Коте

Младостта не се интересува от Смъртта, но когато започне, вече е станало късно.
 
Някога, когато беше млада, не понасяше котките. За нея бяха  дяволски създания, които освен грижи, болести, бълхи и зарази, нищо добро не носеха. Като всяка добра къщовница гледаше да се опази от тази напаст, като ги прогонваше дори и от двора си.
 
Едва, когато остаря, сякаш някакви потънали в забвение чувства, се пробудиха в нея. Дори започна да се радва на тяхното присъствие, на ленивото им излежаване в горещите дни и първичната им хищност, когато ловуват. Но най се радваше на малките котенца. Тяхната непохватност, несигурни стъпки и старанието им да приличат на по-големите, я караха често да се смее. Когато реши да прибере едно такова създание у дома, единствено малкият  внук бе съгласен с това. Всички доводи, които някога прокламираше пред семейството, за да се спаси от котешкото присъствие, се връщаха с пълна сила. Нима на едно такова малко същество му е нужно повече от чашка вода и още толкова сготвено? Нима и то не се нуждае от топлина и уют? Не, бабата бе твърда и малкото коте заживя в нейната стая. Старицата едва сега разбра колко е приятно да си поговориш с някого в безсънните нощи, колко е мило, когато върху гърдите спи едно мъркащо малко създание, толкова безпомощно, колкото може да бъде едно бебе. Съжаляваше, че е пропуснала с годините това неземно щастие, но същевременно бе радостна, че е успяла да го срещне.
 
Пръстите леко помръднаха, което за котето бе покана за игра. То се втурна към тях, замахна с лапичка, като едва-едва ги докосна и хукна обратно зад фотьойла. После зачака отново да помръднат, но тъй като това не се случваше, то отново пое инициатива и отново се втурна към тях. Но пръстите не искаха да продължат играта и то скочи върху леглото. Подскочи един-два пъти върху тялото на старицата, но на нея продължаваше да не й се играе, така че котето се укроти. Сгуши се върху гърдите й и започна да мърка, сякаш се молеше душата й да се върне отново във вече безжизненото тяло.