Неделен дъжд

Любовта винаги ни намира, стига да не я търсим на всяка цена.
 



Дъждът биеше в лицето на кочияша. Дори пелерината, с която се беше загърнал, не помагаше. Студената вода проникваше през врата му и попиваше в дрехите. Уличните фенери едва мъждукаха. Както той, така и конете знаеха пътя, защото години наред всеки неделен ден те преминаваха разстоянието от дома на господин Богданов до този на Мама Ели. В неделя слугите почиваха и къщата тънеше в тишина. Господин фабрикантът използваше този ден, за да се срещне с приятели и да поиграе бридж. С времето играта на бридж бе заменена с посещения в дома на Мамето, както й казваха всички нейни клиенти.
 Разбира се, госпожа Богданова така и не разбра за тези негови посещения. А може би, дори и да е разбрала, безразличие и изхабени чувства й бяха притъпили усещането за ревност. Нима раздяла след обидата е най-правилното решение? Ще бъдат ли последствията в полза на всички и ще намери ли душата успокоение от нанесената обида?
 Конският тропот отекваше по тесните улички, смесваше се с ромона на есенния дъжд и караше хората да изпадат в мрачна меланхолия. Затворили капандурите, сгушени пред камините, те чакаха дъждът да спре, за да могат да излязат от затвора, наречен дом. Улиците бяха пусти, негостоприемни с огромните си локви, отдъхващи от хорската глъч и вероятно единствени се радваха на лошото време. Врабчетата, сгушени под стрехите, сврели се до топлите комини, сигурно също се надяваха на късно следобедно слънце.
 Кочияшът, отпуснал поводите, бе потънал във водите на спомените. Всичко започна преди много години с уговорката, че тези похождения на господин фабриканта трябваше да се запазят в пълна тайна. В онези години се дразнеше от чаткането на копитата, защото смяташе, че иначе верните му коне ще го предадат, но с времето свикна с това, а и годините препускаха в галоп – конете се сменяха, хората умираха и други се раждаха, а и на него всичко това му ставаше все по-безразлично. Тогава бяха млади, буйни, търсещи приключения, любов, гуляи, предизвикателства. Имаха безразсъдна смелост и авантюристичният им дух ги хвърляше в най-неочаквани ситуации. Разбира се, капиталът, който притежаваше неговият господар, му позволяваше да навлиза в по-дълбоки води, но той – кочияшът, бе доволен от живота и постигнатото, защото макар и да не бе намерил материалното богатство, бе намерил и друго такова – любовта. Чувстваше се щастлив, че както неговата, така и нейната любов бе истинска, всеотдайна, издържала на бурите през годините и станала все по-силна. Тя придобиваше все по-дълбок смисъл и за двамата. Отначало бе необходимост, след това укрепна като приятелство, а сега определяше смисъла за целия им живот. В погледа й намираше нежност и утеха, разбирателство и доверие. Понякога се случваше да не си кажат дума с дни, но думите бяха излишни, защото всеки от двамата знаеше какво мисли другият. А ласките й….
 Конете спряха. Файтонджията скочи от капрата, за да отвори вратичката на файтона. Взе закачения на сухо чадър, разтвори го над господаря си и го съпроводи до отворената врата, където сред дискретната светлина на дома го чакаше Мамето. След това бързо се качи обратно и подкара файтона. Не трябваше да се бави, за да не компрометира господаря. Всички познаваха файтона му, а човешките езици са зли и една истина, излязла наяве, не би била от полза за никого. В ранни зори  ще се върне с файтона, за да може господарят да се прибере преди да се събудил градът. И така до следващото похождение.
 Кагато подкара конете, кочияшът си помисли, че тази вечер господарят му ще има среща с младо и красиво момиче, което му е присърце и затова е толкова припрян и притеснен. С годините можеше да познае дали господинът отиваше просто за забавление, дали – за да бъде с жена, или за да се среща с ново непознато момиче. Както повечето бракове между богати фамилии и неговият бе изтъкан от сметки, обединявания на капитали и предприятия, затова и похожденията му бяха във вечно търсене на любовта, която все не намираше, защото любовта винаги идва сама. Файтонджията разбираше много добре своя господар и не го укоряваше в мислите си, защото нямаше право на това. Нима неговият грях бе по-малък? Сам знаеше, че повечето съдии са по-грешни от осъдените. И най-вече какво е грях и какво означава самата думичка. Нима знаем предела на нашите чувства? Можем ли да ги ръководим и можем ли да останем безразлични към любовта, която ни е споходила внезапно и обзела мислите и душата? Грях ли са споделените чувства? Грях ли е премълчаната истина? Или отхвърлената любов? От къде започва грехът и има ли спасение от него?
 Конете спряха пред къщата. Въпреки проливния дъжд, тя го чакаше пред вратата, усмихната и лъчезарна. Годините не бяха погубили нейната вярност, обич и красота. Той влезе и затвори вратата. В бледата светлина двата силуета се вплетоха в едно. Госпожа Богданова бе обгърнала мокрото му тяло и жадно търсеше неговите устни.