Малка тайна

Ревността е като горски пожар. За часове се изпепелява постигнатото с много труд.
 
Силният вятър, който вилнееше цяла нощ, докара облаците. Тежки и черни, те покриха цялата планина. Дългите горещи дни се смениха със студ. Радо тази сутрин сложи фанелата. Още преди месец жена му я беше прибрала в раклата, като не вярваше, че ще стане толкова студено, че пак да се използва тази година. Но ето-природата е непредвидима. Развиделяваше се. Децата още спяха. Винаги му беше жално , когато Невена ставаше толкова рано, но така и не можа да я разубеди, че не нужно да го изпраща. Радо преметна торбичката с храна и излезе. Силният вятър в първия миг го накара да си остане у дома, но не можеше да го направи. Сушава година беше миналата. Сеното, което бе окосил, едвам стигна до пролетта. Ако сега оставеше животните в кошарата-щяха да останат гладни. Яслите бяха празни, а и какво щеше да надои вечерта? Не, ще ги изведе. Все щеше да изкара, за да пият децата, но нямаше да му остане нищо да занесе на мандрата. Само с мляко не се живее. Трябват и пари. С тях трябваше да купи най-нуобходимото за дъщеря си, която тази година ще е първолаче. Искаше му се да се върне в селото, но какво щеше да прави там без добитъка? Само това може. Вършил го е дядо му, баща му и сега той. Тепърва да се учи на занаят и да изостави кошарите, му се виждаше несериозно и дори малко страшно.
 -Хай! Хай!- провикна се той.
 Беше оставил отворена вратичката, но на козите хич не им се излизаше от кошарата. Лошото време ги караше да се сгушват една в друга и да се топлят.
 -Хай! Хай!- подканяше ги Радо. -Хайде милички. Хайде излизайте да се напасете и по обяд ще се върнем.
 Козите го гледаха в очите, сякаш разбираха неговите думи и една по една се обаждаха на всяко негово подвикване,  като че искаха да му кажат:” Разбираме те, но вън е студено и ветровито. Остави ни гладни, но да сме си на топло.” Много пъти, когато гладът и липсата на сено принуждаваше Радо да заколи някоя коза, си мислеше, че те чувстваха за какво идва. Ставаха неспокойни, отдръпваха се така, сякаш знаеха кои от тях ще бъдат изколени, а жертвите пък се притискаха към останалите с надежда, че поне още малко ще останат сред живите. После животните изпадаха в стрес и трябваше да минат много дни,  докато се успокоят и отново доверчиво да взимат храна от ръцете му.
 -Хай! Хай!- чу гласа на жена си зад себе си, която беше дошла за да му помогне.
 Добра жена имаше Радо. За осем години никога не чу да се оплаква за каквото и да било. Работлива и добра, за него беше истинска награда, че я има, че е до него. Всеки ден благодареше на Господ, че ги е събрал под един покрив и всеки ден благославяше деня, в който я срещна.
 -Невено, прибирай се! Ще настинеш!
 -Само да ги изкараме и се прибирам.
 -И запали печката, че на децата ще им е студено!
 С общи усилия козите бяха изведени от кошарата, но стояха пред нея и неспокойно се озъртаха. Жената се прибра в къщата. Радо я забеляза как го гледа през прозореца и му стана хубаво. Веднъж й беше казал, че би трябвало да има много по-хубав дом, защото го заслужава. А тя му отвърна, че е щастлива и повече нищо не й е нужно. Не й повярва. Преди осем години му беше пристанала и дойде тук, в планината. Родителите й не искаха козар за зет и не го приеха в дома си. Тогава избягаха. Така и не ги видя никога, защото нито те я потърсиха, нито тя изяви желание да ги навести. Беше й благодарен за нейната обич и вярност.
 -Хай! Хай!
 Стадото отначало се спусна по тясната пътека, пресече пътя, по който много рядко можеше да се срещнат каруци, пълни с дърва за огрев. После по своите дългогодишни пътеки, бавно започнаха да се изкачват по склона. Зад билото беше поляната със сочна трева. Ще попасат и ще ги върне по обяд. И друг път се заричаше така, но времето в планината се променя много бързо. Облаците понякога неочаквано се разсейваха, изгряваше слънце и така оставаше в планината да ги пасе по цял ден. Затова и предвидливо си беше взел торбичката. Бръкна в джоба за цигари, но ги нямаше. В суматохата ги бе забравил у дома. Ако остави козите сами, щеше да се върне при тях след час. Така че не се е отдалечил толкова много, та да не ги повери за този час на кучетата. Остави торбичката с храна на един клон, доста високо, така че да не го достигнат животните.
 -Шарко, ти си най-големият. Забравих си цигарите и ще се върна да ги взема. Да пазиш стадото! То сега вълци няма, ама чакали се навъртат. Да пазиш яретата! Чуваш ли ме!? Хайде.
 Кучето го гледаше с тъжните си очи и сякаш разбираше каква голяма отговорност му беше поверена, а стопанинът му тръгна напреко в гората, като от време на време се обръщаше, за да повери дали животните са спокойни и не са тръгнали след него. Ако върви бързо за половин час щеше да се отзове точно зад къщата. Как можа да ги забрави!? Сега да се притеснява! И човек може да мине и животно. Кучетата знаят ли от кого да пазят стадото и от кого не. Ама Шарко е старо куче и си знае работата.
 Наближаваше. Само да премине дъбовата горичка и гъстия габърак и си е в къщи. Когато обаче го наближи му се стори, че чува гласове. Не му се вярваше децата да са станали толкова рано. Намали ход и започна да се оглежда. Приближаваше къщата като хищник, който приближава жертвата си. Мярна му се човек. Наведе се и бавно запълзя. Да, беше млад мъж почти на неговата възраст. Изпръхтя кон. Беше усетил неговата миризма. Видя и жена си. Двамата се огледаха притеснено. Тя бързо го целуна и се прибра в къщата, а мъжът яхна коня и бавно започна да се отдалечава от нея. Радо се изправи и тръгна обратно към стадото.
 
Тази случка сякаш го промени. Нищо не спомена пред жена си. Не беше сигурен, че това, което видя, е истина. Не искаше да повярва в нея. Все му се струваше, че това което се случи не се отнася за него, за неговата жена и тяхната любов. Сън не го хващаше. Вероятно и друг път са се срещали, а той дори не се е досещал за това. Колко наивен е бил. Нима може такава жена да бъде щастлива сред тези животни, далеч в гората. Дума да не можеш да си кажеш с някой и да не знаеш дали ще оживеят децата ти, ако ги настигне някоя болест. Независимо от всичко я обичаше. Толкова много я обичаше, че не можеше да си представи Невена да бъде в прегръдката на друг. И онзи другият да целува устните , да гали косите и да изгаря като него в пламъка на красивите й очи. Ами ако е така, какво би сторил? Знае ли как ще отговори съществото му на тази болка? Но за това трябваше да бъде сигурен. Все още вярваше, че това е сън. Какво трябва да направи? Да я следи. Вероятно си имат среща по едно и също време. Сутрин, след като се отдалечи достатъчно със стадото. Първо ще потърси следите на коня. Те ще го отведат където трябва, а после ще решава.
 На другата сутрин отново остави стадото под грижите на Шарко и другите кучета и тръгна да търси следите на конника. Те се спускаха право надолу през дерето, минаваха покрай пропастта и свиваха наляво към коларския път за селото. Значи някой тукашен е. Но как са се намерили? Дали това не е даскалът? Да е дошъл до къщата, за да напомни на Венета, че наесен дъщерята им трябва да стане ученичка. Ами да! Като я е видял колко е красива майката, е довтасъл още веднъж – два пъти и са се залюбили. От очите на Радо потекоха сълзи на отчаяние, ревност, болка, гняв и всичко, което изпитва човек при загубата на любимия. Тръгна бавно към стадото. Беше му все едно дали ще са го нападнали хора или вълци. Ревността бавно разяждаше душата му.
 Няколко дни следеше дали даскалът няма да пристигне на уреченото място в уречения час, но него все го нямаше. Тъкмо когато душата му започна да се поуспокоява, че всичко това може само да му се е сторило, на седмия ден онзи пристигна. Радо се беше притаил сред габъра и предвидливо стоеше така, че вятърът да духа към него и конят да не усети миризмата на човек. Двамата си говориха близо час, после тя отново го прегърна, целуна го и се прибра в къщата. Пак му причерня.Не, няма лъжа. Нито е сън. Това си беше любовна среща и не може да продължава така. „Ще го убия този!“- процеди през зъби Радо.
 След седмица двамата отново се срещнаха в уречения час и за Радо бе ясно, че тези посещения скоро няма да свършат.
 Когато наближи следващата среща, той вече беше подготвил пъкления си план. Бе откарал стадото до пропастта. Тясната пътека не позволяваше да се разминат спокойно двама души, ако не се докоснат . Точно в този миг Радо заби нож в корема на коня и той политна в пропастта заедно с ездача на него. Независимо, че бе убил своя конкурент, душата му не бе спокойна. Никога не можеше и да помисли, че е способен на това, но в името на цялостта на семейството – го направи.
 Заредиха се седмици и месеци. Виждаше неспокойствието на жена си от загубата на онзи. Не искаше да си помисли дори, че друг може да бъде любимият. Виждаше я как страда, но това не го радваше, нито натъжаваше. Нещо се беше пречупило в него, но не знаеше какво. Обичаше я. В това не се съмняваше. Да я намрази!? Не, това не би се случило никога. Но какво беше станало там в сърцето му. Безразличие? И това не. Не можеше да определи. Надяваше се, че с в времето всичко ще се уталожи и чувствата му към нея ще станат дори още по-силни.
 -Радо – обърна се една вечер към него Невена. Имам една малка тайна.
 От хубавите й очи се стичаха сълзи, които дори и не се опитваше да изтрие. Мъжът й мълчеше, но тя продължи, сякаш е без значение дали той иска, или не да чуе нейната тайна.
 -Когато реших да избягам с теб в планината, споменах за този наш план само на брат си, защото той единствен бе съгласен да бъдем заедно. От тогава се срещаме всеки път по едно и също време зад нашата къща. Страхувам се, че му се случило нещо. Не е идвал от месеци, а толкова много ме обича.