Елха и шипка

Човек се радва на живота, когато е намерил смисъла в него.
 
В самия край на гората непонятно как израсна елха. В гората нямаше елхи и това накара всички дървета да се радват на малкото дръвче.
 ”Господи, колко е красива!” – казваха дъбовете. ”Не е крива и рехава като нас, а и листата й са едни такива нежни като коприна и стволът й е изпънат като стрела. Ще краси гората.”
 „Това е най-красивото дърво, което е имала нашата гора” – споделяха си букаците и я гледаха със завист.
 Елхата слушаше думите на дърветата, оглеждаше се и все повече се убеждаваше, че е най-красивата. Самочувствието й растеше с всеки изминал ден. Постоянно отърсваше клони, за да става все по-красива и по-красива и се дразнеше на птичките, които кацаха по тях и я цапаха със своите нечистотии.
 ”Махайте се оттук, отвратителни същества! Освен крясъци и мръсотия, нищо добро не носите! Нима не разбирате от естетика и красота, та се опитвате да ме изравните с другите? Къш да ви няма и не се мяркайте повече пред очите ми!”
 ”Справедлив ли е Господ като дарява едни с толкова красота, а други кара да се срамуват от себе си?” – мислеше си един шипков храст, който бе израснал на десетина метра от красивата елха сред малката полянка. ”Ето, мен никой не ме обича! Дори не ме забелязват, че изобщо съществувам. Аз храня и птици, и хора, и мечките със своите плодове, а за благодарност – нищо. Напротив! Ако, не дай си Боже се убодат в моите шипове, ме проклинат и гледат с презрение. Нима моята любов е нужна някому? Нима никой никога не би ме обичал, ей така, заради самата мен, а не поради някаква полза?”
 Шипковият храст все повече се свиваше в себе си, клоните му се провесваха все по-надолу и по-надолу.
 Дойде есента, а с нея студеният вятър, мрачните дни и дъждовните нощи. Елхичката се радваше на дъжда, защото се къпеше в него и ставаше все по-красива, тя не понасяше вятъра, защото той хвърляше прах и листа по клоните й, а й трябваше много време, за да се избави от тях.
 Шипката изглеждаше още по-грозна и крива и това я караше да се свива все повече. Добре, че натрупаните в ствола й много листа скриваха недъзите. Срамуваше се да вдигне очи, защото щеше да срещне надменния поглед на елхичката. Чакаше с нетърпение да дойде зимата и да заспи. Поне в съня си щеше да има красота. Щеше да мечтае и да вижда неща, които в действителността никой не би й показал.
 Зимата дойде внезапно – само за една нощ. На сутринта шипката отвори очи и видя пред себе си една още по-красива елха. Клоните й бяха натежали от белия сняг и тя изглеждаше като кралица, обгърната с бяла пелерина. Шипката я гледаше с възхищение. Знаеше, че самата тя никога не ще бъде кралицата на гората, но дълбоко в себе си се възхищаваше на елхата, макар и с мъничко тъга и завист. А когато слънцето се показа зад облаците и снегът по клоните на елхата заблестя като звезди, шипката не сваляше поглед от нея и истински й се радваше.
 Дните минаваха бавно. Снегът се стопи и в една ясна нощ задуха смразяващ вятър. Шипката почти заспиваше своя зимен сън, когато някакво раздвижване я накара да отвори очи. Под клоните й в листата нещо шаваше. След малко от там се показаха две зайчета, които явно имаха намерение да презимуват сред листата, защитени от острите шипове на клоните. Шипката се зарадва, че ще прекара зимата в компанията на зайчетата и й стана мило. За първи път почувства, че е нужна някому и заспа дълбок зимен сън.
 Пролетта сякаш не искаше да идва. Соковете на шипката ту тръгваха, ту спираха и тя ту заспиваше, ту отваряше очи и пак потъваше в сън. Усещаше топлината на сгушените зайчета, ставаше й толкова хубаво, както майката усеща топлината на своето дете. Чувстваше се полезна и отговорна за безопасността на двете мъничета. Опитваше се с всички сили да приведе още по-ниско клоните си към земята, за да бъдат по-защитени. Дори се страхуваше да затвори очи, за да не потъне отново в дълбок сън и да няма кой да наглежда зайчетата.
 Когато задуха топлият вятър, шипката окончателно се събуди от зимния сън, и щом усети топлината на двете телца, се успокои. Погледна приведените си клони и за първи път беше доволна от своето съществуване. Бе приютила и спасила две невинни същества. Тя се почувства горда и щастлива. Вече знаеше, че е нужна някому и намери смисъл в своето съществуване. Дори й се искаше клоните й да станат още по-гъсти и бодливи, за да направи леговището на зайците по-безопасно. Шипката искаше да разкаже на всички за своята любов. Погледна към гората, за да намери събеседник и изведнъж… О, ужас! Елхичката я нямаше! В дъното на ствола й личаха следи от удари на брадва. Разпилените цепеници доказваха, че елхичката бе отсечена. Шипката се натъжи. Съжаляваше, че толкова красиво дърво е било унищожено, а толкова се надяваше още дълго да се радва на тази красота!
 Най-вече съжаляваше, че елхичката така и не разбра за какво беше дошла и в какво се намираше смисъла от самото съществувание.
 
Животът има смисъл как си го живял.
 
Старият ще видиш в ново огледало.
 
Ако безотговорно си го пропилял,
 
в следващия ще започнеш отначало.