Човек на изкуството

Истинския  творец  ще го познаеш по скромността, а некадърника по суетата.




Господин Бояджиев бе човек на изкуството. Ама не какъв да е, а новатор! Човек с изграден авторитет сред бранша и с множество изложби. Излагаше картините и пластиките си по бианалета, трианалета,а може би и четирианалета.
 Снощният сняг бе приповдигнал духа му и това го накара да излезе на разходка в парка. Облече пардесюто, накриви такето, заметна дългия шал през рамо и ето го на улицата. Студеният вятър проникна през костите му, но господин Бояджиев нямаше никакво намерение да се връща и да слага други по-дебели дрехи. Ако замени пардесюто, такето и шала, по какво ще се различава от тълпата? По нищо! Ще бъде най-обикновен човек. А то не е така. Той е човек на изкуството. И то не какъв да е, ами от голямо ниво. Ето защо, само наведе глава и закрачи към парка.
 То пък, парк като парк! Най-обикновен! Ама как нищо не го различаваше от другите паркове? Поне негови картини да имаше тук-таме, а то…! А то, сивота!  И хора няма! Бездушна тълпа. Прибрала се на топло и не вижда красотата, която се е ширнала навред. Невежество и тъма! В какъв свят трябваше да живее само! Свят без интелект! Свят без чувство за красивото! Ама сегашното изкуство не било ясно! Така е! Изкуството днес е в напреднала фаза на развитие. Та нима ви харесват  Да Винчи или Моделиани? Елементарно! Никакво виждане и развитие! Фотографи! Да създаваш изкуство днес е по-трудно от всякога, защото се иска не само талант, но и хора, които да го разбират. Талант – колкото щеш, но разбирачи – не!
 Стана му мъчно, че се е родил в неподходящото време, сред неподходящите хора, че не е оценен по достойнство, че трябва да се бори с простащината и тъпотията. А наоколо тишина. Само някоя птичка ще го приветства за кратко и ще изчезне нейде из простора. Реши да запали лула. Е, тютюнът беше от най-евтините, но кой ли сега оценява таланта и труда на хората на изкуството, та да има възможността да си купува хубав. Срам го беше да си купува цигари. Да се приравни като редовите хора – никога! Пое с пълни гърди гъстия дим. Миг след това главата му се замая. Почувства слабост в краката. Снощното пиене май си казваше думата. Обичаше тези срещи с приятелите си. Дълбокомислени разговори на интелектуални теми с културни люде – какво по-хубаво! Срещаш се с нови хора, творци, обменяте опит, критикувате този или онзи, техните творби и дори живота им. Комуникация на високо равнище.
 Стомахът го присви. Приходи му се до тоалетната. Господи, колко се е отдалечил! Не, няма да може да се прибере толкова скоро. Огледа се. Нямаше жива душа! Бръкна по джобовете за късче хартия, но и това нямаше. Не, не съществуваше друг избор освен… Тук ще го направи! Потърси с поглед някое закътано място и го откри до едно малко борче. Разкопча панталона си и приклекна до него. Миг след това му олекна. Загреба с пълни шепи от снега и започна да се бърше. После пак, и пак, и пак, докато снегът започна да остава бял по ръцете му. Вдигна панталона и се отмести две-три крачки. Обърна се назад и остана изумен. Насред белотата бе оставена една тъмнокафява следа, а около нея като с пастелни бои върху бялото платно бе напръскано с по-светли нюанси на кафявото, които контанстираха с белотата. Като човек на изкуството, господин Бояджиев остана възхитен от творбата си. Да, това си бе чиста творба! Самобитна и уникална!
 Беше горд от себе си. Как му се искаше да я принесе някак си  или да я заснеме, ако може с професионален фотоапарат. Ама, като няма! Но това е иронията на съдбата – не бе подготвен за тази творческа изява!
 В този миг телефонът му иззвъня.
 - Здравейте, господин Бояджиев! Как сте?
 - Добре съм, господин Мазачев!
 - Надявам се, ще ме удостоите с честта да присъствате на откриването на новата ми изложба?
 - О, разбира се, господин Мазачев! Нима мога да не се преродя отново чрез Вашето изкуство? Та, Вие сте явление сред културата ни!
 - О, много сте мил, господин Бояджиев! А Вие къде сте в момента? Да не би да прекъснах творчеството Ви с моето обаждане?
 - О, не, господин Мазачев! Не се притеснявайте! Просто събирам вдъхновение от природата. В главата ми има океан от идеи, които навярно ще пресъздам в триптих или може би поредица от картини, които ще вдъхновяват човечеството столетия напред.
 - Дълбоко вярвам в това, Господин Бояджиев! Е, да ви оставя да творите тогава на спокойствие. Ще ви очаквам на изложбата.
 - Непременно ще присъствам! До скоро!
 Господин Бояджиев прибра телефона си. „ Мазачев, Мазачев, затова ли отсъстваше от кафенето три дни? Рисувал си, значи! Че какво рисуваш бе, Мазачев, като тая работа не ти се отдава? Ти си един некадърен мазач, който си  въобразява, че е прероденият Мазачо;. Явно си я закъсал с парите. Така е като картините ти ги купува само дъщеря ти на безценица, та да не умрете от глад“.
 Бояджиев плю с погнуса на страни и със забързани крачки пое към дома си. Независимо че Мазачев малко му развали настроението, вдъхновението, все пак, го бе обзело. Природата го бе опиянила и заредила с нови творчески планове. А към произведението на изкуството, което бе създал със замах, водеха единственно неговите следи. То така и остана неусетено от човечеството, което тънеше в невежество и тъма.
 
1. Мазачо – Томазо ди Джовани ди Симоне Гуиди род. 1401 г.- поч. 1428 г. – италиански художник от ранния Ренесанс. Макар, че умира твърде млад, стилът му променя цялата Флорентинска школа. От него се учат дори такива колоси в живопистта като Леонардо да Винчи, Микеланжело, Рафаело и много други.