Превъплъщенията на Душата

Мозъкът за душата е като бръшлянът за къщата. Колкото повече се грижим за него, толкова е по-голяма опасността домът ти да се срути.
 


Виждах майка си, разбирах всичко, което ми казваше, а всъщност и двамата не говорехме. После след нея от небитието видях баби, дядовци, Джиджито, моя добър приятел от детството и още много други, отдавна починали хора. Не чувах гласовете им, но разбирах всяка тяхна дума. Говореха ми да съм спокоен, че те са тук и не трябва да се притеснявам за нищо. Аз не се притеснявах, но се изненадах, че толкова хора се бяха събрали на едно място, само за да ме успокояват. Знаех за какво са дошли и затова ги питах:
 
„А децата?“
 
„Знаеш, че всичко ще е наред!“ – отвръщаха ми те и аз виждах наистина как растат, как се женят и дори как ще умрат.
 
Чудех се на себе си, че приемам по този безразличен начин тяхната смърт. Това бе нещо естествено и нормално. Спомних си как страдах, когато бяха болни или изпадаха в беда и колко тежко преживявах техните неволи. Сега сякаш не бях аз. Не исках да напускам болничната стая, в която се виждах как лежа, как светят десетките лампички по апаратурата. Дори си направих разходка из отделението и видях, че лекарят спеше на едно операционно легло, а сестрата пишеше някакъв дневник. Наблюдавах как от време на време някои от душите на спящите пациенти на болницата напускаха телата им, а други се връщаха. Приемах всичко това за нормално и не ми правеше никакво впечатление. Виждал съм го хиляди пъти. Душите им пътуваха из космоса, срещаха се с други души, живееха свой живот, който всъщност беше същинския. Проблемът се състоеше в това, че когато се върнеха в тялото, мозъкът им започваше да работи и в повечето случаи или забравяха за тези си пътешествия, или не искаха да повярват, че са го правили.
 
Моите роднини също виждаха тези прехвърчания на душите, но изобщо не им обръщаха внимание. Гледаха само мен и мислите им бяха насърчаващи и мили.
 
„Време е вече! Хайде, да тръгваме!“ – казваха те и чакаха спокойно, аз да взема решение.
 
След като отново погледнах в живота на децата си, нямаше друго какво да ме задържа и тръгнах към тях. В този миг една от апаратурите започна да издава постоянен звук и в стаята нахълтаха сестрата и съненият лекар. Надвесиха се над моето тяло, но изобщо не ми направи впечатление какво ще правят , защото изпитвах отвращение само при вида му. Сега, когато се бях отделил от него, се чувствах свободен, както се казва, в свои води. То ми тежеше, сякаш си бях надянал ризница и изпитвах голямо неудобство при всяко движение. Без него се чувствах така, както съм се чувствал винаги. В тялото бях влязъл за половин век, а имах усещането, че съм прекарал в него минути. Минути, които се запомняха и бяха нещо като тест за мен.
 
С отдалечаването ми от болницата започнах все по-ясно да чувам мислите на хората, които едновременно се смесваха помежду си и бяха ясни, когато исках да чуя конкретния глас. Сред гласовете можеше да се чуят още хиляди звуци като клаксони, музика, корабни свирки, прилив на вълни, ураганен вятър, шумът на листата и още толкова други, които ако желаех, можех да различа и да разбера  всеки от тях от какво произлиза. Когато се присъединих към посрещачите, ускорихме своя летеж към висините. Самата скорост се увеличаваше все повече и сивият мрак, който ни обгръщаше,  започваше да става все по-светъл. Когато се движехме с максималната скорост, той придоби дневнобяла светлина. Тази светлина се образуваше от нашето присъствие, защото встрани от нея виждахме сивия мрак. Беше ми хубаво, защото в материалния свят не можех да го правя, освен по време на сън. Сега ми се искаше, като малко дете, което са пуснали на двора, да обикалям, където ми видят очите и да посетя отново забравени места из вселената. Но знаех, че трябваше да отида първо там, където бе моят дом, където винаги съм бил, с изключение на последните петдесет години. Това пътуване съм го правил хиляди пъти и винаги съм се притеснявал докъде съм стигнал с изпита, наречен Живот.
 
***
 
Вече няколко дни съм си в къщи. Видях се с всички, с които исках да се видя. Не съм бил сред другите нива, защото след няколко дни трябва да се срещна с приятелите си, ако мога така да ги нарека, от които ще науча дали съм успял в Живота или не. Това бяха мъдреците в отвъдното. Преживели хиляди прераждания, изтърпели хиляди обиди, болки, страдания и нищета в името на развитието не само на собствената си душа, но и на тези, които бяха забравили себе си и душите им се лутаха всред мрака на човешките мисли.
 
Останалите души благоразумно ме оставиха да се самоанализирам. Стоях на пясъчния бряг на океана и правех преценка на грешките си. Сам знаех кои можеха да се простят и кои не. Все пак, нали преди да отида там и да се родя, си бях направил план какви препятствия да ми се случат и какви варианти ще имам, за да ги разреша. В повечето случаи успях, но допуснах някои грешки, които не влизаха в никакви планове. Сега чувствах, че те ще бъдат причина да не премина на по-високо ниво в духовното си развитие. Съжалявах за това, но вече нямаше възможност за поправки. Не ми се искаше да се примирявам и да оставам тук. На по-високото ниво се намираха душите с по-високи добродетели и достойнства. Знаех,че контактите ми с тях щяха да ме усъвършенстват все повече. Разбира се, там щях да се чувствам като ученик, но това не ме тревожеше изобщо. На сегашното ми ниво имаше много ученици, на които самият аз съм учител и това ми доставяше удоволствие. Бих могъл да остана тук завинаги, но душата ми желаеше усъвършенстване. В следващото си прераждане ще планувам такива страдания, които да преодолея така, че да мога да го постигна.
 
***
 
Мъдреците ме посетиха много по-бързо, отколкото очаквах. Завариха ме на брега на реката. Обичах да гледам как плуват рибките, смешните движения на раците и да слушам ромона на водата. Понякога, когато душата ми страдаше, оставах сам с вечно бързащата река, а сега имах нужда от това.
 
Усетих, че въпреки грешките, допуснати в живота ми, все пак те бяха доволни от мен. Разбира се, това не ме радваше, защото знаех, че съм пропуснал шанса си. След толкова преживени мъки, няколко грешки в младостта ми костваха прехвърлянето на друго ниво.
 
- Дойдохме, за да ти вдъхнем надежда.
 
- Нима имам някаква надежда изобщо?
 
- Да. Ще се върнеш, за да компенсираш грешките си.
 
- Не е ли късно?
 
- Не. Ако смяташ, че ще ти е трудно, можеш да не продължаваш.
 
- Благодаря за шанса! Ако се върна, нека бъда инвалид!
 
- Така ли си решил? Все пак си помисли: изпитанието, което си избираш, е тежко. Ще страдаш много, но ако успееш, ще те посрещнем в новия ти дом – следващото ниво.
 
- Благодаря за доверието! Няма да ви разочаровам.
 
- Побързай, че наистина закъсняваш!
 
Душата ми бе щастлива от шанса, който ми се даваше и се понесе отново към Земята, за да се въплъти отново в старото си тяло.
 
***
 
- Професоре! – шепнеше момичето. – Той шава!
 
- Шава ти нещо в мозъка, моето момиче. Може ли труп да шава? Започвай дисекцията!
 
Припадъкът на момичето не впечатли професора, защото голяма част от студентките му припадаха при първата си дисекция, но помръдването на пръстите на ръката го накара самият той да отвори широко очи.
 
Искаше ми се да се пошегувам с него, да отворя очи и да го погледна право в неговите, но сметнах, че не трябва да се подигравам по този начин и затова помръднах отново пръстите на ръката си. След този ми жест нещата се задвижиха към моето, ако мога така да се изразя – прераждане.
 
Отворих очи. Бяха ме преместили в болничната стая с многото апаратура. Една сестра сновеше покрай леглото ми. Усещах как слагаше електроди по тялото ми. Други лекари стояха на апаратурата и си говореха шепнешком.
 
- Пациентът отвори очи! – шепнеше сестрата на един от лекарите, който веднага стана от стола си и се приближи до леглото ми.
 
- Добре ли сте?
 
- Да! – отговорих му аз.
 
- Това е хубаво! За малко да ви изпуснем! Почивайте и не говорете много, освен ако не се налага!
 
- Сестрата свободна ли е?
 
- Това ми харесва! Имате чувство за хумор, което означава, че бързо ще се възстановите. Сега ще ви подхраним със системи и се надявам след ден-два да започнете да се храните самостоятелно.
 
***
 
- Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но най-вероятно ще останете инвалид. След катастрофата ви е повреден гръбначния стълб и няма да може да ходите. Останалите ви органи не са увредени. Разбира се, медицината ще направи всичко възможно да ви изправи на крака, а и човешките възможности са неограничени. Ето, вие сте един такъв пример! Три дни след exitus letalis вие отново сте сред живите! Не губете надежда! А сега почивайте и ако имате някакви искания или въпроси, обръщайте се към сестрата. До скоро.
 
Ужас! Бъдеще на инвалид! Ще бъда в тежест на децата и на близките си. На кого ли ще съм нужен вече? Защо имам чувството, че някога съм си се представял точно като инвалид? Може би сам съм се прокълнал или сам съм си го предизвикал? Нима не му беше достатъчно на Онзи другото, та сега и това ми докара! С какво съм по-лош от останалите? Цял живот съм страдал! Разби ми се семейството, вечно ми се случва така, че парите ми потъват някъде, останах на улицата, а сега – инвалид! Защо все на мен ми се случва това? И аз искам да съм като другите и да имам най-обикновени човешки потребности. Докога, Господи, ще ме караш да се мъча? Докога?
 
В очите ми напират сълзи, но гледам да се овладея. Знам, че след всяко препятствие бързо се възтановявам от мъката и започвам отново живота си с надежда за по-добро и някакво щастие, което така и не идва. Може би така ще мога да пиша повече? То и какво ли пиша? Мислите ми се преплитаха, уплашен от новите предизвикателства. Гледах как сестрата вършеше своята работа и хубавото й тяло ме накара отново да погледна с шега на изпитанията.
 
- Сестра? Може ли да седнете за малко на леглото ми?  Така… Дайте си ръката, моля!  Хубава усмивка имате!  Искам, най-откровено да ми отговорите: Бихте ли се влюбили в инвалид?
 
- Разбира се! Стига да е свободен и да прилича на Вас?
 
- А бихте ли живели с инвалид?
 
- Разбира се! Стига да ме желае и обича!
 
- А Вие лично бихте ли живели с мен?
 
- Ако ми бъде официално предложено, защо не!
 
- Тогава ви предлагам най-официално да живеете с мен!
 
Сестрата се усмихна.
 
- Нека поговорим за това, след като оздравеете. Сега мислите Ви са объркани. След ден-два ще мислите по съвсем друг начин и ще забравите изобщо, че съществувам. Ще трябва да ставам! Имам много други задължения.
 
- Само за момент, ако обичате! А смятате ли, че ще мога и за в бъдеще да изпълнявам мъжките си потребности?
 
- Попитайте доктора!
 
- Не си падам по мъже!
 
- Тогава преценете сам! – Тя кръстоса крака, при което се показаха  гладките й бедра и плъзна ръка по голите ми гърди. Това беше достатъчно, за да почувствам слабост и мъжкото ми достойнство надигна глава.
 
- Не мога да преценя… – умолявах с очи.
 
Сестрата погледна надигнатия чаршаф, усмихна се и стана.
 
- Ставате опасен! Ще се видим малко по-късно! И се надявам, че държите на думата си.
 
- Разбира се! – усмихнах й се аз.
 
След всички нещастия, които ми се случиха, се радвах на неочакваната среща с тази лъчезарна жена. Благодаря ти, Господи, че ме срещна с нея! Благодаря ти и за катастрофата. Какви ги говоря!? Сигурно е от системите.