Татуировката

Не се възхищавай на неща ,когато не познаваш същността им, за да не се срамуваш след като това стане.
 



Като за последен ден от командировката си исках да използвам и последните лъчи на слънцето. Затова се преоблякох набързо с бански, взех си хавлия и стъпих на вече поизстиналия пясък. За съжаление, все още трудно се намираше място, където можеш да разпънеш хавлия, но все пак се откри такова и аз опънах старите си кокали върху нея. После си топнах големия пръст на левия крак във водата, но ми се видя толкова студена, че предпочетох да си седна на хавлията и да събирам смелост, докато се реша да вляза за последно във водата, поне до коленете.
 От дясната ми страна се бе проснала някаква жена, която представляваше нещо като хермафродит между ламантин и сиво искърско говедо, но с много по-голям млеконадой за деня. Сиреч, крава -рекордьорка. Повод за това ми дадоха огромните гърди, които разбира се бяха пльоснати свободно по тялото й и прикриваха около три-четвърти от него. Малко се погнусих от това, затова се обърнах назад, където забелязах някакъв старец да наблюдава ламантина с влажен поглед. Събрал цялата си нежност в него, той не изпускаше очи от близо три-четвърти от тялото й. После почувствах, че и ламантинът бе забелязал това, защото се усмихваше загадъчно към него и току си оправяше от време на време ту косите, ту останалите три-четвърти от снагата. Едва когато ламантинът тръгна към морето и подкани с поглед плажния бик, разбрах,че вече съм много стар за тези чувства, които така възпламеняваха душите на хората. А може би им завиждах? Не знам. Може би.
 От лявата ми страна лежеше мъж, който явно спеше, защото нито за миг не надигна глава, когато покрай него минаваха момичета по монокини и със сигурност трябва да си гей, за да не ги проследиш с поглед. Разбира се, аз правех това с очите на художник, на човек на изкуството, а не на някакъв си сладострастник на петдесет и няколко години. Естествено, имаше и такива, които прокрадваха поглед, за да не бъдат забелязани от жените си, които пък от своя страна влагаха цялото си възпитание, за да осакатят своята половинка. Ще попитате: ”Защо като художник?”. И с основание. Разбира се, аз не съм такъв, защото ако нарисувам круша, може да си помислите, че съм нарисувал всичко друго , но не и круша. Но съм човек на изкуството, защото от погледа ми не избягват не само красивите жените, но и  мъжете. Да не си помислите нещо за мен? То никога не е късно да станеш за резил, но до сега поне нямам такива зачатъци.
 И вие на мое място, може би, щяхте да забележите мъжагата с огромните мускули, който напрягаше  всички сили така, че да бъде забелязан. Златният ланец на врата му показваше, че е от знатно потекло или, може би, просто началото на такова. Перчеше се наляво и надясно, а когато се спусна към морето, привлече погледа на всички. Засили се, разпори водата като скутер, но не прецени дълбочината й, за което причината бе, разбира се, тежестта на ланеца, а може би вълничката, която го подкоси и се просна като жаба в два пръста вода. И за да не стане за смях, се засили от легнало положение отново към дълбините, но точно тогава му се смъкнаха банските и лъсна един мускулест бял задник. Естествено, че ако не беше бял, нямаше да се забележи чак толкова. Някой просташки се изсмя и Аполон, явно обиден, заплува, после реши, че би било редно да накаже присмехулника и се върна на брега, като оглеждаше летовниците с надежда да го познае. Но тъй като никой не си призна, мъжагата взе мобилния и започна да разговаря на висок глас с някакъв свой познат, като обърна гръб на всички  и особено на оня простак, който не разбираше от красота и сила. Само на ламантина и плажния бик не трябва да се сърдим, защото те изобщо дори не го забелязаха. Но на влюбените, както е казал поетът, всичко им е простено.
 И точно когато започна да ми доскучава, заспалият мъж от лявата ми страна се обърна и на ръката му забелязах татуировка. Тази татуировка ми бе позната. Но от къде? На татуировката беше нарисувано лице на жена, толкова красива, че дори романтиците не са успели да го нарисуват, камо ли класиците, за които само ламантинът би имал стойност на модел. Татуировката беше с размери десет на двадесет, с малко започнал да побелява туш, но все още задържаща вниманието. В главата ми се въртяха спомени за приятели и неприятели, познати и непознати и точно, когато бях решил да се откажа с напъна от мисли, се сетих. Мишо! Моят приятел от детството Мишо имаше тази татуировка. Беше година по-голям от мен и тъй като навремето, когато си я направи, имаше строг морал, поиска да му я направят на гърба,така че да я прикрива, когато трябва и да я показва, когато е нужно. Но татуировката на този човек бе на рамото му. Започнах да се замислям дали аз не греша в местоположението, или това е друг човек, който си е направил същата татуировка. Беше закрил лицето си с ръка, за да не му блести слънцето, макар че то отдавна бе засенчено от младежа с белия задник. Огледах тялото на спящия и констатирах, че това тяло е почти с две педи по-голямо и поне с двадесет килограма по-тежко. Но в последствие, като се замислих, че аз преди двадесет години бях със същите килограми по-лек, то твърде вероятно бе това да е Мишо. После пак се отказах, защото този човек бе по-млад, нямаше тлъстини, беше с черни коси, а Мишо започна да побелява, още когато влизаше в казармата. Не, това не бе той, но реших да опитам още веднъж да разгадая загадката. Тъй като не бе ме видял когато пристигнах, реших да инсценирам.
 - Мишо-о-о, провикнах се аз, като гледах към морето. Спящият се стрестна и надигна глава. Беше съвсем друг човек. Погледна ме доста свирепо и аз с ангелска усмивка му посочих морето с поглед. – Детето е във водата. Страх ме е да не влезе навътре.
 - Ами отиди при него! Кво си се развикал от тук?
 Човекът беше напълно прав. Взех си хавлията и тръгнах към водата. В нея нямаше никакво дете, поне на десетина метра от мен, но спящият отново заби глава в пясъкатака, че се измъкнах от положението невредим. Водата беше още по-студена и реших, че ще е по-здравословно за мен да пропусна къпането, за сметка на пиенето и тръгнах да се прибирам. Разбира се, спомените за детството ме развълнуваха и аз си обещах, че щом се прибера в Пловдив, ще намина да видя Мишката и да му разкажа за днешния случай.
 Три дни по-късно, в един съботен ден, запалих колата и право в квартала от детството. Още щом стъпих на твърда земя, забелязах, че насреща ми размахва пазарска чанта друг мой приятел – Пешко. След размяна на любезности от двете страни и на акредитивни писма – разбирай телефони, го попитах уж случайно.
 - Мисля да намина към Мишката. Виждал ли си го скоро?
 Пешо наведе строго глава така, че да ме погледне през очилата и след като се огледа на всички страни, прошепна тихо:
 - Не си прави труда. Само ще притесниш старите. Мишката от години, хм… – и след кратко замисляне продължи – може би десет, може и дванадесет, не се е мяркал. Някои казват, че е избягал в чужбина, други – че са го убили.
 И още преди да задам въпроси, Пешко продължи:
 - Казват , че го били спипали с наркотици и щели да му лепнат десет-петнадесет години, но той избягал. Ама ако е избягал, щеше поне хабер да прати на старите, да не се притесняват. Затова мисля, че е убит.
 - Ами затвора? – успях да се вмъкна и аз в разговора.
 Пешко се усмихна с пренебрежение към моята наивност и рече:
 - Ако беше в затвора, старите щяха да се срамуват, но щяха да имат надежда, а те ако ги погледнеш – живи трупове.
 - Ами жена му и детето?
 - Абе, махни ги тия жени! Стоя половин година при старите и после си взе чукалата и се прибра при техните. По-късно научих, че я прибрал някакъв дебеловратко. Жени! Можеш ли да им имаш доверие?
 Пешко беше нещо като кварталния СNN или ТАСС и можеше да му се има почти шестдесет процента доверие. Осведомен беше по всички въпроси и имаше отговор в повечето случаи. Притежаваше и изключителна памет. Можеше да запомни имена на хора, не само които са присъствали в квартала, но и на преминаващите от там. Знаеше цели родове поименно, месторабота, години, случки, станали преди години, рождени и имени дни, и много неща, за които можете да се сетите. А дори и такива, за които не се сещате. И уж случайно го попитах:
 - Помниш ли каква хубава татуировка имаше на рамото си?
 - На гърба – поправи ме бързо събеседникът ми. – Славчо му я направи на гърба, за да не се вижда от всеки. Каква жена, а? Всички бяхме влюбени в нея, но Мишо най-много се ядосваше, че не може да я вижда без огледало.
 - Знам, знам… – прекъснах го аз, за да покажа на света, че и аз нещо знам. Мисля, че същата тази татуировка я направи и на друг наш приятел, но не си спомням на кого.
 - Говориш глупости! Славчо правеше уникати, разбираш ли, като Гучи и Версаче. Нищо не се повтаряше. Затова и всички ходеха при него, защото беше неповторим и който си е направил при него татуировка знаеше, че единствен той е неин притежател.
 - Чакай, чакай, защо говориш в минало време?
 - Че как, не знаеш ли? Преди години някакъв младок отишъл при него и искал да му направена някаква татуировка, която бил направил на Мишката. Разбира се Славчо отказал, защото не обичал да повтаря, а оня взел, че го наръгал и офейкал. Така си отиде Славчо. Дори някои се съмняваха, че Мишката бил замесен в цялата тази работа, защото предния ден бил у тях. Ама това хич не ми се вярва, защото двамата бяха много добри приятели. Хора! Можеш ли да ги спреш да говорят?
 - А младокът?
 - Младокът… Нито някой го познаваше, нито го откриха за толкова години. Язък за Славчо! Всичките му произведения до двадесет-тридесет години ще лежат под земята.
 - Е, някои може и още петдесет да радват окото, ако могат да се прехвърлят от тяло на тяло.
 - Съмнява ме, ама дай Боже – поклати глава с недоверие Пешко и пое към дома си.