Осъденият

В реалния живот съдници се явяват винаги тези, които трябва да са на подсъдимата скамейка.
 
Бай Радой бе прекрасен човек. За десет години откак живея в това село , единствено за него не се чуваше лоша дума. Благ и работлив, повече слушаше, отколкото да говори. Имаше тънко чувство за хумор, но не засягаше никога достойнството на когото и да е. Помагаше с каквото може и никога не се оплакваше от болести като другите пенсионери. То селото наброява не повече от седемдесет човека и то все старци. Всички си знаеха и кътните зъби, та затова всеки оплюваше другия и разказваше случки от преди петдесет-шестдесет години, които отдавна би трябвало да бъдат захвърлени в забвението. Единствено бай Радой бе от всякъде приет и за него се говореше само с добро и уважение.
 Тази есен разпределяха гората, както казват местните. Трима човека от селото заедно с горския определят какъв участък ще бъде подложен на сеч за отопление от местните жители. После се хвърля чоп на кой човек, кой участък се пада. За да определим участъците се паднахме аз като независим представител на селото, бай Радой като най – честен, горския и Гочо Балалайката, като най-устат. Стараехме се всичко да бъде справедливо разпределено, така че на всеки да се падне по два големи дъба и участък от габърак, който да се очисти до корен, така че горското да има възможност да залесява спокойно. Това продължаваше понякога по две-три седмици, така че групата се сближаваше все повече и дори се завързваха приятелства.
 Когато дойде и последният ден, решихме да си направим пикник сред гората. Времето се случи прекрасно. Земята бе все така топла и седнахме под един дъб да отпразнуваме добрата работа. Хапвахме кой каквото бе донесъл, запалихме огън, за да изпечем на скара мръвките, а през това време се въртяха четири вида ракия, коя от коя по-люта. Развесели се компанията. Гласовете се чуваха все по-силно и никой никого не можеше да надговори. Бай Радой, какъвто си бе мълчалив, изведнъж взе думата:
 -В рода сме си все прости хора. Работим по полето, гледаме си животинките и това е, ако не се смята дядо ни де, по бащина линия.
 -Какво той?-попита някой.
 -Какво? Разбойник си падал. Обирал керваните, които отивали за гръцко. Свиреп бил и жесток. Ако някой и най-малко му се възпротивял от дружината, му прерязвал гърлото. Ако пък някой решил да избяга, пращал потеря и го убивал. Ако него пък настигнел-убивал жена му и децата му. Криел парите в някаква пещера, и ако някой успеел все пак да избяга –сменял пещерата. Така години наред, докато се намерил един, уж верен на дядо ми, който го посякал както си спял. После разпределили съкровището по равно и кой къде види.
 -А на теб нищо ли не остана?
 -На мен ли ?-засмя се бай Радой! -Де да беше останало…..
 -Ами тя къщата е най-голяма в селото ни. Бая пара трябва да се построи. Цял палат!-изсумтя Балалайката.
 -Ти какво искаш да кажеш?-погледна го учудено бай Радой. Той тате я е правил с пот на челото.
 -Сигурно! -отвърна Балалайката.
 -Хайде, хайде, да сменим темата!-предложи някой.
 Пикникът свърши почти веднага след това и ние си разотидохме.
 Не знам как е разпространявал разказа Балалайката, но селяните все по-рядко взеха да поздравяват бай Радой. В кръчмата не му обръщаха внимание,  както преди, та дори ставаха от масите, ако седнеше на тяхната. Това го накара все по-рядко да я посещава и след месец вече не стъпи в нея. Хората го отбягваха, сякаш е прокажен. Бай Радой се затвори в себе си, все по-рядко започна да излиза от къщата си, освен ако не отиваше да напазарува. Независимо от шушукането на съседите си, като всеки добродушен човек  той си поздравяваше всеки, покрай който мине. Понякога се спираше до мен и си приказвахме за това-онова под свирепите погледи на съселяните му. Чувствах как мъката стопява сърцето му. Опитвах се да го успокоя, но чувствителната му душа не можеше.
 Опитвах се да убедя съселяните, че не е редно така да се осъжда човек, който с нищо не е виновен затова, че дядо му е бил разбойник. Не срещнах никакво разбиране. Напротив! Обиждаха го по всевъзможен начин, сякаш самият той не е живял никога честно и почтенно. Беше ми жално за този старец. С лека ръка бе унищожен целия му съзнателен живот. А и селяните не разбирах. Как можеха да се съюзят стари врагове в името на очерняне една светла личност. Тези, които се плюеха един-друг, омаскариха този, за когото никога нищо лошо не се чу. Бай Радой бе осъден.
 На Нова година му занесох малко месо, сърми и вино. Той ме погледна с толкова безизразни очи, че това ме уплаши. Пак се опитах да успокоя терзаещата му душа, но той не продума нито дума и аз си отидох обезпокоен за неговото здраве.
 Месец по-късно научих, че го намерили мъртъв. Бил толкова слаб, че всички бяха убедени ,че гладът го е уморил.
 А на масата стояло месо, сърми и бутилка вино.