Сълзите на Бога

Единствено чрез любовта и добротата може да бъде покорено злото.
 
Баба Атина лежеше на дивана и гледаше под полуотворените си клепачи младата жена. Само преди седмица я бе наела като своя гледачка и още не можеше да разбере що за птица е. Ако и тя е като предишните, щеше да й оскубе перушината и щеше да я изхвърли от къщата начаса. „Мързеливо поколение- мислеше си старицата- моят големият се разплул като медуза. От къщи до маслинената горичка с кола ще иде. А ей го, на един хвърлей място. За час и е там. Хем ще се разведри, хем ще поотслабне малко. Ама той  ни от с добро, ни с лошо можеш го накара да не плюска толкова много и да се движи повече. Ама виж, онази свиня, жена си слуша. Все след нея върви като куче и  изпълнява всичките й  прищявки. „Спиро, донеси ми вода, миличко. И като идваш и сладолед от хладилвика ми донеси. Ох, май огладнях. Ще ми донесеш ли нещо за хапване, миличко? Да не забравиш и сладкишите. На шкафа са до мамината кутия с бижута” „Мама”, каква мама мога да ти бъда аз? Мама на свиня не ставам. А моя баламурник изпълнява всичките й прищявки, че тя не може да си повдигне дебелия задник от леглото. Топло й било. Потяла се. Ами намали сланините и няма да ти е топло. Поне да работеше нещо или някаква домашна работа да свърши. Каквато и да е. Чаша да измие, цветя да набере, легла да оправи. А тя нищо. Дори като се храни, не сяда на стола, а в леглото иска да й го носят. То по-добре едно прасе да бе отглеждал.  Ами дъщерята. Същата като снахата. Мързел. Дом ти е, направи нещо за него. А тя само се излежава и командори прислугата. Свине. Виж, Харилаос, най-малкия, на мен прилича. Три фабрики върти и няма умора. Кога спи, не знам, ама и за семейството му остава време и мен ще мине да види. Как да не го обичаш?  Аз и затова всичко на него приписах. А на онези, рентата им стига. Дембели такива. Не си спомням някога в родовете да сме имали толкова дебели хора. Пък и как ще имаме, като всичко работеше от сутрин до мрак. Още от прохождането ни учеха на труд. Станеш ли дванадесет-тринадесет години и работиш редом с възрастните. Никаква милост от тяхна страна. Ама пък силни и издържливи бяхме. Не хленчехме от трудностите и се борихме със зъби и нокти за хляба.Ще стана преди изгрев слънце, ще замеся хляб, ще занеса на баща ми и майка ми, после ще отида при брат ми, дето пасе овцете горе в планината на три часа път от къщата, ще завъртя ей отдалеко , та да занеса на работниците в маслиновата градина и тогава ще се прибера. Погледнеш -станало обед. Ха обяд да направиш, че после да го занесеш на работниците. Гори онова слънце, та се не  трае. Камък и дърво се пукат, а аз забрадена да не слънчасам се прибирам в най големия пек. Ще измия съдовете, ще почистя, ще изпера, градинката ще подредя, стаите ще оправя и хайде вечерята да приготвя, че след час-два ще се прибере мъжът ми и ще ревне. „Атино, сипвай, че умирам от глад. За мен бе обида в къщи да ми се въртят някакви и да ми прислужват. Беше под достойнството ми, ако поискам това. То означава, че съм се предала. Е да, когато се роди Спиро се наложи да главим едно момче, та да носи хляба на брат ми и ратаите в маслиновата градина.А мъжът ми, Бог да го прости, сядаше на стол единствено, когато трябваше да яде. В останалото време сновеше насам-натам, да нагледа ратаите, животните, строителите в къщата. Лягаше си пребит и още в ранни зори леко ме побутваше с лакът да ставаме. Много работеше покойникът, ама и си хапваше здраво. Здраво, здраво, май по-малко от свинете в къщи.Те поне нещо да хващаха ,ей така, за развлечение- да измият басейна или да пооскубят бурените в градината, а те-нищо. Ръцете им сякаш ще изсъхнат, ако поработят.
 
Стара съм вече, не мога да се справям сама. Трудно ми е да се къпя, да си сресвам косата и да правя плитката, да се обличам и събличам. Пък и взех да забравям вече. То и да забравя нещо не е толкова от значение, ама лекарствата…Ох, ако имах сили хич нямаше да чакам на някакви българки.
 
-Ирина, досе ми неро![1]
 
Жената стана покорно и със ситни крачки се запъти към кухнята.
 
„За седмица доста научи от гръцкия. Правилно съм постъпила, като не исках да плащам повече за такава,  дето го знае. Тая ми изглежда и учена и работлива, ама ще видим.”
 
-Ористе, яя Атина.[2]
 
-Ефхаристо.[3]
 
-Лельо Атина, ще изляза за малко на двора. Ако ви потрябвам за нещо ме повикайте.
 
-Какво ще правиш на двора в този пек!?
 
-Мисля да прекопая малко градинката и да набера свежи цветя за вазите.
 
Старата жена ококори очи. „Това момиче ми говори на перфектен гръцки и толкова думи да знае само за една седмица. Нещо не се връзва. Лъже ме. Знаела го и отпреди. Ще открия аз истината рано или късно.”
 
-И аз ще изляза с теб, че и мен нещо нервите ми не издържат на едно и също място.
 
-Добре. Хей  сега ще Ви помогна да станете от миндера.
 
Старицата я хвана за ръката и уж случайно я стисна с кокалестите си пръсти. Момичето само премижа от болка, но нищо не каза. А баба Атина остана спокойна, все едно че нищо не е направила или ако е направила, е било съвсем неволно.
 
-Онези рози, алените, отдавна прецъфтяха и трябва да се поотрежат клонките, та да дадат живот и на другите. Как са ги заглушили само. Едвам се виждат.
 
Старата жена бе седнала на стъпалата на къщата и наблюдаваше момичето. „В бараката оная лампа я има четиридесет свещи, я не. Как учи този гръцки не знам. И дали учи не знам. Тази вечер ще трябва да намина да видя.” Както винаги съм го правила с новите, и тази я оставих гладна първите три дни, та да я  видя що за човек е. Дума не каза дяволът. Мълчи и работи. Даже и като я заключих навън, ни помощ иска, ни съседи повика. Сви се в ъгъла и така до сутринта. А онези, предишните,едни избягаха, други реват с цяло гърло, трети тропат на вратата ми и молят за милост. А това,  инат момиче излезе. Ама аз ще го пречупя този инат, защото мога и знам как.”
 
Ирина погледна старицата и свитите  й от злоба устни.
 
-Добре ли сте, лельо Атина?
 
-Добре съм, добре съм.
 
-Аз ще отида да хвърля клоните на розите в дерето.
 
-Не се казват клони, а стръкове.
 
-Извинявай. Не знаех.
 
Младата жена се отдалечи и изчезна зад градината.
 
Измина доста време. Старицата се ослушваше да чуе стъпките й, но освен чирикането на вребчетата в кипариса, друго не чуваше. А би трябвало вече отдавна да се е върнала.
 
„Какво направи това момиче!? Да не падна по склона. Че не е близко, не е, ама до сега трябваше два пъти да си дойде.” Четиридесет декара двор бяха наследили и бащината къща. После с мъжа си издигнаха ограда два човешки боя. Колко горда беше баба Атина тогава. И как нямаше да бъде. Бе най-големият двор в околността, а може би и на целия остров. Колко е Крит-една шепа, а хората му – колкото един голям европейски град. Басейн ли няма в този двор, та градината ли, която има-няма десет декара, та хотел за курорт ли не построиха, или алеи с кипариси и пейки под тях и алея за почиващите, която се извиваше пак между кипариси и цветя та чак до морето. А там плаж направиха. Що камиони с камък хвърлиха – едно село да построиш. Чудо невиждано. И всичкото това под нейното ръководство. По неин план. Само към склона не сложиха ограда, че там бяха кошарите навремето и пазеха кучета. А и за изкарване бе по-лесно. Но времената се промениха и добитък вече няма, а и ограда няма кой да направи. Пари все няма за ремонти. Да ми е жив и здрав Харилаос, че без него всичко ще запустее, а и „свинете” ще умрат от глад.
 
Старата жена се надигна и заситни към градината. Току зад нея видя момичето наведено над нещо. Приближи се и не вярваше на очите си. Беше се загледало в някакъв храст, сякаш го изследваше.
 
-Какво гледаш толкова този трънак!?
 
-Извинявай, лельо Атина. Виждаш ли какви красиви цветчета има. Като небето сини  и приличат на капчици роса. А как ухаят….Прекрасни са.
 
-Хм-присви устни старицата. -Тръни. Колко години се мъчим да се освободим от тях. От къде ли се е довлякъл пък тоя!?
 
-Лельо Атина, нека остане. Моля те.
 
-Да остане, ама само това. Видиш ли ли друго, да го изкорениш навреме, че като троскот се въди!
 
-Добре, обещавам. А знаеш ли как се казва това цвете?
 
-Цвете. Какво цвете може да бъде този бодил. Трън най-обикновен. Тукашните му казваме „сълзите на Бога”, ама истинското му име не знам.
 
-“Сълзите на Бога”-повтори момичето и като откъсна стрък от него, го поднесе към носа на старицата.
 
-Вярно е, че ухае хубаво. Ама цвета освен с лупата, с друго не мога да видя. На капка казваш прилича и синьо на цвят?
 
-Прекрасно е. Сълзите на Бога може и да са същите. Някой може да ги е видял и затова да са го нарекли така.
 
-Видял той! Бог плаче ли?
 
„Интересно-замисли се старицата- Толкова много от този храст съм изхвърлила, а това не съм забелязала. Може би не ми е оставало време за тези неща, а може би не съм се вглеждала както това момиче в природата. Романтичка някаква ще излезе тая птица.”
 
—
 
Както си беше наумила баба Атина, стана посред нощите, отключи къщата и излезе. Заобиколи градината с цветята и приближи тихо до къщата на слугите. Прозореца на момичето светеше. Слабото й тяло се извиваше  като на котка, безшумно и леко, противно на осемдесетгодишната й възраст. Надигна глава и погледна през прозореца. Момичето се бе надвесило над книгите и четеше под мижавата светлина.
 
-Тетя, тетйо, тетйи[4]- повтаряше фрази и после пак, и пак.
 
Баба Атина  се обърна и запрестъпя обратно към дома си, потънала в мисли.
 
„Значи не ме е излъгала. Сега го учи езика. Кога спи това момиче, не знам? Сутрин е станала преди мен, вечер ме приспива. Да се чудиш и се маеш. Вещица някаква трябва да е.”
 
—
 
На следващата седмица баба Атина повика момичето още преди изгрев слънце.
 
-Ирино, снощи по късно дойде Харилаос. Ти беше си легнала вече и не исках да те будя. Днес в хотела щели да дойдат курортистите, другата смяна, а синът ми бил ангажиран, та ме помоли аз да ги посрещна. Стара жена съм и къде чуя, къде не, притеснявам се да не объркам нещо. Та те моля да дойдеш с мен и да ги настаним. В хотела си има обслужващ персонал, но уважението, че им взимаш парите, не трябва да се забравя. Ще дойдеш, нали?
 
-Разбира се, лельо Атина. Иска ли питане. Как ще те оставя така да ходиш сама чак до хотела. Пък и аз никога не съм го виждала. Ще ми е интересно да го погледна. Кога ще ходим?
 
-Оправи се и тогава. След час най-късно. Те ще дойдат след два, но нали знаеш: трябва да се провери дали всичко е наред. Вода има ли, осветление,  храна дали са им направили, кърпи, сапуни и хиляда още дреболии. Какво ме гледаш такава?
 
-Нищо, нищо. Страх ме е малко да ти кажа.
 
-Лошо ли е?
 
-Не знам.
 
-Казвай, де. Кръвното ли искаш да вдигна?
 
-Хрумна ми една идея.
 
-Каква?
 
-Да те подстрижа.
 
-Ти да не си полудяла бе, момиче!? Аз тази плитка от моминските години я имам, а ти хоп и я няма.
 
-Извинявай, лельо Атина. Преди малко си те представих с по-къса коса и с панамена шапка, и затова се осмелих.
 
-Че и с панамена шапка! А с червило и сенки не ме ли видя!?
 
-Съжалявам. Лельо Атина, нека забравим за това?
 
-Добре добре. Отивай да се оправяш.
 
Старата жена застана пред огледалото. Подхвана плитката и дълго я заоглежда. Откакто се помнеше, носеше тази плитка. С годините все по-трудно й беше да я суши и сресва. То и една от причините да си вземе гледачка бе и тази плитка. „Абе това момиче май е голямо дяволче. Все едни такива особени мисли ми навява. Влиза ми тя под кожата. Усещам я. Че тази сутрин й се молих дори. На някаква си прислужница да се моля. Вместо тя да ми се моли – аз. Май съм полуудяла. Каква ли щях да изглеждам без плитката.” Старицата запрегъва плитката и я скри под дрехата. Дълго се оглежда, като се извиваше ту от дясно, ту от ляво. После започна да рови из гардероби и съднъци и измъкна няколко шапки. „На дъщерята и снахата са, ама те и без това не ги носят, та ако..”
 
-Иринаааа! Ела едо се лео![5] Иринааа!
 
-Стека, стека.Пос исте? Каталавенис?[6]
 
Жената нахлу в стаята с притеснено лице, като държеше все още гребена в ръката си.
 
-Ирино, взимай ножицата и режи.
 
-Сега ли?
 
-Сега, сега.
 
-Няма ли да закъснеем, лельо Атина.
 
-Няма. Има достатъчно време. Пък и да почакат малко, си имаме извинение.
 
-Все пак, ако искате като се върнем.
 
-Тогава мога и да не искам. Затова-режи!
 
Двете жени бързаха по алеята. С две крачки напред вървеше старицата, а зад нея почти подтичквайки-младата жена.
 
-След половин час автобусът пристига. Закъсняхме. Няма време да оглеждам стаите. Дано всичко е наред.
 
-Дано – повтаряше момичето като се задъхваше да преследва старата жена.
 
Хотелът бе на три етажа с огромни тераси и веранди, на които бяха сложени маси и столове за отмора. Навсякъде баха разположени саксии с цветя, от които се разнасяще вече упоителен аромат.
 
-Манолис? Къде е Манолис!? Какво!? Болен!? Ето сега я объркахме. Някой друг знае ли немски!? Или австрийски, ако трябва да сме точни!?
 
Прислугата се споглежда учудена.
 
-Аз знам немски – чу се тихия глас на  Ирина.
 
-Тиии!?-старицата я погледна с присвити очи.
 
-Завършила съм немска гимназия. А и в Австрия се изучава и английски, така че няма проблеми да ги посрещнем.
 
-Добре тогава. Ти ще ги посрещнеш, ако дойдат, а аз ще проверя горе стаите.
 
-Няма време за това, лельо Атина. Ето го автобуса. След минутка е тук.
 
-Гутен таг, майне дамен унд херен. Зи бефинден зих фор дем хотел, ин дем зи ин ден некстен таген ентшпанен кьонен. Вайл дер безитцер дес хотелс, хер Харилаос Ставракос зи нихт емпфанген кан, вирд диес зайне мутер, фрау Атина тун.[7]
 
Старата жена гледаше Ирина със зяпнала уста и не можеше да повярва какъв късмет е изкарала с това момиче. „Бог да те благослови, дете мое”-повтаряше тя на ум и отвреме на време оправяше ту косата, ту бялата панамена шапка.
 
—–
 
-Късмет май изкарах с теб,  Ирино. Всичко мина добре и Харилаос ще се зарадва на това. Знаеш, че с кръвното не съм наред. Всичко се случва.
 
-Да не би…
 
Старицата махна с ръка, за да млъкне и продължи:
 
-Има една стая до моята. Само телевизор дето няма, ама е с климатик и ще ти е по-комфортно да живееш в нея.
 
-Но на мен и там…
 
Старата жена пак махна с ръка, за да спре.
 
-И надника ти вдигам, че ме разкраси.
 
-Вие сте прекрасна за годините си, лельо Атина. Моето допълнение беше почти без значение. А и косата ви е толкова мека. Като коприна е.
 
-Стига глупости. Така не се говори на осемдесетгодишна жена.
 
-Истина е. И гърдите ви са така стегнати и бели.
 
-Стига де.
 
Старицата се разсмя от сърце.
 
-Моя мъж казваше, че искал да отгледа маслини, големи колкото зърната ми. Ама така си остана с мечтите си, горкият.
 
Двете жени се прибираха бавно към дома и се смееха като се оглеждаха от време на време, та да не би някой да чуе разговора им и да им се присмива после.
 
—
 
Лятото отмина. Ставаше все по-хладно.
 
Една вечер старицата дълго се въртя в леглото си и не можеше да заспи. Бавно се надигна от леглото си и излезе на верандата. А там видя легналата на гръб Ирина.
 
-Добре ли си?-почти се наведе над нея старицата. Сепната от неочакваната поява, младата жена се надитна.
 
-Да, добре съм. Извинявайте, лельо Атина.
 
-Няма за какво да ми се извиняваш. Какво правиш тук в този студ!? Искаш да настинеш ли!?
 
-Не, не ми е студено. Гледах звездите, луната.
 
-Звездите и луната!? Че какво им гледаш толкова!?
 
-Никога не съм виждала луната толкова голяма, колкото тук. А и звездите сякаш са много повече.
 
-Така ли? Я отстъпи малко, че да легна до теб!
 
Двете жени помълчаха известно време, наслаждавайки се на прекрасното небе.
 
-Като малка често лежах така като тебе, но с годините не ми оставаше време за това. Наистина е красиво.
 
-Ако бях Ел Греко..[8].
 
-Ти си чувала за Ел Греко?
 
-Да, учихме за него още в гимназията.
 
-И какво щеше да направиш, ако беше Ел Греко?
 
-Щях да нарисувам небето с всичките звезди и луната.
 
-Нямаше да ти стигне живота. Не мислиш ли?
 
-Може би. Но хората, които не могат да видят тази красота, щяха да я видят в картината ми. Ето там е Орион.
 
-Къде?
 
-Онези звезди, които наподобяват на хвърчило.
 
-Съжалявам. Виждам само няколко звезди. Очите ти са силни, а моите вече не виждат. Затова и не мога да открия истинската красота, която намираш ти. Виж луната я виждам. Все толкова си е, откакто я знам. Не се е променила много. Ирина все искам да те питам нещо и все не събирам смелост.
 
Младата жена нищо не отговори. Просто изчака търпеливо въпроса.
 
-Ти на колко си години?
 
-Тридесет и две.
 
-И още нещо да те питам: Защо се обаждаш все на майка си, а на баща си никога. Ако ще те натъжа, можеш да не ми отговаряш.
 
-Ще ти отговоря, лельо Атина. Когато майка и татко са се срещнали, били вече малко напреднали с възрастта. Майка ми била на тридесет и осем , и баща ми четиринадесет години по-голям от нея. Влюбили се. Оженили се и на следващата година съм се родила аз. Баща ми починал, когато съм била на една годинка.
 
-От какво.
 
-Катастрофа.
 
-Аха. Значи майка ти е десет години по-млада от мен.
 
-Да. И много страдам за нея. Когато и да й се обадя по телефона, винаги казва,  че е добре. Но тя е от този тип хора, които никога не се оплакват, за да не обременяват хората със собствените си проблеми. Знам, че не е така и затова помолих една приятелка да отиде и да разбере истината. Все ми се иска майка ми да казва истината.
 
-А ти защо до сега не си създала семейство?
 
-Защо!? Вероятно, защото никой не ме харесва. Знам ли. Никой не ми е поискал ръката още.
 
-А ти имала ли си приятел?
 
-Имах и то двама, ама избягаха.
 
-Как така избягаха!?
 
-Така. През глава.
 
-И защо?
 
-От къде да знам, лельо Атина! Може би не съм истинската жена, за която са мечтали.
 
-Мечтаят те с онази си работа. Виж каква си добра и работна,умна си, търпелива. Какво искат повече?
 
Момичето само се усмихна и не отговори. Двете жени още дълго мълчаха легнали по гръб на чергата и съзерцаваха звездите.
 
-Ти си момиче на Бога. Само за него си достойна ти.
 
Момичето само поклати глава в знак на несъгласие с тези мисли и от очите й бавно се спуснаха сълзи.
 
—
 
Целият ден момичето мълчеше и само тъжното й лице показваше, че някаква скръб е налегнала душата й.
 
-Ирино, какво става мое дете? Защо си така тъжна днес? Не мога да те позная. Чак на мен ми се доплаква като те гледам.
 
-Добре съм, добре съм.
 
-Добре си, а още малко и ще ревнеш с пълен глас. Какво има, кажи ми?
 
Момичето въздъхна.
 
-Мама не е добре. Пратих онази приятелка да я види и тя ми каза, че майка се е поболяла от мъка по мене. Едвам я познала. Прощавай, лельо Атина, но ако не се върна, мама наистина ще си отиде. Познавам я.
 
От очите на старицата се стекоха сълзи.
 
-Би било много жестоко да те задържа, макар че и аз ще се поболея,  когато остана без теб.
 
-Стига, лельо Атина, недей така. Мама като се оправи, пак ще се върна. Обещавам.
 
-Вярвам ти, дъще моя. Вярвам ти. Когато решиш да дойдеш, искам да бъдеш с майка си. Ще те направи Харилаос управител на хотела.
 
-А Манолис!?
 
-Все за другите мислиш. Харилаос може да го използва за всякаква работа, защото Манолис е умно и честно момче. Така че не се притеснявай за него.
 
Двете жени плачеха безмълвно като се държаха за ръце.
 
-Може ли утре да си тръгна?
 
-Разбира се, дъще. Сега ще ти наброя парите и ще помоля Харилаос да те изпрати до самолета.
 
-Няма нужда, лельо Атина. Аз с ферибота и с автобуса ще се прибера.
 
-Глупости ми говориш. Майка ти е зле, а ти ще ми се разтакаваш из пътищата. Билетът за самолета ще го платя аз, ако за това си мислиш.
 
-Благодаря ти, лельо Атина. Винаги съм знаела, че ти си добра и благородна жена. Само дето се правиш на лоша.
 
-Ах, дяволчето ми- и старицата се надигна на пръсти, за да я  целуне по лицето. -За една година промени живота ми, скъпа моя. Към по-добро. В душата си чувствам дълбока радост, че те срещнах. Обичам те, дъще моя.
 
-И аз те обичам, лельо Атина.
 
—
 
-Ало.
 
-Слушам Ви.
 
-Господин Харилаос търся.
 
-Същият е на телефона.
 
-Обажда се Ирина. Преди половин година бях гледачка на майка Ви-леля Атина.
 
-Да, разбира се. Спомням си Ви много добре. Мястото Ви за управител на хотела е запазено. Когато решите,  можете да започнете работа.
 
-О, благодаря, господин Харилаос.
 
-Как сте? Как е майка Ви?
 
-Благодаря добре, господин Харилаос. Оправи се вече и стъпи на крака, както се казва. И аз исках да попитам: как е леля Атина? Надявам се да е добре.
 
-За съжаление преди месец почина горката.
 
-Господи. Как? От какво?
 
-И аз не знам от какво. Прислугата я намерила легнала по гръб пред къщата върху някаква черга. Очите й гледали все още към небето.
 
-Горката жена.
 
-А и още нещо. В ръката си държала китка от един храст, на когото из нашият край му казваме „Сълзите на Бога”.
 

[1]Донеси ми вода!/гр./
 
[2] Заповядай лельо Атина./гр/
 
[3] Благодаря./гр/
 
[4] Такава, такова, такива./гр/
 
[5] Ела тука, казвам ти.
 
[6] Почакайте, почакайте. Как сте? Добре ли сте?
 
[7] Добър ден, дами и господа. Вие се намирате пред хотела, в който следващите дни ще си почивате. Понеже собственика на хотела , господин Харилаос Ставракис е възпрепятстван, това ще направи неговата майка,  фрау Атина.
 
[8]Ел Греко /Доменикос Теотокопулос/-/род.1.10.1541 – поч.7.4.1614/ – испански художник, роден на остров Крит