В бездната

Човек открива себе си само в екстремни ситуации.

-Грешница, грешница съм аз. Затова Господ не ме взима при себе си, а ме остави да живея толкова дълго. И млечни зъби ми даде, та да ми покаже, че скоро няма да ме прибере и още дълго трябва да се мъча, та да изкупя греховете си.
 -Стига ма, бабо! Не говори така! Та аз по-добра от теб те познавам. На мравката път сторваш, дето се казва.
 Бабата махна презрително с ръка.
 -Наистина! Честно! Аз съм вече на шестнадесет, а лоша дума от устата ти не съм чула. И в село надаги ще се намери човек, който да каже противното. Ха да те питам нещо тогава!? Отгледа ли осем деца!? Отгледа.
 Бабата махна отново с ръка.
 -Седем. Осмото не успях.
 -Е, добре, нека са седем. Та  ние сега и по две дали ще успеем да отгледаме. Погледни внуците ти – все учени хора са станали. Пък и правнуците. На, погледни мене. Студентка съм вече. Лекарка ще стана. Ще се грижа за теб още дълги години.
 -Не ми трябва, да се грижиш за мен. Аз за умирачка мисля, тя зорлян жива ще ме държи.
 -Ама бабо, не може така. Знаеш ли, че в света хора, които са на твоята възраст, се броят на пръсти. Сто и осемнадесет години са си множко. Средната продължителност на живот, както учихме, е само седемдесет и две години.
 -Стига му толкова на човек. Блазе им на тези хора.
 -Не съм съгласна с тебе. Нима щях сега да се радвам на теб, ако си беше отишла по-рано!? Да не мислиш, че ми е радостно като ги няма синовете ти, пък и много от внуците!? Животът си е хубав.
 -Хубав, зер!?- старата жена извърна учуден поглед към момичето. – Че кво му е хубавото!? Само мъка съм видяла на този свят. Радостите на пръсти се брояха. Не си заслужава за един ден радост –цяла година да мъкнеш.
 -Вярно е! Живяла си в тежки времена. Дори и турско си хванала. Помниш ли нещо от това време!?
 -Че как да не помня!? Та аз бях по-голяма и от тебе тогава. Имах три деца, когато си заминаха турците.
 -Разказват, че били много зли и лоши. Вярно ли е това?
 -Вярно е! Зли бяха! Може би,  защото трябваше да напуснат родните си места и да изоставят, това що са съградили векове наред. Ненавиждаха ни, че ние техните роби, ще притежаваме отново земите си, а те ще трябва да започват отново. Но това не беше най-лошото.
 -А кое!?
 -Най-лошото бе, че оставяха един смачкан и убит народ. Народ, който е свикнал да бъде роб и на когото душата му бе станала робска.
 -Как така!? Аз не се чувствам така!
 -Възможно е. Минали са толкова години. Хората се променят.
 -Разкажи ми най-лошата и страшна случка, на която си свидетел.
 Баба Минка погледна отново момичето право в очите. Очи без цвят, влажни и безизразни. Очи, в които не тлееше огъня на живота, но очи, които сякаш търсеха утеха или състрадание.
 Настъпи дълга тишина. Момичето не смееше да мръдне от столчето си, за да не изпусне онзи върховен момент, когато живата история ще проговори, а тя ще запамети и ще разкаже на децата си невероятните преживелици на собствената си прабаба. Минутите течаха бавно. Момичето си мислише, че бабата вероятно се чуди коя история да разкаже, но с времето се замисли дали пък не е заспала, а тя да чака напразно. И това се случваше понякога: баба й да заспи насред приказката. Изведнъж старицата започна, без да се обърне, без да я погледне. Ей така, обърната с гръб към момичето.
 -Беше същата година, когато турците напуснаха страната ни. Бях извела козите на паша до вировете. Там винаги се намираше прясна тревица. А дядо ти Йовчо беше закарал воловете надолу по реката, където се разлива и стават мочурища, та хем да хапнат, хем да се изкъпят, че горещината много ги мореше. Двете малки деца бях оставила на свекървата, а голямот, вече тринайсет годишно, бе тръгнало нагоре по реката да пасе прасетата. Някъде към обед откарах козите встрани, към орехите и бяха налягали под тях, за да се спасят от жегата. Бях отворила торбичката с храна, когато чух да приближават конници. Бяха четири заптиета на коне и водеха отделно още шест катъра с бохчи. Кво имаше в тях не знам, но най-вероятно документи бяха. Веднъж на три-четири години горният вир се отваряше, както му казваме ние. Зейваше огромна дупка и част от водата потъваше в нея. Като деца сме хвърляли в нея огромни дървета, които потъваха в бездната и повече не ги виждахме. Та затова не смятам, че злато са хвърляли, щото после не можеш го върна обратно. Пещера ли беше отдолу, не знам, но внезапно отворът се запушваше и реката отново си потичаше по коритото, сякаш нищо не се е случвало. Чудно нещо. Но ние знаехме, че това може да се случи изневиделица и затова никой не се къпеше там, ние ходихме само в долния вир, който бе сигурен, а и по- голям. Едва когато заптиетата спряха, забелязах с тях едно момче. Вероятно го бяха взели със себе си, за да им покаже точното място на вира. А от къде знаеха за него и че в момента е отворен, това не мога да ти кажа. Всъщност, турците винаги знаеха всичко. Страхът създава доносници. Та тогава заптиетата накараха момчето да смъква бохчите и да ги хвърля едно по едно във вира. Сигурно бяха много тежки, защото то с мъка ги сваляше от катърите и ги суркаше по земята, за да ги отнесе до там. После със сетни сили ги бутваше към зейналата дупка, за да изчезнат завинаги в бездната. Тъй като на катърите имаше по две бохчи, на последния катър едно от заптиета му дожаля за момчето и слезе да му помогне при разтоварването. Аз се бях скрила зад една скала и примирах от страх. Гледах с отворени очи и не смеех да мръдна, та да не скочат и козите редом с мен и да бъда разкрита. Когато момчето започна да избутва и последната бохча, едно от заптиетата скочи и с крак бутна момчето. Уморено и без сили, то политна след бохчата и изчезна в бездната. Това заптие, което помагаше на момчето се развика на другото. Настана караница. После подкараха набързо добитъка и бърдо изчезнаха зад завоя.
 Бабата замълча. Момичето също мълчеше. Очакваше продължението и се страхуваше да не прекъсне разказа на старицата.
 -Час по-късно, когато си отидоха дотичах до вира, но от момчето нямаше и следа. Цялата треперех. Тогава от очите ми се спуснаха сълзи. Сълзи на безсилие, сълзи от страх, сълзи от мъка.
 Прибрах се у дома, никому нищо не казах. Няколко дни ме тресеше. Бях болна от скръб, такава си останах и до сега. Господ ми даде изпитание, непосилно за моите плещи. Аз, която си мислех, че като орлица мога да бъда, бях в плен на моя страх.
 -Но бабо, ти не си убила това момче. Може би, ако си искала да помогнеш, е щяло да те последва съдбата на момчето. Не се вини.
 -Да не се виня ли!?
 -Разбира се.
 -Дори, ако това се случва с твоето дете!?