Лудата

Стойностният човек се познава по уважението на хората към него и след смъртта му.

Камбаната на църквата биеше бавно и тъжно. Вече все по-малко  хората се радваха на песента на камбаната. Погребенията бяха повече от празниците. Новият кмет на селото не бе тукашен и почти не познаваше хората. Бяха го изпратили от големия град, защото в селото никой не знаеше четмо и писмо, а трябваше да се водят регистри за всички налични хора. Писма трябваше да се пишат за належащите нужди на селото, а и писма с разпореждания от околийското, да се четат. Погледна през прозореца и видя каруцата с положения на нея ковчег, а зад нея, кажи речи, цялото село. “Важен човек ще да е починал. Щом толкова хора го изпращат до вечния му дом, сигурно е обичан и уважаван. Кой ли ще той? Дали го познавам?” Огледа се да види някой разкарващ се безцелно човек из площада, но нямаше никой. „Че всички ли са тръгнали да го погребват, та никой не се мярка!? Ще оправя документите и след час като се върнат, ще разбера кой е, че нали в регистрите трябва да го има за пред Околийското.”
 
-Хвойньо, Хвойньо бре! Оглуша ли, та не ме чуваш!?
 
-Да, господин кмете, чувам, добре чувам.
 
-Ела за малко да те питам нещо!
 
Селянинът едвам, едвам запристъпя. Не му беше до разговори, но не можеше да не се подчини на кметското нареждане.
 
-Кого погребахте днес, та цялото село го изпроводихте?
 
-Баба Руса.
 
-Не се сещам за тази жена.
 
-Баба Руса, Лудата.
 
-И вие за една луда ли цялото село на погребение отидохте!?
 
Мъжът погледна кмета право в очите. В погледа му имаше гняв, ненавист и сякаш омраза. Стоя така няколко секунди, без да сваля поглед докато очите му се насълзиха, а после само махна ръка презрително, обърна се и затътри обувки към селото.
 
-Хвойньо, чакай бе. Не исках никого да обидя. Извинявай. Сгреших, дето се казва. Не отмерих приказка. И като сложи ръка на рамото на мъжа, продължи:
 
- Прости ми, ако съм обидил с нещо покойната. Нали знаеш, че трябва да записвам събитията, които стават в селото, кой се е родил, кой умрял и прочее. Та да дойдеш до кметството да я впишем, а? Моля те.
 
Селянинът нищо не каза, но явно поуспокоен от кметските извинения, се съгласи да изпълни молбата му и запрестъпи бавно към сградата.
 
-Седни де, седни. Ето ти стол. Ха, така. Да отворим тефтерите. Днес дата 23 Септември 1904 година в графа погребения вписваме Руса, коя?
 
-Не знам, кмете. Беше жена на Никола. Той бе от Дельовия род, ама тя не е. Не знам от къде е, а комай в селото никой не знае.
 
-Значи роднини няма в това село?
 
-Няма.
 
-И що я изпроводихте всички до гроба? Не се сърди, ама не мога да го разбера това чудо.
 
-Дълга история.
 
-Нали знаеш кмет съм. Трябва да описвам историята на селото, та ако ми помогнеш ще го запиша в архива.
 
-И кво от това?
 
-Да се знае от поколенията, какво се е случило. А и роднини могат да я открият, ако се заинтересуват.
 
-Те за деветдесет години не се заинтересуваха, та след смъртта ли!?
 
-Може, Хвойньо, може. Всичко се случва на този свят. Ето тук съм скътал за гости малко от ланшната ракийка. Двойна преварка съм направил и билки съм сложил. Добра е, ще видиш. Пийни, та да те сгрее и да разтушиш мъката.
 
Мъжът едвам отпи от шишето.
 
-Пийни де, не се срамувай. Имам още в мазето, така че можеш, ако искаш, и цялото да изпиеш.
 
Този път гълтокът бе по-продължителен и дълбок.
 
-Ха, така те искам. Нали заедно живеем, дето се казва. Ще си помагаме и в беди и неволи.
 
-Да я впишем тогава Руса Николова Дельова, кво ще кажеш? Хем на Никола, хем рода му ще споменем.
 
Селянинът само кимна в знак на съгласие.
 
-А да знаеш, кога е родена? Поне църква да имаше в това село, та попа да питам, ама няма. Ти си най-ученият тук, а ти не знаеш ли, цяло село да питам,няма да знае.
 
-На деветдесет и една знам, че е. Ти смятай.
 
-Аха. Значи вписваме родена хилядо осемстотин и тринадесета година. Деца имала ли е?
 
-Нали ти казах, че си няма никой. Сама е.
 
-Да, каза ми. Забравих. Добра жена ли беше?
 
-Да, добра и мила. Ще приседне до някого и нито ще го пита за нещо, нито ще го закача. Ей така си стои с часове. А жените си говорят помежду си ,и ако те я попитат за нещо, тя само ще се усмихне и ще продължи да мълчи.
 
-По рождение ли си е такава, или се е случило нещо с нея?
 
Ракийката бе стоплила мъжкото сърце, бе развързала езика и сега, поуспокоен, Хвойньо отпиваше по – често, говореше и не спираше.
 
-Баща ми разказваше, че година, преди да се родя, се задала турска войска да покръства селата наоколо. А тя или покръства, или убива. Ни молби чува, ни клетви. Реши ли нещо, прави го, без да ги интересува, че клетва си дал на друг Бог. Уплашили се нашите и се скрили в пещерата, на около час път от тук.
 
-Знам я.  Миналия месец ходих там с горския.
 
-Горският е от другото село и вероятно не знае тази история.
 
-Вероятно, иначе щеше да ми я разкаже.
 
-Та, тогава Руса била бременна. С помощта на Никола успяла да стигне и тя до пещерата. Знаеш пътя – стръмен нагоре, та чак въздухът ти спира. А на целия зор и бързали, за да стигнат до там преди да са дошли турците. Влезнали в пещерата и затаили дъх. Никой нищо не говорил, а тези, които кашляли, ги покривали с дрехи, та да не се чува. За зла участ турците усетили нещо и започнали да претърсват околността с коне. Понякога се чувало цвилене и разговори на войници. И когато трябва да се случи беда, след нея винаги идват още. Руса получила родилни болки и започнало раждането. Вместо да си роди както трябва, Никола трябвало да държи устата й затворена, та да не издаде звук и да бъдат разкрити. Цялото село тогава щеше да погине. Голяма мъка било, но все пак детето се родило, а раждането преминало благоприятно за Руса. Никола разрязал пъпната връв, а майката поела рожбата си. И вместо да влее душа в тялото, като го тупне по дупето с ръка, уплашена, че могат да бъдат разкрити от детския плач, тя го поставила до себе си и го прегърнала докато телцето изстинало.
 
-Голяма трагедия!- смънка кметът, навел глава над книжата.
 
-После полудяла от мъка.
 
-А Никола?
 
-Никола го налегна голяма скръб, защото нито жена вече имаше, нито дете, та хвана горите и хайдутин стана. Нито нещо чухме за него, нито го видяхме.
 
От очите на Хвойньо се стичаха сълзи. Избърса ги с ръкава, отпи голям гълток от ракийката и завърши:
 
-Дано, там на небето, Бог ги събере отново, та да изживеят живота си както е трябвало.