Изпитът

Гениалността се оценява или от гении, или от поколенията.
 
-Иванов, утре взимаш момчетата и отивате на моста, за да възстановите перилата. Знаеш и от двете страни не е обезопасен.
 
-Ама шефе, мостът  нали не е наш обект!? Пада се на…
 
-Иванов, знам, че е така, но се обадиха отгоре и ми наредиха да бъде направен. Казах им, че не е наш, но имало такова нареждане от министерството. Знаеш по три кола са счупени и по шест ленти и от двете страни. Взимате, значи, шест кола и дванадесет ленти и сте готови до обяд. Това е. Утре рано да сте там.
 
-На всички тези фирми с багерите да им го…. Направиха толкова дълбоки ями, че и влакова композиция да падне в реката, няма да я намерят. Ще вземат да подкопаят и моста. Счупиха предпазните колове и изкъртиха сумати предпазни ленти. И на всичкото отгоре и ще им оправяме и бакиите!  Пълни некадърници!
 
-Иванов! Не ми се слушат празни приказки. Това са различни организации и фирми и всеки гледа да си върши работата. Това, че отгоре няма синхрон в нарежданията на министерствата, не е наша работа. Върши си своята и не ми пълни главата с глупости. Ти ли ще оправиш страната!? Хайде, върви!
 
Ххххххх
 
Беше решил, че това ще бъде последният му удар. И без това толкова пари не би изхарчил и за три живота. Единадесет години. Всяка година по един удар и точно на деня, когато го унизиха изпитващите. „Съжаляваме господине, виждаме, че отговорите Ви са правилни, но го отдаваме на случайността, защото подходът, по който трябва да се разреши тази задача, е друг. Вашият е неправилен.” Не бяха достатъчни убежденията му, че задачата има не само едно решение, дори не само неговото, а няколко. Като казаха не и това е. Отсякоха, че от него полицейски инспектор не става. След това приеха такива инспектори, които за тези десет години не разкриха нито един случай, но бяха решили задачата точно по този начин, по който искаха изпитващите. Това го амбицира и реши, че за да удовлетвори своето его, ще трябва да им покаже, че техните критерии за оценяване са на ниво предучилищна възраст. Застана от другата страна на закона и се започна. Всяка година обираше по една банка и взимаше точно определено количество злато с определена стойност от определени хора. Съхраняваше ги във вилата не на кой да е, а на самия старши инспектор Василев. Ако случайно това злато бъде открито, щеше да предизвика истински казус в разследването. Ако пък не, винаги можеше да си го вземе от там. След толкова години всичко това дебнене му омръзна. Беше неуловим, въпреки че след всеки обир показваше на разследващите кой е извършил това. Полиция, съд прокуратура, го поставяха на пиедестала на най-великите крадци. Бе удовлетворен от себе си. Това злато не му трябваше. За него то имаше една единствена стойност - цената за нанесената обида. Обида, която го накара да премине от другата страна на защитниците. А можеше да бъде част от тях. Четиридесет и пет милиона бяха достатъчна компенсация. Това се проточи толкова дълго, че гневът постепенно премина в игра. Игра на котка и мишка, а в последните години чак започна да съжалява къртовския труд на инспектор Василев. Още от самото начало знаеше, че той ще поеме неговия случай. В справката, която измъкна от полицейските сводки, единствено той имаше решени случаи. Останалите служители лежаха на неговия гръб и трупаха точки пред началството. Често го виждаше на улицата замислен и тъжен.Като всеки човек имаше си проблемите не само в службата, но и у дома. Преди пет години загуби своя син в автомобилна катастрофа. Дожаля му са този човек. С годините започна да го чувства дори като приятел, ако можеше да има нещо общо между следовател и престъпник. Погледна сводките на полицейското управление в лап-топа си. Пак Василев щеше да разследва обира на банката. Дори бе пристигнал на местопрестъплението.
 
 
 
Ххххххх
 
 
 
Инспекторът отдавна знаеше, коя ще е последната дума, но не намираше все още отговора на загадката. Първата година, когато посети обраната банка намери на пода подредени банкноти с надпис „как”. От същата банка бяха откраднати три милиона в злато. Следващата година намери надпис от банкноти на пода с буквата „е” и откраднати един милион. На трета година надписа бе „леко” и откраднати четири милиона в злато. Единствената логика, която намери, бе, че броят на буквите отговаряше на броя на откраднатите  милиони. С годините се оформи лесно запомнящ се надпис, който да те подсеща каква е числената стойност на Лудолфовото число „Пи” до единадесетия знак. Представляваше следното:
 
Как е леко и бързо изчислено Пи, всички знаят, щом желаят!
   3   1   4     1     5            9          2        6           5        3         6   
 
Последните години търсеше връзка между числото Пи и обирите. Какво искаше да каже с това? Какво общо има това число с обирите?  С времето реши, че П.И. можеше да означава също Полицейски Инспектор, Пътна Инфраструктура, Паричен Индекс и още куп неща. Но истината дойде едва днес и то съвсем случайно. Бе влезал в стаята на децата за нещо дребно, когато забеляза на един лист, прихванато с магнит на настолната лампа следното „Сряда У.И. по литература. Петък П.И. по химия” Тогава разкри загадката, но в същия момент му се обадиха за обира. Знаеше, че ще се случи точно днес, но къде, все още не се знаеше. Обадиха му се, че този път обраната банка е била в съседния град. Качи се на дежурната кола и отпраши. Обирът, както и в предните случаи, бе извършен перфектно: никой нищо не е видял, алармите не издали нито звук, въпреки че се работило спокойно и са се отваряли точно определени сейфове, за да може общата сума да бъде както се очакваше шест милиона в злато. Сейфовете бяха отворени, а на пода с банкноти бе написано „желаят”. С годините инспекторът до толкова се бе превъплътил в мислите на престъпника, че можеше да предугади следващия ход. А такъв просто нямаше да има. Всичко бе свършило. Знаеше го. От къде не можеше да каже, но бе сигурен, че това е краят. От самото начало инспекторът влизаше в досиетата и анализирваше характерите на потърпевшите. Общото му мнение бе, че тези хора не бяха от неговата черга и ако бе извършено някакво престъпление спрямо тях, то бе справедливо и очаквано като възмездие поради извършените им грехове и несправедливости. Остави младшите инспектори да заснемат отпечатъци, които никога не намериха, да търсят следи, които така и никога не откриха и най-вече да успокояват банкерите, че се работи по въпроса.
 
Влезе в една от стаите на охраната и включи лап-топа. Свърза се с Цветков, най-дабрия му приятел и единствения, на когото можеше изцяло да се довери.
 
 
 
Ххххххх
 
 
 
Докато си сипваше студения сок в чаша погледът му засече раздвижване по екрана на лап-топа. Взе чашата и се приближи до него.
 
„ Втори, намери приемните писмени изпити по логика от 1998 година.”

„Четвърти, ти си полудял. Кой ще ги пази? Вероятно са изхвърлени. Та това е преди дванадесет години”
 
„Втори, не разсъждавай! Влез в архива!”
 
„Ако разсъждавам, не се надявай, че ще го направя, но ако трябва да изпълнявам заповед, се обади след половин час.”
 
Отпи от сока. Искрено се зарадва, че Василев е достигнал до тук. Оставаше само да се досети, че в гръцката бройна система с  буквата Пи се означава и числото 80. С този пореден номер се яви на изпита. Откриеше ли го –щеше да научи кой е извършителят на всички обири, а това означаваше край на играта. Докато чакаше резултатите на Втория, започна да се облича. От действията на Василев зависеше и какви мерки щеше да предприеме, за да не бъде хванат.
 
„Четвърти, справката е намерена. Какво търсим?”
 
„Кой стои под номер осемдесет?”
 
Усмихна се. Ето човекът, който можеше да нарече най-добрият между добрите.
 
„Иван Влашки. Какъв е той?”
 
„Можеш ли да ми пратиш изпитната му работа?”
 
„Няма проблем. Пращам ти я като файл. Разгледах я и аз. Тоя е май някакъв гений, когото изпитващите изобщо не са оценили и разбрали.”
 
„ Втори, и аз мисля така, след като виждам какви нестандартни решения взима.”
 
„Тоя да не би да прави обирите по банките?”
 
„Какви ги говориш, бе Втори? Това е синът на един приятел.”
 
„Аха. Що не му кажеш да кандидаства пак?”
 
„Казах му, ама много се е ядосал от това, че са го скъсали и не иска вече да става следовател. Ако се навие все пак, лично аз ще му съдействам да бъде приет.”
 
„Ясно. Ти няма ли да се прибираш? Отдавна се мръкна. Пак ще пътуваш по нощите.”
 
„Тръгвам. Тръгвам”
 
Развълнува се. Никога и никой не му бе вярвал така, както Василев. Още преди този разговор беше наясно, че инспекторът ще прикрие истината, но в замяна на това искаше да премине от другата страна. Даже и следовател можеше да стане. Мечтата му от детството. Колко красиво завършва цялата тази гонитба. Ами ако всичко това е само инсценировка. Не, не вярваше. С годините прекалено добре знаеше, че Василев държи на думата си и никога не говори празни приказки. Ако е искал да го арестува, би казал веднага на най-добрия си приятел и границите за него щяха вече да са затворени. Но явно целта му бе да прости прегрешенията в името на справедливостта и бъдещето. Може би ако се срещне с него на четири очи и то сега....
 
 
 
Ххххххх
 
 
 
Колата летеше по празните пътища към съседния град. Иван Влашки за първи път почувства топлота от някого, вяра в доброто. Идваше му да лети вместо колата. Пусна си музика. От много години не искаше да слуша джаз. Потърси нещо по-бързо, което щеше да контрастира с настроението му. Да, може би диска на Зи Зи Топ бе най - подходящата музика до този момент. Бръкна в жабката, но с опипване не го откри. Премести се малко вдясно, за да погледне. Когато обаче повдигна поглед, за да проследи пътя, го заслепиха силните светлини на насрещния автомобил. Навлизащи с бясна сила в моста водачите на двете коли се заслепиха от силните светлини на фаровете. Инстинктивно всеки сви рязко вдясно, за да избегнат удара.

 
 
Ххххххх
 
 
 
-Иванов, кой глупак каза, че са нужни само шест кола и дванадесет платна!?
 
-Директорът.
 
-Той пък как е разбрал, че са толкова!? Да не ги е броил!?
 
-Ами звънни му един телефон и го нахокай бе, Стоянов, като толкова си ядосан! Може би някой му е казал, че това е нужно и той го е повторил пред мен. Какво толкова е станало!?

-Нищо особено. Само дето трябва да се върнем за още четири кола и осем ленти, та да стане работата.
 
-Ще се върнем. Само мир да е. Вие почивайте, а аз ще се върна да ги взема.
 
-Добре. И като отидеш в склада вземи метла и лопата, че тези с багерите са си изпочупили май всички фарове и мигачи..