Книжарница

Ако старите разбираха кога да отстъпят-младите нямаше да бягат от тях.
 


-Тате, нека да направим промените?
 -Ти да не си луд!? Тази книжарница те отгледа, а и твоите деца.
 -Съгласен съм, но аз не искам да я унищожавам. Искам само да я обновим и модернизираме.
 -Като умра, правете каквото искате. Ако искате,  я запалете!
 Синът извърна глава. Винаги, когато станеше въпрос за реформи, срещаше твърдоглавието на баща си и безсмисленото му упорство.
 -Още като се влезе в нея,  те лъха миризмата на старо. Има книги, които са на двадесет-тридесет години и никой не се интересува от тях. Само пълнят рафтовете. Никой никога няма да купи. А хората търсят ново, цветно, шарено и чисто.
 -Ти мен недей да ме учиш какво търсят хората. Аз цял живот за тях съм мислил. И съм направил достатъчно, за да ме уважават и търговията да върви.
 -Съгласен съм, но не мислиш ли, че е време да изчистим това, което не се продава и да закупим нещо ново?
 -Това е антикварна книжарница, а не модерна. Няма да смесваме стари книги с нови!
 -Какво пречи!?- зачуди се синът му.
 Бащата също го погледна с недоумяващ поглед, сякаш пред него стоеше човек, който никога не е разбирал от търговия.
 -Хората все по-малко четат– продължи синът.- Има телевизия, радио, интернет. Има достатъчна информация, за да не купуват вече старите книги. Всяка книга я има в интернет и там могат да си я прочетат, без да е нужно да си я купуват. Дори и да е стара.
 -Те ако не четат, и нови няма да купуват.
 -Така е, но новото грабва окото. Знаеш клиентът се впечатлява от шаренията.
 -А качеството!? Старите книги са шити и лепени, с твърди корици , а не като съвременните, залепени отгоре-отгоре и се късат от първото разгръщане. Трябва да се мисли за хората. Аз съм отдал живота си за тях и знам какво искат.
 -И това е вярно, но не всички книги са така направени. Ако освободим рафтовете от непродаваемите и сложим нови, магазинчето ще придобие по-търговски вид, не мислиш ли?
 -И какво да ги хвърлям старите ли?
 -Не, но можем да им сложим по-ниска цена, за да се продадат.
 -Да,  бе!  Да продам Балзак за филия хляб?! Това никога няма да стане! Ти знаеш ли как  съм създал тази книжарница, а!? С какъв труд и какви усилия?!
 -Татко,  и аз работя вече четвърт век в нея и всичко, което съм препечелил, съм вложил тук. Поне нека да пробваме. Ако не стане, ще върнем книгите.
 -Да, бе, ще си играем на загубени игрички. Като умра –правете каквото искате.
 -Да си жив и здрав, но вече си на седемдесет, а аз наближавам петдесет. Утре, вдруги ден и моите деца ще работят тук. Оттук ли ще започнат!?
 -Какво искаш да кажеш от тук!? Какво му е на книжарницата-недоумяваше бащата.
 -Добре татко, помисли си, не бързай!  Утре може би ще размислиш!?
 -Няма какво да размислям!? Аз каквото съм казал-това ще стане! Трябва да се мисли за хората.
 Синът поклати съкрушен глава и излезе. „А за нас кога ще помислиш!?”- разсъждаваше той,  като пое по пътя за дома. Всичко, което имаше беше тук. Нямаше почти никакви спестявания, за да започне всичко отначало, но твърдо беше убеден, че повече няма да се върне в книжарницата. От взетото решение сякаш му стана по-ведро и радостно. Чувстваше се сякаш беше излязал от някаква яма,  която го задушаваше близо половин век. Обичаше книгите и ако реши Господ, ще си направи своя собствена книжарница, модерна.
 
Не, няма да го направи. И двамата му сина не четяха книги. Като част от съвременниците им и те се увличаха по компютрите. Бащата  слушаше от приятелите им, били много добри в тази област. Може би един магазин за компютри би било добра перспектива. Ще обединят пари и усилия и ще го направят. Стана му весело. Сякаш животът му бе придобил ново, по-красиво измерение. „Супер идея! – помисли си той, но първо трябва да говоря с децата. Не искам да приличам на баща си. Опазил ме Бог.”