Деца

Това, че си живял дълго, не означава, че си преживял много.
 
-Добър вечер на всички.
 
-Добър вечер – отговорихме едновременно със съпругата ми.
 
Синът ми набързо съблече якето, свали маратонките и влезе в стаята си. Знаехме, че след минутка щеше да изкочи от нея, за да превземе с гръм и трясък хладилника.
 
-Ще му сложа да хапне, че сигурно не е ял цял ден.
 
-Че той да не е бебе, та ще го храниш! Сигурно, ако не беше ти, досега да е умрял от глад, а!?
 
И моята жена, като всички майки имат огромната способност да глезят децата си така, че да им остане траен спомен, докато се задомят. После по време на съжителстото със своята съпруга търсят поне капчица от онези глезотии, на които са се радвали преди, но уви, съпругите нямат нищо общо с майките ни, а искат, на всичкото отгоре,  и да ги обичаме. Как!? И за какво!?
 
Както и се очакваше, синът изхвърча от стаята с рев:
 
-Кво има за ядене?
 
-Мама ти е приготвила вечерята-отговорих подигравателно аз, като хвърлях злобеещ поглед към половинката си.
 
-Мамо, колко пъти да ти казвам, че аз ще ям това, което искам, а не каквото си готвила. Мразя готвеното. После да мириша на манджа и приятелите ми да  се подиграват.
 
Погледнах съпругата си с поглед,в  който имаше нескрито задоволство. И тя ме погледна, но погледът й бе по-скоро смразяващ, отколкото на влюбена в съпруга си жена.
 
-Ванчо, да не забравя да ти кажа. Преди час дойде един твой приятел. Представи се като Вальо. Бил ти дал някакви дискове да записваш. Каза, че трябва да му ги върнеш, защото утре заминавал на море. Като се върне, пак щял да ти ги даде.
 
-Добре.
 
-Изглежда много възпитано момче-намеси се жена ми. -Поздрави ни, представи се и ни пожела приятна вечер. Все по-малко се срещат вече такива младежи.
 
-Да бе, той си е такъв. Възпитан. Може би защото много изстрада.
 
-Какво е изстрадал?
 
-Майко, остави ме да ям.
 
-Ами ти започна първи. Сега  какво, да се пукна от любопитство ли?
 
Синът поклати глава и продължи да се тъпче.
 
-  Че какво може да изстрада човек на неговата възраст!? … и яж по-спокойно! Гълташ като мисир!- Опитах се да дам някакви наставления, които и аз в младините си бях чувал от своите родители и изобщо не изпълнявах. Господи, колко натоварен и забързан бе тогава животът ми. От училище- на мач, от мача-в къщи, от къщи на кино, или излизане с приятели. Няма време за ядене.  Прибираме се по малките часове и отварям така тихо входната врата, че дори и аз не я чувам. Да, ама не и мама. „Колко е часът!? Къде ходите посред нощите!? Утре как ще станеш за училище!?” Обещавам, разбира се, че това няма да се повтори и се нахвърлям върху хладилника. Опустошавам всичко, което е в него, без значение плановете на родителите ми,  и лягам да спя, защото утре ме чака още по-напрегнат ден. А сега, сякаш, всичко е спряло. От работа в къщи, от къщи на работа и ако се случи да отидем на гости, то е два пъти в годината, а почивката на море или балкан си е цяло събитие, което се документира с безброй снимки, които ще разглеждаме на дивана в студените зимни вечери.
 
-Вальо беше наркоман-внезапно се обади синът.
 
-Каквооо!?- скочихме двамата с жената. Тя спря с дистанционното дори любимия си сериал и се ококори като малко коте.
 
-Нормално. Те сега петдесет процента са такива и започват още от началното училище.
 
-Каквоооо!?-не вярвахме на ушите си ние.
 
-Майка му се разболя преди две години. Водеха я по болници, правиха какви ли не изследвания и ; казаха, че ще ; правят операция и всичко ще е наред. Много добра майка имаше Вальо. Не беше учена, но много добра. Както и да е. Уж щеше да я оперира един неин познат хирург,  ама оня започна нещо да върти гъза.
 
-Иване!
 
-Добре де, тате. Така си говорим между нас си.
 
-Имай уважението на родителите си! Не се говори така пред тях!
 
-Добре де, тате, няма.
 
-И после?-намеси се жената.
 
-После мина още половин година, а нея започна да я боли все повече и повече. От Спешна помощ й даваха някакви успокоителни, но след два часа болките отново започваха. Всичко беше ясно-имаше рак, но лекарите не искаха да умре в болницата. Тогава Вальо почна да й бие инжекции. Всеки ден по една, понякога две.
 
-Какви инжекции?- недоумяваше жената. Разбира се, аз като по-интелигентен се досещах и затова не попитах.
 
-Какви!? Хероин.
 
-Олеле!…- извика тя
 
-Какво,  „олеле“ – намесих се и аз. Тя, жената, щом има рак, значи си отива. Има ли значение какви успокоителни ще ; дават.
 
-Горката жена. Как се е мъчила само. Сигурно е починала в ръцете на момчето. Каква трагедия.
 
-По-скоро от ръцете на момчето-поправи синът ни.
 
-Какви ги говориш бе, Ванчо!? Та тя е имала рак. Или искаш да кажеш, че е получила рак от притесненията по него като наркоман.
 
- Не, искам да кажа, че когато болките, както ни разказа той, станали нетърпими й е бил свръхдоза, за да се свърши всичко.
 
-Ужас!- промълви жената и се хвана за главата, подпряла лакти на масата.
 
-Ние обаче сме на мнение, че по-скоро я уби преждевременно, защото беше задлъжнял на много хора и не можеше да я поддържа вече с инжекции. Може и да е бил прав, не знам. Но най-важното е, че от тогава спря да взима наркотици. Може и майка му да е помогнала, някак си, със своята смърт. Кой знае!?