Старата игла

Тези, които прекъсват мъдростта на миналото,нямат бъдеще.
 






- Майко, защо не я изхвърлиш тази игла? Толкова е ръждива вече, че не минава през плата!
 - Знам, изоползвай друга, но е на баба ти и сърце не ми дава да я изхвърля. Виждаш ли ухото на иглата как е по-заоблено? Казваше ми ,че нейната майка я купила, когато започнала да не може вече да вижда добре. Сега и аз я използвам понякога поради тази причина, но най вече сърце не ми дава да я изхвърля, защото ми напомня за моята баба и за майка ми.
 —
 Това беше толкова отдавна, когато бях още юноша. Още пазя тази игла, защото ми напомня за моята майка, която отдавна я няма.
 —
 - Тате, каква е тази игла тук? Измъчих се с нея! Защо не я изхвърлиш? Другият път, като дойда на село, ще ти купя нови игли, за да не се мъчиш с тази.
 - Тази игла е спомен от баба ти, сине.Нейната баба я е държала, после майка й, след това аз, сега и ти.
 - Тате, престани с тези сантименталности! Огледай се! Станал си вехтошар. Мебели, които се разпадат и не искаш да ги подменим, дрехи, които няма да носиш, но са ти спомен от дядо и баба, вещи, които никога няма да сложиш за украса, одеала от преди век, черги , покривки и какво ли не още, които никога няма да използваш, а и ние също. Всичко е затрупано от вехтории и няма вече къде да  сложиш нещата, които наистина са ти нужни. А нашите? Влизаме в стаите и спим, а дрехите, които сваляме, няма къде да ги приберем. Помогни ни да разчистим тази къща!
 Синът ми наистина беше прав, но сърце не ми даваше да захвърля на бунището скъпи за мен спомени. Животът продължава напред и трябва да отстъпваме на новото. В края на краищата това са само вещи, които никому никога не биха послужили.
 - Прав си, сине! Тъй като сърце не ми дава да видя как се изхвърлят спомени, направи каквото трябва, но нека това да стане когато ме няма. Ще ти дойда на гости в града, а ти ще почистиш къщата тук, на село. Когато свършиш, ще се върна. Съгласен?
 - Съгласен, тате! – очите на сина ми грейнаха от радост. Явно този проблем отдавна го е мъчил и сега сякаш не можеше да повярва на открилата му се възможност да въдвори ред в къщата.
 
—
 -Е, тате, харесва ли ти?
 Разглеждах ”новия” си дом и не можех да повярвам, че някога съм  живял тук. Нямаше ги старите мебели, нямаше ги порцелановите съдове за ориз, брашно, сол и подправки. Нов ламинат заменяше стария балатум, а дървените прозорци бяха заменени с алуминиеви. В шкафовете бяха останали само моите дрехи, тези на сина и внуците ми, няколко одеала и бельо. Нямаше ги старите черги, тъкани от баба ми, покривките, везани от майка ми, нямаше нищо от спомените. Стана ми тъжно.
 - Сине, нищо не си оставил, което да ми напомня за миналото. Всичко си изхвърлил.
 - Как може да си помислиш, че ще изхвърля всичко? Я погледни в игленика! Старата игла!
 - А, иглата си оставил? – забодена на върха си, защото просто не можеше да потъне по-дълбоко от ръждата, без да разкъса плата.Иглата бе единственото нещо, което ме свързваше вече с миналото. Все пак бях доволен и от този факт.
 - Благодаря. Въпреки че ми е тъжно, не мога да не съм откровен и да не призная, че къщата е станала „градска”.
 - Благодаря ти, тате. Искам да ти призная, че и на мен ми беше мъчно,  като изхвърлях вещите, дори много. Идваше ми да заплача, но трябваше да го направя. Обещавам ти , че аз също ще запазя иглата и ще кажа на моите деца да направят същото, въпреки че може би след време и те ще си помислят за мен, че съм сантиментален старец. Все пак е само игла, нали?