По-красиво от сериал

Всеки мъж е подложен на обругаване, ако не сваля звезди на жената дори през деня.
 
Външната врата се отвори и след минутка моето съкровище влезе в стаята.
 -Леле Димчо, ако знаеш каква история ще ти разправям, умът ще ти се вземе.
 -То с твоите истории, дето ми ги разправяш от клюкарника, отдавна ми е взет умът.
 Жена ми седна на дивана и зарея поглед.
 -Изпусна „Листопад”-а.
 Никакъв отговор. Явно историята, която й бяха разказали, бе я впечатлила дотолкова, че сега турският сериал бе само някаква мижава история. Горкия Ришат , колко ли би написал още, ако имаше една жена като моята. Клюкарницата наричах пейката пред входа на блока. Всеки ден в уречен час репортерките на входа, редом с моята половинка, заемаха мястото си и избистряха отношенията на живущите, както и екстериора на минаващите случайно покрай тях. Малко преди да започне сериала се прибираше и бай Борис. Работеше като пазач в някаква фирма. Той бе седемдесет годишен старец с пъргав ум, младежки характер и здраво тяло, което не обичаше да задържа в себе си вредните елементи от Менделеевата таблица. Как успяваше не знам. Може би с упражнения на йога или някаква природна дарба, но на всякака крачка, приближавайки до жените, изпращаше по едно гръмко послание, придружено със зловонна миризма. Не знам как оживяваха тези жени , но вероятно, очаквайки неговото пристигане, бяха нащрек, хукваха през глава, проклинайки неговото съществуване изобщо. Но това обгазяване си имаше и своята полза. Жените се прибираха по домовете си, което без него можеше и да не се осъществи. Мазетата никога не  задържаха бълхи, защото умираха редом с котките, а котките, както знаете, живеят девет живота. Не знам какво ядеше старецът, за да се създаде тази консистенция, но мъжката част бе доволна от тези негови изпълнения. Въпреки че съществуваха съмнения относно падащата боя в коридора, че е възможно да бъде негово дело, никой не му се сърдеше, а и не засягаше изобщо причините за толкова дребно нещо.
 Усещах как не я свърта и иска да започне разказа си, но вълнението й бе толкова голямо, че вероятно не знаеше как да подреди мислите си.
 Взех си една бира от хладилника и зачаках. Поглеждаше ме от време на време, а тя продължаваше да мълчи.
 -Димчо, ти крал ли си?
 Изръси го така, сякаш пита: „Ял ли си?”.
 -Крал съм, що? Нали съм българин. Кой българин не краде?
 -Наистина ли?- в очите й блеснаха сякаш любовни искрици.
 -Кво ти стана ма, Данче!? Да не падна по стъпалата!?
 Съпругата ми само махна с ръка и пак зарея поглед в тавана.
 -Тая вечер така ли ще я караме!? Ще броим комарите по тавана!
 -Нали я знаеш Мимето от супера?
 Аха, започна се.
 -Знам я. И кво? –побързах да отговоря, та да не зарее погледа отново.
 -Та Мимито имала традиция да води децата всяка събота след обед в сладкарница. Ралица и Милка, децата й де, били на две и четири години, когато загубили баща си. Още на следващата събота, не разбирайки трагедията, която се е разиграла тогава, те настоявали отново да ги водят на сладкарница. Мимето се съгласила. Заведението било пусто. Нали знаеш, още в петък всички граждани бягат на село. Ядяли си пастичките, когато влязъл някакъв мъж. Поръчал си сладолед и минал покрай масата им. Но когато прибирал рестото в джоба си, една банкнота паднала на пода. Мимето се навела и му я подала. Мъжът благодарил и попитал дали може да седне на тяхната маса, защото не вижда свободни наоколо. Мимето се засмяла и го поканила. Бил много лъчезарен човек. Както разказва тя, повечето време се заигравал с децата, отколкото да й обръща внимание. Оказало се, че и той идва всяка събота в сладкарницата, но по-рано. Днес закъснял, защото уговарял с някакъв приятел предстоящата му работа. Така се заредили седмици. Отошенията им станали все по близки и откровени. Един ден той ; признал, че е бивш затворник. Откраднал бил някакви цигари от завода, хванали го, но го пуснали. Обаче той не спрял и на втория път  го осъдили на две години затвор. Лежал еднагодина  и половина и го освободили за примерно държание. Единственото положително качество, което имал в себе си,  било търговски усет, унаследен от майка му. Казал й, че иска да бъде откровен с нея и ако тя не желае повече приятелството му, той няма да ; досажда и ще спре да се вижда с нея.
 Мимето нищо не му казала. Станало й тъжно, но не можела и да отрече положителните качества в него, които забелязала с времето  като доброта, любов към децата, точност, откровеност и още толкова, които самият той, може би, не подозирал. На следващата им среща му предложила да продаде къщата си и с парите, които получат,  да започнат общ бизнес. Той отказал, но след дълги увещания се съгласил при условие, че всичко което направят и придобият, ще бъде на нейно име. Ще й помага във всичко, без да се намесва неговото име, което не се славело с добро и само би помрачило доверието между търговците. Тя се съгласила и направили супермаркета. Година по-късно се оженили и след още година им се родил син. Това е историята.
 -Тая Мима голяма авантюристка  била!? Да си продаде жилището за нещо, което я стане, я не стане. Ти „Москвича” докато го продадем,  ми скъса душичката, а Мима – цяла къща. А и какво доверие е имала на този, като се знае, че е бил затворник! Луда работа.
 -Любов, Димчо, любов.
 -Да бе, любов. Изчанчена работа.
 -Изчанчена ти е главата на тебе, защото никога не си ме обичал, затова.
 Аз се отдръпнах уплашен. Моята жена изведнъж полудя:
 - И да престанеш да се наливаш с тази бира… и да ми гледаш турски сапунки!
 Врътна се и затръшна вратата на кухнята. След малко отново я отвори и процеди през зъби.
 -Като си крал навремето, да бяха те хванали и да те опандизят поне за една година, пак нещо щеше да излезе от теб.