Майка

Съдбата понякога е по-блогосклонна към нас, когато сме водени не от чувствата, а от чужди комерсиални решения.
 
Каруцата бавно се клатушкаше по разкаляния път. Затъваше в коловозите, пълни с вода, после воловете с мъка се измъкваха от тях, за да навлезнат в други. Дъждът не спираше да вали. Студеният вятър проникваше в дрехите на младия мъж, но той здраво държеше поводите на добитъка и крачеше неуморно пред тях. Понякога минаваше зад каруцата, за да помогне и да излязат от поредното препятствие. Ято гарвани, предвестници на есента, преминаха над тях с жалното си грачене. Още час и слънцето щеше да се скрие зад хълмовете. От ранни зори бяха потеглили на път и не спряха нито за миг. Той бе откъснал парче от самуна и го ядеше, крачейки пред воловете. Тя дори не погледна храната. Душата й се бе свила от мъка. Очите й гледаха равнината, но не виждаха нищо. Нито тополите край реката, нито лаещите отдалече кучета на местните овчари, нито дори мъжа и, който сякаш не се интересуваше изобщо от нея. Бе навела глава в скута си и само силното разклащане на каруцата я караше да повдигне поглед, само за да погледне пред себе си. Вече ден, а не си казаха нито дума. Но тя бе свикнала на това, защото Никола много рядко говореше. Бе груб и недодялан, но работлив и добър. Независимо че понякога й се искаше да поговори с него, думите й висяха във въздуха, както и отговорите на хилядите й въпроси. Кера го обичаше независимо от неговата мрачна душа. Когато понякога успяваше да се усмихне, сякаш слънцето изгряваше в нейния дом. Толкова се радваше, когато го вижда весел. Разбираше мрачния му характер. Може би, ако бе останала сама на дванадесет години и е трябвало да се изхранва със свои сили, без да се надява на чужда помощ,  и тя би била такава. Очите й бяха като пресъхнал кладенец. Отначало бършеше тайно очите си, така че мъжът й да не разбере мъката й. После сълзите спряха.Не искаше да я съжаляват. А и той с доброто си сърце може би щеше да се смили над нея и да не изпълни решението си. Но рано или късно отново щеше да го направи. Затова тя искаше всичко да свърши сега, колкото се може по-бързо. Още щом я събуди в ранни зори и й каза да се приготвя, тя разбра, че това, от което най-много се , е на път да стане истина. Прав беше Никола. Четири години, а не му роди дете. Каква жена бе тя!? Редно бе сега да я връща на родителите й. Тя бе срам за семейството. Животът й бе предначертан. Щеше да си стои в къщи като кукувица. Нито щяха да я поискат вече, нито щеше да има очи да излиза извън къщата. Какво добро мнение би имал всеки мъж за жена, оставена от съпруга си! Щеше да бъде в тежест на семейството си. Ето сестра й, въпреки че е по-малка от нея, вече си има две момиченца. Има време и момче да роди, че то от момичетата полза никаква. На полето трябва мъжка ръка. Жената е да ражда и да домакинства. Ако жената не ражда момчета, е непълноценна. А ако изобщо не ражда, е ненужна. Такава се чувстваше сега и Кера. Какво от това, че къщата й е наредена и чиста!? Какво от това, че обича от цялото си сърце своя недодялан мъж!? Това не е достатъчно. Такива са порядките и изискванията на живота. Децата,  и особено момчетата, градят семейството. Трудът съдава материалните блага, а не чувствата. Когато баща й каза, че ще стане жена на Никола, бе потресена. Нима можеше родният й баща да я даде на този горски пастир, който не дружеше с никого и дори не знаеше какъв е неговият глас!? Но думите на бащата бяха закон и тежко му, който не ги изпълнява. А и Никола бе му дал десет овце, два коня, две крави и пари. Това бе изключително много като зестра и още повече затвърди решението на баща й.
 -Керо ма! Ти мислиш ли, че заслужаваш това, което даде Никола като зестра, та се опъваш!? Кажи ми кой ще даде повече за теб,а!? Това е цяло стопанство. Семейството ни няма да гладува, а и за да дава толкова, означава, че има и ти няма да гладуваш. А и като дава толкова, означава още, че те харесва много и се страхува някой друг да не те вземе. Ясно ли ти е!? И престани да ревеш! Оправяй си чеиза! Утре заминаваш!
 После хлопна вратата и излезе. Цяла нощ сълзите й пропиваха  пухената й възглавница. На сутринта тръгнаха. Баща й гледаше навъсено, за да не покаже мъката си, но майка й и сестра й не скриваха сълзите си. Братята бяха из полето, за да не станат свидетели на раздялата им. После свикна. Свикна и с неговото мълчание, свикна и с дребното внимание, с което я удостояваше. Свикна и да правят любов, без да усеща ласки, без да се целуват и без да си говорят нежни думи. Но тя усещаше неговата любов. Ей там, в душата си, бе твърдо убедена, че той я обича с цялото си сърце. Дори сега, когато щеше да я върне на близките и, тя знаеше, че той продължава да я обича, но нуждата от наследник го караше да вземе това решение. Не можеше да му се сърди. Такива бяха законите на природата.
 Смрачаваше се, когато пристигнаха у дома. Никола похлопа на портата. Отвориха му и той прибра в двора каруцата. Разпрегна воловете, а братята й се разтичаха да ги нахранят и донесат ведра с вода.
 Посрещнаха го с усмихнати, въпреки че знаеха целта на неговото посещение. А нея я гледаха с укор. Само Славка,сестра й помогна да слезе от каруцата и я въведе в дома, за да приготвят стаята за гости, където щяха да пренощуват. Баща й, Никола и Тодор-Славкиният мъж влезнаха в едната стая, за да вземат решение. Успя само да чуе, че в ранни зори каруцата трябва да е готова за път. После се мръкна. Бе примирена със съдбата си, уморена от път и тревоги, заспа. На сутринта чу как Никола се облича, но не посмя да отвори очи. Дори се страхуваше да мръдне, за да не забележи, че тя е будна и го наблюдава през полузатворените си очи. Страхуваше се най-вече от себе си, че ще стане и ще се хвърли в прегръдката му. А не трябваше. Независимо от нейната обич, той трябваше да си тръгне. Той имаше нужда от истинска жена, а не от нея.
 Никола я побутна. Тя отвори очи. Зарадва се, че поне ще го изпрати и още малко ще бъдат заедно. Все пак за нея това означаваше много. Беше му благодарна, че й даде тази възможност.
 Цялата къща бе будна. Хора щъкаха напред-назад и се приготвяха едни за изпращане, други за път. В двора каруцата бе впрегната и воловете нетърпеливо ровеха с краката си каменните плочи.
 - Керо, Керо ма!-изгърмя гласът на баща й. Какво се туткаш такава!? Защо още не си се облякла за път!?
 - За път?
 - И къде е сестра ти!? Викни я, че няма време!
 Сърцето й щеше да се пръсне от радост. Никола не я изоставяше. Не, тя не можеше да съди по думите на баща си, че отново ще са заедно. Страхуваше се , че радостта й може да бъде илюзорна и съмненията й отново я завладяха. Намери сестра си и влязоха в неговата стая.
 -Снощи тримата умувахме дълго и ето какво решихме: Керо, тъй като нямаш деца, а може и никога да не родиш, ще вземеш една от дъщерите на Славка за свое дете.
 -Ама тате!-извика Славка и се свлече на колене пред баща си. Очите й се напълниха със сълзи.
 -Млъкни, когато говоря! За какво ни са толкова женуря в тази къща!? А и ще оставим детето в добри ръце. С Тодор се разбрахме да дадете на Кера малката, че да свикне по-бързо с новото си семейство.
 -Ама тате!?-отново през сълзи проплака сестра й.- Моля те?
 -Казах ти да мълчиш! Какво ми се молиш!? На сестра си го даваш, не на чужди хора!? Мислиш ли, че ще го гледа по-лошо от теб,а!? А сега се приготвяйте, че слънцето изгря, а хората път ги чака.
 Каруцата бавно се заклатушка по обратния път. Една разплакана майка дълго стоя пред портите, докато тя се изгуби от погледа й. Един млад мъж здраво стискаше поводите на воловете и отнасяше едно преливащо от радост сърце за нов живот.