Гората

Чавек открива неподозирани качества, ако го застигне магията на Любовт.




Слънчевите лъчи с мъка пробиваха мъглата. Тежки капки се стичаха по листата на дърветата и бързо се спускаха по горския мъх. Торфът под дърветата беше влажен на повърхността, но дълбоко под него бе топъл и сух. В неговия уютен дом се криеха по-малките обитатели на гората. Само едва забележимо повдигане на острите елхови игли показваше,  че там вече денят е започнал.
 
Някъде се чуваше равномерното почукване на ранобуден кълвач. Пригласяше му любовната песен на кукувица. Рядко се чуваше друга песен, сякаш птиците не искаха да посрещнат утрото и предпочитаха да са сгушени в сухите си хралупи.
 
Сред скалите една лисица хранеше малките си с намерен през нощта заек. Щрак!  Лисичетата се боричкаха за по-добрия къс месо, като издаваха писукащи звуци,  примесени с джавкане. Щрак!  Майката не обръщаше внимание. Застанала малко встрани от тях, приседнала под една скала, наблюдаваше от високо безопасността на рожбите си. Щрак!  Закъснял вълк я накара да наостри уши. Щрак!  Издаде  приглушен звук, който за малките бе сигнал за тревога и те замлъкнаха уплашени. Щрак!  Това не означаваше, че храната трябва да бъде оставена и продължаваха да държат част от нея в устата си. След като вълкът отмина, майката легна сред сухата пръст, уморена от нощното скитане, а това означаваше подновяване бойните действия на малките. Щрак!  Близкият рев на елен не направи никакво впечатление на лисицата и тя притвори очи, унесена в сладък сън.
 
Пъргава катерица сновеше из клоните на съседното дърво,  като от време на време изтърсваше черното си кожухче от насъбралата се влага. Щрак!  Оглеждаше се – да не би нейният враг – златката, да се навърта наоколо и после отново поемаше забързана, спираше, събираше някакви семена и отново се втурваше без умора. Щрак!
 
Пеперуди летяха от цвят на цвят  с надежда да открият сладък нектар, но крилцата им натежаваха от капките мъгла и принудително кацаха. Разперваха крилца и стояха дълго така – неподвижни и красиви. Щрак! Една от тях се бе оплела в огромна паяжина и хилядите капки посипваха крилата й при всеки неин напън да се освободи от заложения капан.  Щрак!
 
Том насочи отново обектива, но снимката пак не се получи с нужното качество. Днес ръката му трепваше и само хабеше лентата. Дори и преди, когато беше трапер и убиваше дивите зверове да продава кожи, ръката му винаги трепваше в деня, когато е развълнуван. Тогава оставяше пушката и се отдаваше на къщна работа. И днес трябва да направи същото. Може би  малко да поразчисти, да подреди, да оправи  и нейното легло. По лицето му засия щастлива усмивка. Тази нощ не можа да спи от вълнение. Едва дочака да пукне зората и излезе на лов. Години вече ловуваше с фотоапарата. Тя беше причината за тази промяна. Любовта и Емили.
 
Срещнаха се случайно в един оръжеен магазин. Той се запасяваше с провизии за идващия ловен сезон. Тя си купуваше пистолет, с който да застреля съпруга си.
 
- Ако е само за един изстрел, ще ви предложа моя Колт, но първо бих искал да знам, стреляли ли сте и друг път по човек?
 
- Никога не съм стреляла, но този ще го убия!
 
- И ще лежите щастлива в затвора, заради един, който дори не заслужава да се наслаждава на красивите ви очи?
 
Едва тогава Емили се вгледа в суровото, но красиво лице на Том. Стана й приятно.
 
Разбира се, траперът от години нямаше връзки със жени, но неговото вроденото чувство за хумор и интелект караше Емили все повече да се заглежда в него.
 
- На ваше място бих подал молба за развод и бих отишъл някъде далеч, докато преминат нещата и съберете сили за нов живот.
 
- И къде да отида?
 
- Например, при мен в горите на Аляска!
 
- Какво ще правя там?
 
- Аз ще убивам животни, а вие ще ги дерете и щавите.
 
Емили направи намръщена физиономия.
 
- Ама, Вие това ли работите? Убивате животни?
 
- Да! Поне не убивам хора, нали?
 
- Имахте предвид мен?
 
- Изпитал съм това, което вие изпитвате в момента и затова предпочетох уединението. Отначало ми беше тежко, но се свиква. Има си и своите хубави неща. Тишина, чист въздух, спокойствие. И все пак, ако решите, съм на ваше разположение. Това е телефонът ми! След седмица ще тръгна. Отседнал съм при майка ми. Ще го запиша, ето тук! – той извади някакво намачкано листче. Е, Емили , желая Ви щастливо бъдеще, ако не се чуем повече!
 
Но се чуха след четири дни и за негово най-голямо учудване, Емили реши, че ще е най-добре да направи това, което й предложи Том.
 
Първите дни животът й сред гората бе истинско изпитание. За жена, която е виждала гора само по телевизията, реалният живот в нея си е цяло изпитание. Беше септември, но зимата отдавна проявяваше своя свиреп характер. Студът бе сковал земята. Том излизаше на лов, но се радваше, когато заварваше топла и подредена хижа, а на масата го чакаше гореща еленова супа. Липсата на баня беше основният проблем за Емили, но когато си тръгна, за Том това бе приоритетна задача и след два месеца имаше собствена сауна, където се напарваше като старите индианци с нагорещени камъни.
 
Емили като журналистка постоянно снимаше със своя фотоапарат и правеше репортажите си на място. Когато си тръгна, тя му остави фотоапарата заедно с десетина цветни ленти.
 
Отначало Том се зачуди за какво му е този фотоапарат?! С времето, може би,  от тъга по Емили, започна да снима местата, на които са били двамата. След това се пристрасти и отделяше повече внимание на фотоапарата, отколкото на пушката. Откри, че в гората има не само дивеч с красиви кожи. Откри неща, които години наред не беше забелязал, че съществуват. Откри красотата на изгревите, на цветята, песента на птичките и още хиляди неща, които допреди месец подминаваше без капка внимание.
 
Някога с карабината си можеше от сто метра да убие самур или златка в окото, така че да не повреди кожата на животното. Сега ръката му не трепваше, когато фотографираше. Пращаше на Емили всички ленти. Тя ги проявяваше и му ги връщаше, като всеки път го насърчаваше, че става все по-добър. И той още повече снимаше, докато накрая ходеше на лов единствено, за да си набави храна и провизии за домакинството. Престана да мисли за печалба от кожи. Започна да гледа на гората с други очи. И когато подаде молба в горската полиция, че се отказва от лова,  колегите му помислиха, че самотата го е побъркала.
 
Том не знаеше, че Емили бе организирала изложба с неговите снимки и само за половин година той бе явление сред културния живот на родината си. Но разбра и още нещо – че не би могъл да живее в бетонния град и никога не би се разделил с гората, въпреки любовта си към Емили. Радостното бе, че и тя го разбираше! Обещаха си да се срещат на всеки шест месеца, като лятото тя ще идва при него, а зимата той ще се прибира в Чикаго. Така два месеца в годината щяха да бъдат заедно, но това щеше да е достатъчно за тяхната любов.
 
Лятото, макар и кратко, идваше през май и само след три месеца си отиваше. Бяха се уговорили Емили отново да го навести, но при условие, че банята е готова и няма да гледа окървавени кожи на животни. Том обеща, че всичко ще бъде готово за нейното пристигане.
 
Когато обаче траперите го видяха да чака вертолета с китка диви цветя, разбраха, че Любовта е взела своя дан и един трапер е загинал завинаги.