Уникати

Колко подреден и щастлив щеше да бъде света, ако всеки вършеше това, което умее.
 
В нашия отдел всеки си е уникат. И то уникат от световен мащаб. Ако бе проведен международен конкурс за постъпване на работа при нас за хора с уникални качества-никога нямаше да се съберат толкова „професионалисти“. Затова съдбата често върши тази работа вместо хората. То, ако ни гледа някой отстрани, ще предположи, че сме по-скоро малоумен отдел, ама не е така. При едно изследване от моя страна се разбра ,че след работния ден всички се прибираме по домовете си сами- без придружител или полицейско куче, което показва, че се носят за нас несправедливи злонамерени клевети. Но в какво се състои нашата уникалност. В това, че всеки се интересува от неща, от които никой друг не се интересува. Парадоксът е, че сме обединени само от едно нещо и то е, че никой не се интересува от работата, за която ни плащат. Но това си е проблем от световен мащаб и спасение от него няма.
 Ето например Спас. Спас е ловджия. Ама ловджия ви казвам в истинския смисъл на думата. Има три кучета. Не питайте каква порода, защото са негово производство и си крие тайната. Докато човечеството се старае да направи породите чистокръвни, той –обратното. Смесва чистокръвни породи и създава нови. Според мен помияри, но се страхувам да му кажа, защото е много чувствителен на тази тема. Казва, че кучетата му били толкова умни, че ако не можел да се сети за някоя дума в кръстословиците, питал тях. Щом е така, мисля си аз, то те май са по-умни и от стопанина си, но пак нищо не казвам. Защо да го накърнявам човека, а и трудът му по тези негови селекции. Ето, вчера го гледам замислен. Питам го:
 -Спасе, какво има? Да не би да дойде време за забрана на лова?
 -Все ми е тая.Аз на лов повече няма да ходя.
 -Що бе?- недоумявам аз
 -Аз съм враг, Любооо. Враг на природата. Там, където ходим на лов с моята дружинка, глиган не остана, пиле не прехвърча.
 -Е толкова много ли ги убивате?
 -Убиваме, грънци. Още като ме видят с пушката на рамо и хукват към съседните райони. Плаши се хайвана. А ние нямаме разрешение да ловуваме там. Онези от другата дружинка слон от три метра не могат да уцелят. Защо да не избягат при тях. Животът им е осигурен. Ей на, аз дето хранех три села като се върна от лов, сега не мога да нахраня и един вход на блока. Представяш ли си какъв срам? Добре, че баща ми се спомина, иначе щеше да ме е е гръмнал отдавна. Срам за рода съм аз, срааам.
 Другият колега е пък любовчия. То сайтове в интернет, то разговори по телефона, то задявки по колежки и прочее. В главата му няма нищо друго, освен жени.
 - Абе Тошко- викам му аз- как е най-лесно да свалиш жена?
 
А той ми отговаря:
 - Това е изкуство, Любчо. Нямаш ли си го заложено от раждането си, знай, и петстотин години да живееш- не се придобива. Това си е дарба, талант и призвание. А иначе всичко е лесно. На жените , както и на мъжете, все им се иска, но жените не си лягат с първия срещнат, за да не ги помислят за курви, а мъжете го правят, защото са горди с  това. Най-важното е да не се притесняваш, когато срещнеш красива жена и искаш да е твоя. Да знаеш,  Любо, жените са като кучетата. Усетят ли, че те е страх и стават смели. Почват те да нападат и могат да те ухапят дори. Смелост и себеотрицание се иска. Запазваш спокойствие и почваш да лъжеш. Колко хубави гърди има. После очите, косата, дупето и изобщо всичко. Но най-важното е да не забравиш да споменеш колко са умни. Жените са много чувствителни на тема „умност“. Говори им за душата, съдбата, нещо романтично и хубаво за слуха. Те и затова гледат сериали. Като я поомаеш и тя сама ще иска да го направите, но ти се дърпай малко. Така повече освирепяват. И когато дойде момента-действай. След секс жената трябва да се чувства сякаш са я газили стадо хипопотами. Аз мойта като я подхвана от сутринта и се налага да я изпращам на работа с линейка. Затова още като усети намеренията ми и се обажда на Бърза помощ да чака пред входа. Докторът ми вика: „Много травми по тялото. Какво се е случило? Да не е паднала по стъпалата или я е блъснал камион?” Още като се оженихме направих леглото ни желязно-защото от ергенския си опит знаех, че дървените не издържат. Ама и моята, буйна жена ти казвам. Страст голяма. Спира да мисли бе,човек. Веднъж като награби контакта над леглото-събра инсталацията ти казвам. После трябваше две седмици да я поправям. Преместих контакта на два метра настрани, ама то се получи пък дупка. Все замазвам да не гледа комшията, ама ще трябва нещо друго да мисля.
 -От какво е тази дупка?-питам аз.
 -Как от какво!? –гледа ме той с учуден поглед.- От главата на жена ми.
 Третият ми колега, Ганчо, е рибар. То лъжите им и на рибари и на ловджии все еднакви, ама този мой колега на всичкото отгоре и голям скъперник. То и евреин такъв надали има. Не пуши, не пие, по жени не можеш да го засечеш, кафе не пие, обядва си в тях, за да не се охарчи и най вече пари на заем не дава. На риба ходи с жена си и приготвят уловеното на място. Хем да се нахранят, хем да не харчат вода и ток у дома при приготвянето им. Та този Ганчо веднъж уловил шаран, голям шаран. Десет килограма. Разказа ни с най-малките подробности как го е уловил. Павел-шегаджията на отдела, го попита може ли да му го продаде. Отначало Ганчо отказа, но когато Павел му предложи цена за килограм малко повече от тази в магазините-Ганчо се съгласи.
 -Ами що не си купиш от там?
 - Няма такива-отговаря му Павел. Искам главата да я препарирам. Да ми остане за спомен.
 На същият ден Ганчо му я донесе. По-късно разбрах, че Павел я дал на един негов приятел, който не бил кой знае какъв рибар. Пременен с рибарски дрехи и такъми с тази риба влязал уж в кафенето, където се подвизавали неговите приятели, да си купи цигари. Почнали да се шегуват с него и той дълго си мълчал, докато не го принудили да покаже какво е уловил. Когато видяли огромния шаран, всички били изненадани. „Абе, ти що не казваш, че си уловил такъв шаран?” „Че защо да казвам? Аз винаги такива шарани нося в къщи. Маломерки от по два-три килограма ги целувам и пускам обратно във водата.” Та така Павел направи своя приятел голям рибар и да се говори за него с уважение. Но с това майтапите на Павел не свършиха. Направи коварен план с останалите срещу Ганчо.
 -Тоя циция трябва да го излекуваме. Едно кафе не можеш изскубна от него. Затова слушайте какво ще ви кажа……
 На другата сутрин съм се приготвил с една лупа, взел съм в ръце един позлатен пръстен и уж го разглеждам най-внимателно.
 -Почвай- прошепна тихичко Павел малко преди да влезе в офиса Ганчо със своята тиха стъпка.
 -Ммм, да пръстенът е стар, наистина.  Виждам нещо като REX, което ще рече на латински цар, император, но не мога да бъда сигурен в това. Абе, Павле, този пръстен от къде го имаш?
 -Нали ти казах-от баба ми.
 -Ами защо не си го показвал до сега?
 -Че защо да ви го показвам? Ама ти какво питаш такъв!?
 -Ами защото този пръстен ми се струва, че е разяден от киселина. Солната е най-силна. То и затова смиламе в стомаха си желязо и стъкла.
 През това време Спас-ловджията ни, мина по другите отдели и пусна слуха, че Павел е намерил в стомаха на шарана пръстен и сега този пръстен струвал стотици хиляди левове, защото бил много стар. Мълвата се пръсна със скоростта на светлината и всички започнаха да съчувстват на нещастния късмет на Ганчо и щастливия на Павел.
 -Но аз виждам или така ми се струва и едно латинско Y, което е било пък символ на древните българи. Това много ме шокира. Единственият период, в който ние сме били подвласни на Рим, е около 860-та година по времето на цар Борис. Ако това е неговият пръстен, поне двеста хиляди ще му е цената.
 -Абе то и петдесет да е, пак е добре. Я ми го дай да не вземе нещо да изчезне. Павел си прибра пръстена и излезе от офиса. Минута след това нахълтва един от другия отдел и пита:
 -Момчета, вярно ли е, че Павката намерил в корема на един шаран златен пръстен.
 -Какво…. ?-скочихме ние. – Кой ти каза пък това нещо? От къде го измисли?
 -Не знаете ли? В този шаран, дето Ганчо му го е подарил. Там го е намерил. Голям късмет.
 Колегата се хвана за глава,завъртя се на пета и излезе от стаята.
 Всички гледахме Ганчо. Горкият,  целият бе пребледнял. Ни между живите, ни между мъртвите. Седна зад бюрото си и цял ден дума не продума.
 Планът беше изпълнен както трябва без ни най-малка грешка. Чакахме да видим какво щеше да се роди от тази наша шега. Следващите дни бяха кошмарни. Не вървяха нито шеги, нито служебни разговори. Ганчо беше като болен, а и никой не му казваше истината. На другата седмица не дойде на работа и ние се разтревожихме за него. Знаехме, че е стиснат и се притеснихме да не му докараме някой сърдечен пристъп или инсулт. Обадихме се в къщи и жена му каза, че е в болница. Нещо не е добре със здравето, но лекарите не могат да установят какво му е, та затова се е наложило да остане там. Стана ни криво и решихме да му отидем на свиждане и да си признаем всичко, каквото и да ни струва. Купихме плодове, сокове, пиле на грил, списание Плейбой и осем кукички-тройка, два повода за въдицата и осем силиконови рибки за примамка, една бира и пакет тиквени семки.
 На другия ден срам не срам признахме си всичко.
 -Уплашихме се –казвам аз- да не вземеш да си отдеш, хей така като овца без история, заради една шега.
 -Как ще си отида бе, момчета-погледна ни изненадано той-
 Докато не ми върне шурето двадесетте лева, които му дадох преди четири години- никакво умиране. Да направя жената щастлива – млада вдовичка!? Да ми хойка насам-натам и да ми харчи спестените пари!? Вие луди ли сте!? А знаете ли колко струва едно погребение, а!?