Балканджия

Ужасяващо е, когато крадците биват пазени от убийци.
 
Старецът натисна плахо бутона на звънеца. Постоя малко, за да види дали някой няма да се покаже от прозорчето и като видя, че никой не се показа, пак позвъня. Студеният вятър щипеше брадясалото му лице и той от време на време се обръщаше, за да не влизат снежинките в гърдите му. Въпреки  че молците бяха прояли част от овчата вълна, старият кожух вършеше добра работа. Хубаво му казваше бабата и калпака да сложи, ама той отказа. „В града вече не ходят с калпаци,бабо. Веднага ще разберат, че не съм градски човек и може неприятности да си създам.” „ Глупости! -отвръщаше тя. – Ти гледай да ти е топло, пък какво ще кажат хората, хич не ме интересува.”
 -Кажете, господине!
 Старецът се стресна. Не беше чул да се отваря прозорчето от пустия му вятър и сега въпросът на сержанта малко обърка мислите му. По време на пътуването си бе представял какво ще каже на пазачите, после как ще види своя юнак и какви думи трябваше да предаде от майка му. А сега..
 -Аз такова… моя син дойдох да видя. Окошарили са го преди половин година, та реших…
 -Тук е затвор, а не кошара. Как се казва подсъдимият?
 -Прощавайте, аз съм селски човек..балканджии сме…Младен се казва….
 -Кой Младен?
 -Младен Николов Чобанов!- израпортува старецът.
 „Хм-замисли се сержантаът.- Младен значи. Този дивак ли? Този дето огън гори в очите му и всяко наказание го приема с високо вдигната глава и мълчешком. Този, който все нищо не е видял и чул. Този дето предател нямало да стане, ако ще това да струва живота му. Ти повече от мен ли ще се пишеш,  бе момче!? Половин година не те пречупих, но остава още толкова, а ако му измисля и още някакво провинение и повече може да го задържат. Ще го пречупя аз това човече, ако ще да го запаля преди това?
 -Съжалявам, старче, но свиждането се прави само с предварителна заявка и то в събота и неделя. През почивните дни не се разрешава. Такава е заповедта.
 -Но аз съм станал още в ранни зори и виждате ,че дойдох по смрачаване при вас. Сума рейсове смених,  докато дойда. Не може ли нещо да се направи?
 -Не!-отсече сержанта.-Заповедта си е заповед.
 -Бабата съм я оставил да наглежда животните, а тя е болнава и в този студ може и болест да я налегне. Няма да мога друг път да дойда. Ето половин година се каним и не можем. Пари нямаме, а и животните не можем изостави.
 -Абе ти от дума не разбираш ли!? Да беше гледал сина си наместо животни, че виж до къде я е докарал!?
 -Че какво му има на момчето ми? То си е харно. И добро, и весело, и да помогне на всеки. Е, сгрешило, откраднало телефон, доколкото разбрах. Ама нали знаете: при нас в балкана такива работи няма. Изкушило се момчето, дяволът му влезнал в главата и сгрешил. Ше го накажете и като мине годината, всеки по живо по здраво. Нали така?
 „Няма да стане  както я мислиш старче!? Аз на твоичкия, мамата ще му разкатая. Ще ми се прави на лъв. Мъркащо котенце ще излезе от тук! Обещавам ти!”
 -И значи нито ще го видя, нито храна мога да му оставя, така ли войниче? Моля те поне за храната само, няма да я връщам, я.
 -Абе ти от дума разбираш ли -вбеси се сержантът и хлопна прозорчето.
 Старецът постоя малко пред вратата като човек, който трябва да си събере мислите и отново натисна бутона на звънеца. Този път вратата се отвори и от него излезе сержантът,  освирепял, с очи,  от които хвърчаха искри.
 -Абе ти белезници ли искаш да ти сложа бе, дъртак такъв?
 -Не се сърди бе,  сине, аз исках като не мога да дам храната на сина и за да не ми се кара бабата, на вас да я дам, та да си похапнете като огладнеете.