Първият изстрел
Войната отдавна беше свършила. Войникът бе разпуснат и се скиташе. Вървеше безцелно, защото никой не го очакваше. Нямаше си нито дом, нито близки. Когато ешалоните тръгнаха в обратна посока, той не поиска да се качи на тях. Страхуваше се, че няма да понесе срутената къща и разказите на съседите за гибелта на семейството му. Връщаше се по същите пътища, които бе преминал като воюващ и помнеше всичко, което бе преживял. Но нещо в него сякаш го караше да отиде там, където произведе първия си изстрел. В онази схлупена къщичка нямаше никой, освен жената, прегърнала невръстното си дете. Трябваше да погледне вътре за укрили се врагове. Когато мъжът се появи зад него, той се уплаши. Войникът се обърна и инстинктивно произведе изстрел. Мъжът падна! Може би е искал да защити семейството си? Може би е искал да убие войника? Никой никога не ще разбере, но едно е ясно, че войникът не искаше да го убие, защото знаеше, че е невъоръжен и цивилен, а и никога не бе убивал когото и да е.
Мобилизираха го едва на осемнадесет години. Чувстваше се толкова горд, че ще носи оръжие, че ще воюва. Представяше си , че е герой, накичен с безброй медали за храброст, гордост за армията и защитник на онеправдани. А то какво излезе? Щом видя бликащата кръв от устата на мъжа, не издържа. Повръщаше, повръщаше… Имаше чувството, че ще умре. За малко и да припадне. Причерня му, зави му се свят, но гледаше да стои прав и да се владее. Герой! А жената се бе свила в ъгъла и само плачеше без глас. Тогава той бе толкова безпомощен, че ако искаше, би могла да го убие с голи ръце. Но тя само мълчеше и сълзите обливаха лицето й. След време войникът се съвзе и погледна жената, но не и убития. Искаше му се да се оправдае за постъпката си, но само успя да грабне оръжието си и изхвръкна от къщата. С този изстрел бе поел пътя на войната. Четири години убийства. Понякога се замисляше колко пъти самият той със своите убийства е карал да плачат хиляди деца, майки, бащи, съпруги, братя, сестри. След няколко месеца сърцето му сякаш закоравя. Чувстваше се като излъган. Сякаш бе предал себе си и отдал душата на Дявола. Нима беше нужна някому тази война!?
Когато разбра за гибелта на своите, се замисли, че може би е по-добре самият той да бъде убит. Но независимо от рисковете, които поемаше, оживя. И получи мечтаните медали и го смятаха за герой. А той не беше такъв. Просто искаше да умре. Не виждаше смисъл в бъдещето. Съжаляваше за невинно убития мъж. Все пак той не беше войник. А можеше да е имало и други, но за тях поне не знаеше. Тази вина го тормозеше. “Е! – ще каже някой – голяма работа станала! Ами война е, все пак!“ Но той се чувстваше виновен. Не беше като другите. Не се радваше на успехите. Дори, когато свърши войната, не се зарадва, защото знаеше, че няма къде да отиде, защото знаеше, че трябва всичко да започне отначало. Но младостта на двадесет и две годишния младеж не му позволяваше да рухне и той вървеше назад към първия си изстрел.
Спря се пред вратата. Често си представяше тази първа и неочаквана среща. Сълзи, викове, обяснения, извинения и още куп други неща.
Почука.
Тези секунди на чакане бяха по-дълги дори от самата война. Но той чакаше. Бе решил, че дори това да коства живота му, трябва да го направи. За себе си, за нея и детето.
Вратата изскърца и се отвори. Пред него стоеше същата онази жена, мълчалива и горда.
- Аз съм онзи…
- Знам – прекъсна го тя. Гладен ли си?
- Малко. Дошъл съм…
- Знам– отново го прекъсна жената.
Седеше на масата и се хранеше, а тя го гледаше и нищо не казваше.
- Идва зима. Видях, че дървата не са нацепени. Да ти помогна ли?
- Не те ли чакат някъде?
- Не. Никой не ме чака.
- Тогава можеш да помогнеш за дървата, но после задължително се изкъпи, че миришеш ужасно. Аз ще стопля водата.
Двамата се усмихнаха, но само за миг, защото във вратата влетя момиченце. Като видя непознатия, се свря до майка си и почна да го разглежда с любопитство.
- Мамо! – прошепна детето тихо. – Кой е този чичко?
- Остави човека да се храни!
- И защо му е толкова дълъг носа?
- Казах ти да мълчиш!
- Това татко ли е?
- Излизай навън да си играеш!
Момиченцето излезе и двамата отново останаха сами.
- Прекрасна е! – усмихна се войникът. И бърборана като майка си. Блазе ти! С нея никога няма да скучаеш.
- Знам.
- Бих се радвал, ако е моя дъщеря.
- Ще е твоя, ако нацепиш дървата, изкъпиш се и спреш да говориш.
Войникът се усмихна и стана от стола.
- Навярно се е метнала на мен?! Дърдорко!
Свидетельство о публикации №211100300476