Мурджо

Често нашите действия към близки същества са продиктувани в противоречие с техния душевен мир.
 
Ние можем да променим начина на мисленето им, но не и душата им.
 

Мурджо бе най-свирепото куче, което някога съм срещал. Случваше се така, че рядко ходех на гости у моя приятел, на когото принадлежеше, но въпреки това успях да проследя живота на този кръвопиец.
 Стамо, така се казваше този мой другар, имаше голямо стопанство от домашен добитък и живееше във ферма, доста отдалечена от населено място. Разбира се, заобиколен от чакали, лисици и друг хищен дивеч, имаше нужда от пазач, на когото да повери опазването на имуществото си. Веднъж на два-три месеца се отбивах да го видя, било за бране на гъби,  или минавайки с ловната дружинка.
 Когато на Стамо му подариха кученцето, единственото, което знаеше за него бе,че няма и помен от чистопородност, но за сметка на това става голямо на ръст, което бе гаранция, че дивечът ще се разбяга още при вида му. Някога след чашка сме си говорили как древните келти са обучавали кучетата си и Стамо бе решил да експериментира техния опит. Сложи тежък синджир на тънкото вратле на кученцето и го навря в едно подземие. Държа го там близо половин година и кутрето приемаше храна само от неговата ръка, така че възприемаше единствено миризмата на благодетеля си. Храната му се състоеше главно от сурово месо, а понякога му подхвърляше осакатени полуживи пилета, които трябваше да разкъса. От време на време  вместо вода му даваше кръв от току що заклано животно. Веднъж-два пъти седмично караше минаващи приятели или случайни пътници да влизат в подземието и да налагат с тояга кученцето до толкова, че да не бъде осакатено. По този начин то приемаше всяка чужда миризма като вражеска.
 След шест месеца кучето така озлобя, че когато бе изведено от тъмницата, никаква живинка не можеше да се доближи до него, камо ли човек. Всичко, което прекрачваше границата на синджира, бе унищожавано и изяждано.
 
В началото много любопитни кучета, котки, пилета бяха разкъсвани само за секунди, но когато това се случи с едно от прасетата на Стамо, се наложи Мурджо да бъде ограден и с мрежи. Вечер, когато всички животни биваха затворени, той освобождаваше кучето от синджира и го пускаше.От този миг бе страшно да се помисли за някакъв контакт с него. Не признаваше никого освен стопанина си. Дори мишките, които се надяваха на нощни разходки, бяха поглъщани като залък.
 Стамо бе доволен от своето постижение, докато ние съжалявахме, че едно малко кутре се бе превърнало в чудовище.
 Две години по-късно стопанинът бе решил да направи Мурджо баща, но уви. Кучето се възпротиви на природния си нагон и разкъса младоженката.
 Годините минаваха, а славата на кучето-убиец се носеше в цялата околност. Нямаше такъв смелчага, който да му се противопостави – нито от кучешкия, нито от човешкия род.
 Но времето си поиска своето и Мурджо остаря. Вече все повече се опълчваше на господаря си. Може би недовиждаше или не вярваше на обонянието си,  чак когато Стамо се приближеше до самото куче, то спираше своя лай и размахваше покорно опашка.
 Преди година бяхме на лов по тези места и реших да посетя фермата на моя приятел. Наоколо не се виждаше жива душа. Нито от виковете ни, нито от изгърмените два-три патрона получихме отговор. Помислихме, че във фермата няма никой. Реших да надникна, за да се убедя, че наистина е така.
 За моя голяма изненада, въпреки че беше ден, Мурджо се беше излегнал на двора отвързан и аз си помислих, че Стамо го е пуснал да пази и е заминал някъде из пазарите. Но ми направи впечатление, че кравите му мучаха тревожно в обора. Заслушах се! Козите, овцете и кокошките също им пригласяха. Нещо не беше наред! Един приятел от ловната дружинка предложи да прескочи оградата, на което се противопоставих сериозно, като им разказах за какво куче става въпрос. Повечето ловджии, които познаваха Мурджо, се съгласиха, че е безумство да се предприеме такава крачка. После решихме, че нещо трябва да се направи, за да защитим колегата от звяра. Младежът прескочи оградата , а ние насочихме заредените си пушки към Мурджо. За наша изненада младежът доближи кучето-убиец и дори започна да го гали по главата. Вероятно, това бе единственото мило нещо, което бе получавало и то стоеше кротко и безмълвно. След това се престраши още един младеж и реакцията беше същата. После отворихме портата и влязохме останалите.
 Предложих да завържем Мурджо за синджира, но другите се противопоставиха, като ме убеждаваха, че вероятно това не е кучето, за което им говорех. Аз познавах Мурджо, стоях настрани и не вярвах в тази негова трансформация. После решихме да пуснем животните и да ги нахраним с каквото намерим, защото вероятно на Стамо му се е случило нещо с колата или изпитва здравословни проблеми, та  е отишъл на лекар. Храна имаше в изобилие. Мурджо лежеше и сякаш не забелязваше разхождащия се по двора добитък. Издоихме кравите и козите, събрахме яйца, като решихме да обядваме за сметка на домакина.
 Когато влезнахме в стаичката, в която живееше Стамо, ни блъсна остра миризма на мърша. Милиарди мухи изхвърчаха навън. А вътре видяхме разкъсаните дрехи на стопанина и оглозганият му скелет.
 Убиецът бе унищожил създателя си. И сякаш с това си действие душата му се бе пречистила.