кафе.
 -Господин Киров е стар служител. Много опитен и принципен. Уважавам го и го ценя много, за да го чувствам подчинен. Те просто се шегуват с мен и това е всичко. А ти как се казваш старче? Не си каза името?
 -Ангел.
 Младежът се разсмя.
 -А пък те са те помислили за дявол. Да беше им казал името си първо, та да не врякат като баби. Имаш ли някакъв багаж?
 -Не. Всичко, което имам е върху мене.
 -Добре тогава. Господин Киров, да тръгваме, а? Ние със стареца ще се возим отгоре на коросерията. Борисе, не забравяй, че возиш хора, а не картофи.
 -Разбрано, шефе.
 Камиона бавно потегли, като се клатушкаше наляво и надясно, преодолявайки бабуните по поляната с шеметната скорост от два-три километра в час.
 Старецът гледаше блатото и не можеше да повярва, че толкова години преживя сред водите му.
 -Дядо Ангеле, знаеш ли какво съм решил. Имам една вила на петдесетина километра от града. Пустее. Нямам време да отида там и да се оправям с нея. В съседство живеят много хора и няма да ти е скучно. Има радио, телевизия, хладилник, баня, пералня, изобщо всички удобства, дето се казва. Та на първо време, докато си закупя жилище, ще живееш там. Ще ти пращам пари, за да преживяваш, а и може нещо и да се направи с пенсионното, та да ти отпускат и от там. Не съм сигурен дали ще стане, но поне ще опитам. Божа работа, както се казва. Та ако си съгласен…..
 Очите на стареца се насълзиха. „ Добре че не тръгнах с предишните – помисли си той. Господ си знае работата. Така е трябвало. Цяло щастие е, че попаднах на този прекрасен младеж.”
 -Старче, да не те обидих нещо?
 -Не, не си. Виждаш ли онази могилка в блатото.
 -Могилка!? Не, нищо не виждам?
 -Хей там, вляво от изсъхналото дърво.
 -Да, да сега я виждам. Е, и?
 -Можеш ли някога отново да се върнеш точно на това място.
 -Това ми е работата. С отклонение от три сантиметра.
 -Това е добре. А би ли намерил могилката, която ти показах?
 -Разбира се. Няма никакъв проблем.
 -Ако някога останеш без работа или позакъсаш за пари, я намери и влез в нея. Входът е от другата страна. От нашата е прозорецът. Подът е покрит с глина, а под него има парчета злато, които съм събирал през целия си живот.
 Младежът се усмихна.
 -Знаеш ли, че тази експедиция струва на института цяло състояние. Едвам събрахме пари, за да я направим. Никога няма да събера толкова, че да мога да дойда отново.
 -Колко им струваше?
 -Ами може би десет хиляди. Може и да е по-малко. Не съм сигурен в точната сума, но някъде там ще да е.
 Старецът с надигна и изкара адно парче самородно злато колкото детска глава.
 -Това ще ти стигне ли?
 Младежът ококори очи.
 -Старче, с това може да се закупи дори института ни. Искаш да кажеш, че там има още ли?
 -Целият под е покрит със златни отломъци и отгоре е замазан с кал.
 -Не, ти не си Ангел, ти си Дяволът,  дошъл да ме изкушаваш. …и не веди нас в изкушенье и ни спаси от лукаваго..
 -Искам само едно да ми обещаеш?
 -Какво?
 -Че ако се върнеш за него, ще си вземеш колкото ти трябва и ще си тръгнеш.
 -Старче, това злато ще ни стигне за цял живот. С него ще си купим и дом, и всичко необходимо. Обещавам ти, че никога няма да се върна тук, за да взема злато. Никога няма да стана роб на златото. Не искам да загубя чавешкото в себе си  заради парите.
 -Като мен.
 -Не се сърдиш, нали?
 -Не, разбира се. Аз това го знам. Сега искам поне да помогна на някого с това, което съм събрал. Искам този „някого” да бъдеш ти Николай, защото ми изглеждаш свястно момче.
 -Благодаря ти, старче. Но ти не ме познаваш. Ако се излъжеш в преценката си, няма ли да съжаляваш после?
 -Кога после? – и като помълчаха известно време, старецът продължи: - Само се съмнявам, че като забогатееш, ще искаш отново да се върнеш тук. Съдя по себе си. И ако ми позволиш, силно се съмнявам, че ще искаш да се върнеш отново.
 -Не вярваш в думите ми ли? Добре тогава. Заклевам се в Отца и Сина и Светаго духа, че никога няма да се върна на това проклето място, за да търся злато. Заклевам се в паметта на дедите си, в мама, татко и сестричката си, която обичам изключително много, че ще те имам като роден баща и ще ти помагам винаги и във всичко, дори аз да се лишавам от необходимото…
 -Стига, стига! Вярвам ти. Все пак ,ако закъсаме много, имам още един, ама по-малък. За черни дни. И още един съм взел, ако трябва на някой друг да помогнем. И тук имам още един. Как ми убива само. Май съм седнал на него, защото е доста големичък и е специално за сватбата ти. И още малко имам във вътрешните джобове…..