Старият индианец

Страданията са толкова нужни на душата, както въздухът, водата и храната за тялото.
 



Старият индианец вече много дни и нощи стоеше безмълвен пред типито и страдаше. Страдаше за миналото, страдаше за хората и разбитите съдби. Звездите бяха обсипали небосклона, но той не ги забелязваше. Горещият вятър през деня се сменяше със студен през нощите , но той не го усещаше. Не чуваше нито воя на койотите, нито песента на птичките, защото душата му бе пуста. Племето го нямаше и типитата стояха празни. Белите избиха непокорните, отвлякоха жените, а останалите принудиха да им работят. В техния свят момичетата продаваха телата си, мъжете пиеха огнена вода, която ги правеше глупави. Белите хора познаваха много начини за унищожение и успяха да го направят. Много индианци доброволно се съгласиха да живеят като белите, вместо да изберат смъртта в битка и да умрат свободни. Старият индианец не можеше да проумее защо неговите братя предпочитаха живот сред лъжи и безчестие, живот в дървените къщи, живот без собствено мислене. Нима един кон, едно типи и лък не са достатъчни, за да си щастлив!? Защо трябва непременно да притежаваш много коне, дървена къща и пушка? Това не ги ли заробва, не ги ли прави алчни и подвластни, не променя ли ценностите им!? Много въпроси си задаваше старият индианец и все не намираше отговор за тях.
 
Много луни и слънца преминаха от тогава. Сезоните се сменяха един след друг, а Старият индианец все стоеше пред типито и търсеше отговора за превратностите на Съдбата. Много мисли преминаха като ято птици през главата му, но отговор нямаше. Не искаше да умре, без да е прозрял мъдростта, а времето му за живот бързо отминаваше като пролетен сняг. Вече все по-трудно си набавяше храна и може би тази зима щеше да поеме по пътя на мъртвите.
 Първите снежинки вече се топяха в запаления огън пред типито. Старият индианец се загърна по-плътно с мечата кожа, но въпреки това му бе студено. Спомени от детството го обсипваха като снежец. Спомни си за своята майка, първия лов, изпитанията, на които бе подложен, за да стане мъж, радостта от раждането на децата си и още хиляди скъпи спомени, които вместо да радват, натъжаваха старческото му сърце.
 И тогава си спомни легендата за Слънцето, която им разказваше старият шаман. Насядали край огъня,  те, деца и възрастни, слушаха предания и легенди, разказвани от уста на уста поколения наред.
 
Някога, когато дори човекът не е съществувал, Земята била много, много красива. Пъстроцветни пеперуди прехвръквали и пиели нектар от ароматните цветя, обгърнали цялата Земя. В безкрайните и гъсти гори се чували нежните песни на птичките,  в перата , на които сякаш се бе вплела самата дъга. Ромонът на потоци и реки привличали многобройни животни. Независимо от различията си, те живеели в хармония и взаимно се търпели. И всичко това било прекрасно до нощта, когато буйни води започнали да се спускат от планините. Те къртели дървета и огромни камъни, които влачели към равнините. Сънни птици погивали сред пречупени дървета, хиляди животни бивали убивани от тежките камъни или удавяни в клокочещите води. Реките издълбавали бреговете си и излизали от коритата за нови, все по-жестоки унищожения. Там водите покосявали нежните цветя и измивали почвата, като я натрупвали с кал и тиня. Цяла нощ не спирал този ужас, и когато Слънцето показало своя лик над обезлесените планини, всичко спряло на мига. Нямало я вече онази красота, с която се гордеела Земята. Всичко било пусто и мрачно. Малкото останали пеперуди не намирали цветя, за да пият нектар. Животните освирепели, започнали да се преследват и унищожават.
 
Заплакала Земята:
 -Ти, Вода проклета, защо унищожи този  прекрасен свят и го направи кален и мръсен!? Нима не си част от мен!? Защо ми причини тази болка!?
 -Аз съм част от твоето същество и никога не бих ти причинил тези нещастия , ако не бяха облаците, които изсипаха дъждовете си над теб.
 -Облаци бели, що ви сторих, та ми причинихте тази болка!? Нима не съществувахме в хармония с вас!? Какво сгреших, та изсипахте своя гняв върху мен!?
 -Живяхме в хармония! -отвърнали облаците. Нищо лошо не сме видели от теб и никога не бихме ти причинили зло, ако не беше Слънцето. То караше водите да се превръщат в облаци и то е причина за твоето нещастие.
 -Слънце Височайшо, каква злина ти сторих и с какво те обидих, та ми донесе този кошмар!?  Нима не бях твоя вярна спътница и не възхвалявах ли твоето величие всеки ден? Какво те накара да ми причиниш тази болка?
 Слънцето нищо не отговорило и бавно се скрило зад голите планини.
 Минали дни…
 Постепенно изниквали все нови и нови по- красиви цветя изпод калта. Малкото останали пеперуди се радвали на сладкия нектар и весело танцували над тях. Животните започнали да се укротяват и да се крият сред поникващите храсти. Земята се радвала на всяко поникващо цвете и на всеки филиз, пробиващ втвърдената от Слънцето кал.
 Минали години…
 Земята започнала да придобива предишния си вид. Ставала все по-красива. Радвала се на това, но винаги поглеждала с недоверие и страх към Слънцето.
 Един ден тя отново го попитала:
 -Толкова години отминаха, а аз все още не мога да разбера, защо постъпи така с мен, твоята вярна спътница?
 -Ще ти отговоря!-отвърнало Слънцето.Ти беше щастлива от своята красота, защото я приемаше като даденост. Ти не оценяваше, това което имаш и си мислеше, че другото не съществува. Сега, когато знаеш, че съществува и другото,оценяваш по достойнство всеки цвят и всяко дърво. Нима щеше да ги оценяваш така, ако не се беше случило нещастието? Никога! Затова ти донесох страдания, за да погледнеш в себе си и да откриеш това, за което не си се замисляла преди.
 
Тази легенда накара Старият индианец да се замисли и за своите страдания и да намери отговора, който толкова дълго чакаше.
 
Разбра, че Всевишният донася страдания само на хората , които обича и е безразличен към  примитивните. Ето защо възвишените страдат, а глупците се радват.
 
Разбра защо като младеж баща му бе суров към него и за най-малката грешка, която допускаше, а проявяваше снизхождение към пакостите на чуждите деца. Защото той, както и Всевишният, обича своето дете и е безразличен към тези, които няма в това си прераждане да достигнат някакво развитие.
 
Той разбра, че страданията на човешката душа са индивидуални за всеки човек и само този , който разбира защо са го постигнали, може да развие собствената си такава.
 
Разбра, че човек не трябва да страда за това, че близките му са в беда или унищожени, защото това е било част  от техните и своите страдания, за да се развиваме.
 
Разбра също ,че едно частично или пълно унищожение на материята не погубва човешката душа, а може да й донесе само полза.
 
Разбра също, че вече може спокойно да умре, прозрял философията на своето съществувание. Бе понесъл достойно страданията, без да престъпи душевния си мир и да опорочи сърцето си. Нямаше какво повече да търси в този живот. Бе готов да поеме по пътеките на мъртвите.
 
Това се случи същата зима…
 
Койотите дълго разнасяха мъртвото му тяло из прерията и всеки път неспокойно се ослушваха, щом вятърът донасяше в ушите им протяжната песен на Стария индианец.