Отец Филипе
В сезона на почивките улиците пустееха. Горещият ден караше хората да си стоят по домовете .Разбира се, барчето също беше празно. Последните посетители пиха по едно-две преди обяд и си заминаха. Барманът, след като изми чашите и ги полира, се загледа в телевизора, а аз се зачетох в книгата, която носех. В два часа след обяд от горещината те обхваща сладка дрямка, на която човек трудно устоява. Но всяка дрямка се изпарява, ако разбира се, се намеси жена. Тя влезе тихо, огледа се и седна на масата до вратата. Беше стройно момиче, облечено с дънки и кожено яке. Дълги и прави черни коси се спускаха на раменете й. Приближих се до масата .
- Добър ден. Какво ще желаете?
- Кафе и к;ла! – отговори ми тя като търсеше нещо в дамската си чанта. После вдигна глава, усмихна се и ме погледна. Имаше невероятни очи. Толкова красиви и топли, че те карат да изгубиш дар слово. Задържах поглед върху тях и сякаш нещо ми подсказваше, че познавам тези очи , че съм ги виждал и друг път, че именно за тези очи бих направил всичко.
- Какво да бъде кафето? – опитвах се да продължа разговора. Чувствах, че нещо става с мен и не мога да откъсна поглед от очите й. Не исках да се отделям от нея, но същевременно се страхувах да не я отблъсна.
- Нес , ако обичате!
- Дълго или късо?
- Нормално– усмихна ми се тя, сякаш усещаше моята възбуда.
- Със сметана или без?
- Без.
- А к;лата студена или нормална?
-Студена.
- Със сламка или в чаша?
- Със сламка.
Докато приготвях поръчката, хвърлях крадешком погледи към нея. Беше толкова красива, че човек не можеше да откъсне поглед. Почувствах се като глупак, защото я гледам така, но нямах сили да откъсна погледа си от нея. Господи, кой целува и прегръща тази жена? Защо не ме дариш и мен, Господи, с такова щастие?
Когато й поднесох поръчката, тя пак се усмихна, благодари ми и отново ме погледна в очите – точно в очите. И тогава, сякаш нещо се случи. Ако ме попитате какво, не мога да отговаря. Нещо като унес, като транс, като сън или подобно. Седнах на стола на служебната маса и….
В стаичката проникваше бледата светлина на заревото. Приклекнал до леглото си, отец Филипе се молеше. Разпятието висеше на стената. Бе издялано от палма като подарък на стария отец Алмейра. Раните на ръцете, нозете и гърдите бяха боядисани с охра, но толкова наситено, че Исус приличаше повече на мулат, отколкото на бял човек. Очите му бяха черни, както и косите. Превръзката бе оцветена в зелено. Кръстът, разбира се в кафяво, а тръненият венец – истински. Независимо, че разпятието не бе по правилата на канона, отците го пазеха, защото се радваха на всяко добро начало и всеки успех в тяхното дело. Индианците трудно приемаха новата вяра и все още си бяха езичници. Нищо че години наред идваха на църква, слушаха проповеди, кръщаваха се и пр. в едно с християнските ритуали изпълняваха и техни – езически. Редом с молбите си до Исус се молеха и на техни си богове. Затова и пасторите се радваха и на най-малката проява на единение с христовата вяра.
Стаичката бе малка: едно легло, една ракла, масичка и един стол – това бе целият интериор в нея. Но нужно ли е повече за един пастор, дошъл от Стария свят с една цел –приобщаване на заблудените души към христовата вяра.
Отец Филипе се молеше повече от час. Шепнеше тихо молитви и очите му бяха пълни със сълзи, които оставяше да се стичат на воля.
- Прости ми, Господи, на мен грешника, че предадох душата си на Дявола! Прости ми, че се отклоних от правия път и ”внесох в дома си мерзост” ;. Дай ми сили да преодолея тази болка и да изляза пречистен. Не ме изоставяй, Господи! Направи така, че да не виждат очите ми, защото ”полудявам от това що виждат” ; и ”окото ми чезне от скръб” ;. Не мога, Господи, да преодолея себе си и да се противопоставя на изкушението. Нито постите дълги, нито коланът 4., нито безсънните нощи, прекарани в молитви, помогнаха да я прогоня от мислите си. Очите й ме преследват навсякъде, дори и в съня ми. Бих искал да им се наслаждавам, но знам, че нямам право. Бих искал да галя косите й, но отново нямам право. Бих искал да погаля лицето й, но и затова нямам право. Знам, Господи, че ”всеки, който се допре до жената на ближния, ще бъде наказан” 5. и още повече, когато се отнася за божи служител, но сърцето ми вече не е мое и не ми принадлежи. Мислите ми са обсебени от нея и сърцето ми бие ускорено, когато я виждам. Колкото и да се старая да я отбягвам, сякаш дяволът прави така, че да се срещаме уж случайно. Навярно моята любов е изписана на лицето ми, защото при всяка среща тя ми се усмихва и ме заговаря. Тогава в мислите ми, Господи, настъпва хаос и разбирам, че говоря глупости и несвързани неща, но не мога да ги събера, а тя само се усмихва и ме гледа така нежно, както никоя друга.
- Довечера младите ще танцуваме на брега около огъня и ще пеем песни. Ще се радвам да се присъедините към нас, пасторе, и ще ви очаквам.
Гласът й бе звънлив и мелодичен. По-хубав от ангелска песен. Исках да кажа, че с нея бих отишал накрая на света, но уклончиво отговорих, че е възможно да бъда там за малко, ако не излязат някакви непредвидени задачи.
Ти си ми най-добрият приятел, Господи, но в мислите си аз Те забравям и искам да ми простиш за това. Знам, че тази моя любов не е за хубаво и трябва да потърся друго място, където да проповядвам учението ти, Господи, но не мога да си представя, че няма да я виждам повече. Та аз заспивам с нея и се събуждам щастлив, защото отново ще я видя, Господи. Знам, че ”прелюбодействам със сърцето си, защото я пожелавам” 6.,но вече съм слаб, Господи, и не мога да устоя на съблазните. Дай ми сили, Господи, да преодолея себе си или направи нещо, което да ми помогне да се върна при Тебе, защото аз ”нечестивецът искам да се обърна” 7., но нямам сили и само ти, Господи, можеш да ме върнеш в правия път. Знам, че си справедлив и ще направиш всичко необходимо за това. Ето аз се моля, Господи, а мислите ми са там – при нея. Знам, че ме очаква. Сигурен съм в това, защото сърцето ми подсказва, че моите чувства са и нейни. Вече се смрачава и аз те изоставям, Господи, за да бъда при нея. Прости ми, Господи. Амин.
Отец Филипе гледаше от далече буйния огън и танцуващите младежи. Палмите му пречеха да я открие с поглед, но не желаеше да се приближи. Искаше само да я види, да й се наслаждава, без да се страхува от осъдителните погледи на мъжете. ”Може би още я няма?” – помисли си той. ”Ще постоя още малко и ако не дойде, ще се прибера. Какво да правя там без нея?” Пасторът облегна ръка на една палма и зачака.
Песните не му позволиха да чуе стъпките по пясъка, а когато тя го докосна нежно по рамото, той се сепна. Опита се да се оправдае за това, че гледа отстрани, но без да обръща внимание на думите му, момичето обви ръце около врата му и нежно го целуна. След това отново и отново. Сърцето му биеше лудо. Отец Филипе се бе оставил на изкушението, изпаднал в неземно щастие. Времето бе спряло. Не съществуваха нито хората, нито палмите, нито огъня, нито колана, който така го притягаше, че раните, които му излизаха от това, вечно кървяха и не заздравяваха. Не съществуваше Господ. Само тя и неговата Любов. Тази Любов, която го опияняваше дотолкова, че бе оставил Господа.Тази Любов, която отнемаше съня и мислите му. Сякаш живота му се осмисли. Сякаш вече знаеше за какво е живял. Беше щастлив, че усеща дъха й. Беше щастлив, че е мъж и създава живот. Чуваше нежните думи, които излизаха от устата й, но не чу приближаващите стъпки на Смъртта, която го откъсна от нея. Дори не усети острието на ножа, който преряза гърлото му. Не усещаше болката, но чуваше нейния глас: ”Отец Филипе! Отец Филипе!” Пасторът се опита да й отговори и да й каже, че тя е всичко за него, че тя е Животът. Искаше да знае, че е щастлив в смъртта си и няма по-сладък край на живота от този, но чу само хъркане от бликащата кръв, която попиваше в студения пясък.
- Филипе,Филипе.
Чувах името си, но този повик беше така глух и слаб, сякаш идваше от дълбините. После започнах да чувам все по-ясно и по-ясно. Имах чувството, че се приближавам до този глас, който ме викаше, докато гласът започна да се чува толкова ясно, че се сепнах. Отворих очи и видях пред себе си Иван, който се бе надвесил над мен и крещеше името ми в ухото.
- Какво ти стана, бе човече? Хъркаш, сякаш са те заколили. Ще вземе да влезе някой в бара и ще станем за смях.
Мълчах повече от минута. В първия миг не можех да разбере къде се намирам и зашарих с поглед около себе си. Дълго се оглеждах, докато позная обстановката. Отново затворих очи. Исках да избягам от действителността и да се върна към прекрасното видение.
- Филипе, Филипе. Събуди се бе човек!
Опитвах да си спомня това, което преживях с душата си, но настойчивите викания на бармана не ми позволиха това. Напротив, постепенно ме върнаха в действителността. Тогава се сетих и за момичето.
- Иване, къде отиде онова момиче!?
- К’во момиче, бе човек?
Веднага изскочих от заведението, но улицата беше пуста. Върнах се отново.
-Ето, тук до прозореца имаше едно момиче. Сервирах му кафе и кола.
- К’ви жени те гонят тебе, бе човек? От обед никой не е стъпвал тук. Сега е два и петнадесет и нямаме и една стотинка оборот.
- Иване, ти не отсервира ли чашка за кафе и шише от кола?
- Не съм бе, човек!
Замълчах, за да върна спомените си. Момичето дойде в бара към два след обяд, защото погледнах часовника. Сега е два и петнадесет. Значи ми се губят минути. Момичето през това време си е заминало, но не си е платило, защото аз не съм се явил, а барманът просто се е зазяпал в телевизора. И за да бъде всичко перфектно изпипано, е взела чашката и шишето. Започнах да разсъждавам на глас:
- Ако сме имали посетител, значи ще имаме и касова бележка, нали?
- Така е, но няма да има! – иронично уточни бармана.
- Добре, дори и да е така, да чукнем и да видим какво ще излезе.
Касовият апарат изщрака и се появи касов бон за кафе и кола със сметка лев и петдесет в четиринадесет час; и осем минути.
- Значи от влизането на момичето са минали седем минути и вече две-три , откакто си разговаряме. Следва, че то е стояло тук не повече от три-четири минути, в което време не би изпило горещото кафе и студената кола, а и не би се отдалечило от тук.
- Е, какво ще кажеш бармане? Имали ли сме посетител?
- Ами, така излиза.
- Но защо не си я видял като излиза? Ама какво те питам, като ти не си я видял изобщо да влиза.
Независимо от всичко, аз бях колкото щастлив, толкова и нещастен. Съжалявах за това, че изгубих следите на момичето, но въпреки това бях щастлив, че тя е някъде тук, че я има.
-Тая горещина взе много да ни влияе, Филипе. Можем да психясаме. К’во ще кажеш да пием по едно кафе?
- За тебе да, но аз ще пия студена к;ла. Запиши в тефтера един и петдесет.
В бара никога не се влиза с пари, тъй като има възможност от объркване на лични и служебни пари, затова всички лични пари се оставяха в съблекалнята, а разходите се пишеха на тефтер и се удържаха от заплатата.
Докато Иван приготвяше кафето, аз отидох да взема кола. Но когото подминах мивката, се спрях, защото ми направи впечатление, че в нея бяха оставени чаша от кафе и празно шише от к;ла. Никой никога не слагаше шишетата в мивката, а направо в касата. Погледна крадешком Иван, с надеждата, че е скроил номерът, но бармана стоеше сериозен и не даваше никакви признаци, че се шегува.Той си взе кафето и се загледа в телевизора.
-Ти ли остави празното шише в мивката?
-Филип, моля те, остави ме на мира. Не съм виждал никакъв човек от два часа, освен теб, камо ли момиче. Не съм сервирал, нито отсервирал, не съм чукал на касовия апарат, нито пренасял кафета и шишета, защото не съм правил кафета и не съм отварял шишета. Абе, що не отидеш на лекар!?
Махнах с ръка. Явно нищо не знаеше за това момиче. Излезнах с к;лата пред бара с недеждата, че ще срещна момичето на своя живот.
Улицата отново бе празна. Облегнах се на стената и бръкнах в джоба си. Там намерих лев и петдесет. Значи ми беше платила? Но как?
1. Второзаконие 7-36
2. Второзаконие 28-34
3. Псалом 88-9
4. Свещенослужащите си притягали с колан слабините, за да подтискат нагона
5. Притчи Соломонови 6-29
6. Матей 5-28
7. Псалом 7-12
Свидетельство о публикации №211100100281