Градинката на баба

Едва, когато сме нещастни, разбираме ,че единствено Природата ни разбира.
 



Беше слънчев неделен ден, когато дъщеря ми се втурна в спалнята с неистов крясък:
 - Мамо, татко, елате бързо в хола! Елате да видите нещо нечувано, нещо невиждано! Бързо!
 - Добре де, добре!
 Дъщеря ми беше на осем години и ставаше много рано, но си стоеше в хола, докато се събудим и ние. Явно това невиждано нещо си заслужаваше да се види, защото беше истинско чудо, че вратата не беше изкъртена от касата. Но тъй като си беше устата още от малка, продължаваше да дърпа майка си, която упорстваше и не искаше да се измъкне от топлото легло. Накрая не издържа и се затътри към хола, където аз се оглеждах за нечуваното и невижданото, но така и не го забелязвах.
 - Елате тук! – и като си навря главичката под зокума, дъщеря ми показа нещо с пръстче, изправи се и попита самодоволно:
 - Е, какво ще кажете? Локумът е женски, защото е родил малко локумче!
 - Не локум, а зокум! И как разбра, че е женски и че това е малко зокумче – разсмях се аз. – Нали трябва и мъжки, за да се роди този зокум?
 - Не е вярно! Може само майката да си има бебе, както кака Лили от четвъртия етаж. Разбра ли?
 Срещу такива доводи просто трябва да замълчиш. Вгледах се в растението и разпознах току що разпукващият се цвят на кокичето.
 - Това тук, млада госпожице, е просто едно кокиче! Ясно ли ти е?
 - Кокиче? – дъщеря ми опули очички и навря отново нос в пръстта. – Хайде да махнем зокума от саксията и да си оставим кокичето!
 - Какво? Ти да не си полудяла? Аз толкова години гледам това цвете, а ти…. да го махнем. Повече глупости не ми се слушат! Отивай си веднага в стаята да се преоблечеш!
 Тонът на майка й беше така безкомпромисен, че не само дъщеря ми, но и аз тръгнах да се преобличам.
 - Кокиче! Кой знае откъде е дошло? – мърмореше съпругата ми, като оправяше леглото.
 - Вероятно като сме разсаждали зокума е попаднало в пръстта? – предположих аз и с това въпросът беше приключен до следващата година, когато отново вратата устоя на щурма на дъщеря ми.
 - Бързо идвайте! Фикусът е родил малко фикусче!
 Двамата със съпругата ми се разсмяхме и станахме задружно, за да видим новия фикус. И наистина, в саксията се мъдреше някакво растение, което така и не можах да разбера какво е, докато не порасна. Тогава разбрахме, че е нарцис. Така в саксиите с фикуса и зокума си отглеждахме кокичета и нарциси, а на следващата година зюмбюли, после някакво цвете, на което дори не му знам името. И така години наред.
 - Все едно, че сме на село в градинката на баба! – радваше се дъщеря ми.
 Тогава всичко ми се изясни. Майка ми идваше за по ден-два и си отиваше. Вероятно тогава ги е засаждала, за да ни накара да се сещаме за нея. Майка ми отдавна почина, но градинката й още е в хола. А фикусът и зокумът отдавна ги няма.