Хлапетии

Човек никога не трябва да забравя от къде е тръгнал и какъв е бил!
 


-Да знаете, че Господ ще ви накаже за това злодеяние! Как ви хрумна изобщо да скверните светата обител! Сега ще ви заведа при отец Милен и ще му разкажете всичко от игла до конец. Вагабонти с вагабонтите му!
 
Тъй като дяконът бе хванал двете хлапета за ушите им,  обърна се към едното:
 
-Петре, почукай на вратата на отеца и като чуеш „Влез”, ще отвориш! Разбра ли?
 
-Ъха! –смънка хлапето и изпълни точно това, което трябваше.
 
Като видя как бяха въведени двете момчета в кабинета, отец Милен се изненада и стана от стола.
 
-Какво се случило, дякон Емануил? Защо ми водиш тези деца?
 
-Искам да получат най - строго наказание, загдето оскверниха манастиря и най вече камбанарията.
 
-Чакай, чакай, нищо не разбирам от приказките ти! Отивай да си вършиш работата, а двамата пакостници ще седнат на ето тези два стола и ще ми разкажат всичко от игла до конец. За стореното ще ги накажа най-сурово.
 
Дяконът им пусна ушите, които бяха придобили малиненочервен цвят и излезе от стаята.
 
Двете хлапета веднага започнаха да ги търкат, като стояха с наведени глави.
 
-Седнете, седнете и разказвайте, ама без лъжи и увъртания, че ще викна дякон Емануил и той ще ми предаде всичко. И така,  искам да знам какво е станало от начало до край!  Андрейчо, ха ти почни!
 
Момчето се спогледа с другото и най-невинно го попита.
 
-Всичко ли да си кажем?
 
-Всичко, всичко!- вместо момчето отговори отец Милен.
 
-Ами миналата седмица се бяхме покатерили на смокинята, оная до оградата, да си понаберем малко за ядене и дякон Емануил ни видял. Ама ние не разбрахме, как е дошъл под дървото и ни би с една пръчка по ….
 
-И…?
 
- И ние решихме да си отмъстим! Взехме една котка и я завързахме за топуза на камбаната.
 
-А вие през цялото време наблюдавахте, нали?
 
-Ъхъ.
 
-Как стана всичко?
 
-Ами като се опита няколко пъти да бие камбаната и тя не издаде звук, дяконът се качи и видя вързаната котка.
 
-Абе  тя издаде  ама един такъв глух звук -намеси се Петър. Повече се чуваше  как котката врещи, когато се ударяше в камбаната.
 
-Ясно!  И как ви хвана?
 
- Ами нали е празник, трябваше да присъстваме с родителите си и дойдохме и ние. Не знаем как е разбрал, но дойде при нас, хвана ни за ушите и право при вас, Отче!
 
-А родителите ви  как реагираха?
 
-Никак! Викат „Кой каквото си е надробил, да си го сърба”.
 
-Така е! -замислено рече отчето.
 
- Спомням си, когато бях на вашата възраст как осъдихме на смърт съседската котка, която ни отмъкна едно пиле. Току що  майка ни го беше заколила, попарила и очистила от перата.  Ние  се правихме на индианци с оскубаните пера и докато се усетим, котката бе отнесла пилето, а мама беше влязла да прибере тенджерата с врялата вода и ни беше заръчала да приберем  пилето вътре.
 
Тя много се  ядоса, като разбра какво се е случило,  но ние с брат ми решихме да осъдим котката на смърт. Направихме капан, разсипахме малко валериан в него и зачакахме. Не след дълго  котката бе заловена и разпъната на кръст на едно дърво. Тъй като си имахме лъкове от дрян и стрели, започнахме да я обстрелваме. Може би  я бяхме улучили с двадесетина стрели, но котката беше жива и на следващия ден. Отново я обстрелвахме и до края на деня вече беше издала Богу дух. Това, обаче, не бе най-лошото!  Баща ми видял котката, като отивал на нивата, развързал я, изкопал дупка и я заровил в нея. И това все още не беше края. Оказа се, че тази котка си имала котенца, които по-късно умряха, въпреки че се опитвахме да ги храним. Баща ми разбра, че ние бяхме  сторили тази беля, но не ни се скара. Само каза така, че да го чуем ясно: „Човек, трябва да няма сърце, за да направи такова нещо. Дано да не ми се наложи, да имам такива приятели.” Тези думи сякаш ни обърнаха душите. Никога повече не посмяхме да отнемем нечий живот. Даже сега из манастира са се навъдили десетина котки, но сърце не ми дава да ги изгоня. Чувствам се грешен.
 
Момчетата бяха навели глави и слушаха разказа на свещенослужителя.
 
-А други бели правили ли сте,Отче?
 
Отец Милен се усмихна.
 
-Няма да забравя следната история. Имаше една клюкарка -баба Мара. Винаги ни предаваше, когато направим беля. Как разбираше? Никой никога не може да научи, но знаеше всичко за нас. Независимо , че беше клюкарка, бе и много вярваща. Не пропускаше празник или неделя, без да отиде на църква. Една зима бе проснала прането на двора и тъй като имаше празник – окъсня. На простора се полюшваше една дълга бяла роба. Беше се вкочанила от студа. Ние взехме едно въженце вързахме двата ръкава, скрихме се, така че да не ни види и точно когато понечи да прибере робата, ние вдигнахме двата ръкава. Баба Рада изпищя и припадна. По късно цялото село знаеше, че из селото бродят вампири.
 
Хлапетата се превиваха от смях и отчето трябваше дълго да ги чака, докато се успокоят.
 
- А дяконът пази смокинята повече от зеницата си. Колко години се мъчим да засеем поне още една, ама не става. Или ще изсъхнат, или ще измръзнат, или ще израстат недъгави. Та, само тя ни е!  Дяконът от нея прави, какво ли не: сушени смокини, сладко с бадеми и портокалови корички в плодовете, сладко от зелени смокини, конфитюр и малко ракийка за разтривка, дето се казва. Чакайте, сетих се че ми е останало едно бурканче от зелените смокини да ви почерпя.
 
Отец Милен отвори шкафа и от там извади един голям буркан със сладко. Изкара и две чинийки, лъжички и им сипа. Хлапетата отначало се дърпаха къде от срам, къде от неудобство след пакостите, но се окопитиха и си изядоха  сладкото.
 
-Е, какво ще кажете?
 
Момчетата гледаха буркана и сякаш с очите си искаха да го изядат. Отецът им сипа още веднъж, и още веднъж, докато накрая обра и дъното. Удоволствие бе да гледаш  как децата лакомо ядат и още повече как отецът се наслаждаваше на скоростта, с която поглъщаха смокините.
 
-Това бе последното ми бурканче, но тази година дяконът ще направи още и обещавам, че отново ще ви почерпя. А сега тръгвайте деца, че и аз закъснях за литургията, а не трябва да оставям хората да ме чакат.
 
Момчетата изхвърчаха навън и затопуркаха по дървените стъпала към двора.
 
-Аз никога повече няма да крада от смокинята-смутолеви Петър.
 
-И аз! -обади се виновно и Андрей.
 
-И котки няма да убивам! Обещавам!
 
-И аз!
 
-Ама този номер с робата съм намислил на кого да го направим….