Дивият

Понякога от престъпника може да научим много повече за самия себе си, отколкото от всички останали.
 
“Здравей, мамо! Пише ти твоят син, ако мога все още да се надявам на това. Знам, че до сега съм ти създавал само неприятности, за което моля да ми простиш. Мила мамичко, когато си ме родила, вероятно си очаквала, че и аз ще бъда като другите, но както виждаш това не стана. Вероятно такива хора като нас не са дошли на този свят с благородни мисии, не се подчиняват на законите на обществото и са прокълнати да се скитат самотни. Опитвах се, знаеш, че се опитвах да бъда като другите, но не успях. Не успях да тръгна по утъпкани пътища, нито да навеждам глава пред властващите. Не успях да свикна с порядки, които ме караха да се чувствам жалък, а не свободен и независим. Предпочитах смъртта пред преклонението. Все пак животът си е мой и искам да го изживея така, както желая аз, а не другите.Съжалявам, мамо. Може би съм дошъл на този свят с някакво предопределение, което така и не разбрах какво е. А може би Господ е сгрешил, като ме е пратил на този свят. Може би е трябвало да бъда на тази земя по друго време и с други порядки. Не знам дали съм прав и вероятно няма да го разбера до сетния си миг. Може би има и други хора като мен, не знаят поради каква причина съществуват. Безсмислието на живота ме кара да не се страхувам от нищо, дори и от смъртта. Все ми е едно кога това ще се случи. Чувствам се като гост в чужд дом  с хора, които се държат надменно и пренебрежително. Кой би искал да гостува на такива хора? Не знам защо е така, но аз вярвам, че все някога ще го разбера, ако не на този свят, то на другия. В противен случай какъв е бил смисълът от раждането изобщо. Ако съм обичал някого, това си ти, мила мамичко. Знаеш, винаги съм казвал, че те обичам и това не са били празни думи. Обичам те, мамо, от цялото си сърце и ако е имал смисъл животът ми в нещо, това си ти, мила мамо. И ако понякога съм съжалявал за постъпките си, то е за да не натъжавам душата ти. Най-голямата болка за мен са твоите сълзи. Винаги, когато ги видя, изпитвам омраза към себе си. Не случи на син, скъпа майчице. Не заслужаваше ти с твоето добро сърце да живееш сега в самота. Грешен съм и пред Господ, и пред теб. Ако Съдбата е решила повече никога да не се видим на този свят, знай че ще пребродя отвъдното, ще се боря с демони, ще убивам всеки, който ми попречи, но ще те намеря, за да падна на колене пред теб и да ми простиш. Сега те целувам, мамо, и ти казвам сбогом. Ти си ми най скъпото същество на света и единственото, което съм обичал. Твой непослушен син.”
 Инспекторът спря да чете. Повдигна глава. Не можеше да събере мислите си. Нима в затвора се пишат такива писма? Нима можеше самият той да напише такова писмо? Тогава кой е с по-силния? Този, който открива душата си и може да каже „Обичам те” на родната си майка, или този, който не може да пречупи горделивото си сърце за тези свещени думи.
 -Сержант.
 -Слушам, господин инспектор.
 -Какво е това писмо на бюрото ми? Буквите са се изтъркали и нищо не се различава по плика.
 -На Дивия, господин инспектор. Днес като подреждах, го намерих. Беше паднало от страни на бюрото Ви, а аз помислих, че сте го изхвърлили.
 -Говориш за оня, който обесихме миналата година ли?
 -Тъй вярно, господин инспектор.
 -А защо не сте го изпратили, сержант?
 -Изпратихме го, господин инспектор, но ни го върнаха, защото получателят е починал.
 -И не сте го дали на Дивия.
 -Не сме, господин инспектор. На другия ден трябваше да се изпълни смъртната присъда и не искахме да научи.
 -Добре сте направили, сержант. Свободен сте.
 Когато сержантът затвори вратата зад себе си, инспекторът сгъна писмото и го прибра във вътрешния си джоб и прошепна.
 -Див, научи ме и мен да казвам „Обичам те”. Пречупи горделивото ми сърце. Помогни ми.