Приказка за умният търговец и мъдрият шут

Умността се придобива в този живот и е плод на мозъка, а мъдростта от много животи и е плод на душата.

Ето защо умните са суетни и не оценят мъдростта поради факта, че не могат да мислят с душата си.
 




Това се случило преди много, много години, когато още прадядо ми не е бил роден. В едно царство, в едно господарство живеел търговец на вино. Как се е казвал, така и не разбрах, защото името му било забравено с времето, а и има ли някакво значение това.
 
Имал си той каручка, на която слагал буренцата с вино и обикалял от град на град. Спирал се пред всяка кръчма или дом, та дори и пред царските порти, като предлагал виното си. Така изхранвал многолюдната си челяд, която чакала с нетърпение неговото завръщане.
 Веднъж му се наложило да мине през една гъста гора, в която се знаело, че има разбойници, а мостът,  през който преминавали хората, бил срутен от проливни дъждове. Страх го било да мине от там, но обиколният път бил толкова дълъг, че челядта му щяла да умре от глад, ако закъснеел с храната. Престрашил се той. Помолил се на всички богове, които познавал с обещание пред тях , че ако се завърне успешно, няма повече да разрежда виното с вода и да лъже в литрите, и навлязъл в нея.
 За нещастие по средата на пътя го обградили разбойниците. Брадати, свирепи и въоръжени да зъби. На ушите им висяли златни обеци, на всеки пръст носели златни пръстени, на вратовете имали златни синджири, и ако имаха зъби, сигурно и те щяха да бъдат златни.
 - Какво превозваш!? – попитали го те.
 - Ами вино нося. Тръгнал съм към града, за да го продам и да нахраня многолюдната си челяд.
 - Ти хубаво ще ги нахраниш, а ние гладни ли да стоим? Виж, изпосталяли сме. Кожа и кости само по нас. С какво ще ни нагостиш?
 - Храна имам малко – само за из път, но вино мога да ви почерпя.
 - Добре, и така става – развикали се разбойниците. – Хайде да видим хубаво ли ти е виното, или не! Ако не е хубаво, ще те обесим на онова дърво и ще отидем в града, за да продадем коня и каруцата. С парите от тях ще се нахраним и ще си поръчаме по-хубаво вино.
 Нахвърлили се разбойниците на бъчвите и започнали да опитват от всяко, за да проверят кое е най-хубавото. Пили, пили целия ден, а селянинът – ни жив ни умрял, чакал присъдата си. Обаче виното му било толкова хубаво, че разбойниците се изпонапили и един по един всички се натъркаляли по земята. Заспали дълбок сън.
 ”Брей, какво да правя?” – мислел си винопродавецът. – ”Да си плюя на петите и да зарежа всичко, означава да обрека цялото си семейство на глад и мизерия. По-добре ще направя, ако ги навържа всичките и ги закарам с каруцата до царя. Там ще си получат заслуженото, а и ще спася хората от тази беля.”
 Речено – сторено. Навързал ги той и право при царските палати.
 - Сто-о-й! – спряла го стражата. – Какво те води насам, селяче?
 - Искам да се срещна с царя. Хванах едни разбойници, та искам да си получат заслуженото.
 - Ти ли ги хвана, селяче, или сами се навързаха, защото оръжие не виждаме в тебе?
 И като се разсмяли, започнали да пеят:
 
Де се е чуло и видяло-селянинът меч да хване!
Свил се в своята шушулка,
единственото, което той си брани,
е нивичката, дом и булка.
 
- Е селяче, отивай при царя, нека и той се посмее.
 Пуснали го в царските палати и от там право при царя.
 Разказал му той цялата история от игла до конец и царят рекъл:
 - Ти ме спаси от голяма беда. Години наред ги преследвам, но те се крият из горите и не мога да ги хвана. За благодарност ще ти напълня калпака с жълтици, а тях утре ще ги обеся за назидание. Сега искам да си ми гостенин. Ще те напоя, нагостя, ще преспиш в царските покои, а утре по живо по здраво ще се върнеш да зарадваш семейството си.
 Решил ли е царят – думата му на две не се пречупва. Повикал шута си и му наредил да изпълни повелята. Разказал му селянинът патилата си, а шутът се усмихнал и заподскачал покрай него. Звънчетата на шапката му звънтели, а той пеел:
 
Трябва да си полудял
да стоиш наблизо,
когато лъвът е огладнял
и раните си ближе.
 
Умен бил селянинът и попитал: – Защо е огладнял лъвът и си ближе раните?
 Подскачал шутът и продължавал да пее:
 
Битката между титани
никога не ще премине.
Но нанася люти рани,
който сит е и отпочинал.
 
- Искаш да кажеш, че царят е водил битка с друго царство, която е загубил и сега хазната му е празна? Но тогава защо беше толкова щедър към мен?
 
Богатият, макар че рядко дава,
не му е в тежест да даде -
за самочувствие от суета и слава.
А бедният, горкият,
козичката му, щом умре,
умира той самият.
 
- Прав си шуте! В такъв случай какво ще ме посъветваш?
 А шутът му отговорил отново с песен.
 
Ако целувка си откраднал
от омъжена жена
и в беда не си изпаднал,
хуквай през глава!
 
- Добре те разбрах, но кога друг път ще ми се даде възможност да разгледам царските покои, да се нахраня от царските ястия и да се наспя на царско легло, без да ме хапят бълхи.
 А шутът му отговорил:
 
Не съжалявай за съня -
макар прекрасен, знай от мене,
въпреки че  ще е труден, денят
по-благословен е.
 
- Благодаря ти за съвета! Ще те послушам и ще си тръгна веднага. Ще бягам без да спирам чак до дома и от там ще избягам после, докато се устроя някъде. С толкова много злато ще мога дори керван със стока да си купя и да се замогна, но в знак на приятелство, искам да споделиш с мен част от златото.
 Усмихнал се шутът и продължил да пее:
 
Приятелството знай не се купува.
То само се продава.
И който с него все търгува,
умира си без слава.
 
- Но аз не купувам приятелството ти! За мен правиш добрина, която може да струва живота ми. Искам да ти се отблагодаря.
 
Ако можеш добрина да сториш,
дори да станеш и за смях,
стори го без със себе си да спориш!
Противното е грях.
 
В това време разбойниците обещали на везира цялото си съкровище в замяна на тяхното освобождение. Разбира се, везирът, както всички везири, бил алчен и подъл. Наклеветил винопродавеца пред царя, като му казал, че разбойниците били прости пътници, които си купили вино от винопродавеца, и тъй като виното било лошо и некачествено, се напили. Дори не разбрали защо селякът ги е навързал така и злепоставил пред царя. Повярвал му царят и изпратил стражата да хване и обезглави селянина, загдето го е излъгал.
 
Обсипан е лъвът със кърлежи, бълхи.
В очите му, в устата му-безброй мухи.
Но той е беззащитен срещу тях.
Гадини правят Силния за смях.
 
Разбрал посланието селякът, бързо напуснал царските покои и бягал неуморно към дома.
 А шутът продължавал да пее:
 
Дори и в дворцови палати,
дори и в клетка със позлата,
дори с прислуга от мулати,
птичката избира свободата.
 
Така завършва приказката за мъдрия шут и умния винопродавец, който разделил част от парите си с бедните и живял дълги години, като никога не забравил добрия си приятел – шута.
 
Не ще уплаши ме глада,
ни болести, ни тежка зима.
Какво по-хубаво е от това -
приятел верен щом си имам!