Облаче

Масовите убийци на човечеството са политиците. В стремежа си за забогатяване са готови на геноцид и войни.
 
Въпреки че бе дисциплиниран, гордостта му не позволяваше да бъде командван. Но понякога Съдбата си играе с хората и намира начин да те накара да изпитваш това, което не ти е приятно. След като няколко години обикаляше из фирмите, за да търси работа и навсякъде виждаше едно и също: много труд – винаги повече от това, което ти обещават, пари, с които едвам поддържаш живота си и просто нямаш абсолютно никаква перспектива за собствен дом или собствен бизнес, богаташи, за които измамата е начин на живот, държава, която се интересува от теб единствено, за да използва твоя труд и да те обере чрез непосилни данъци, глоби, такси,услуги и какво ли не, политици, за които единствена цел е да забогатеят колкото се може по-бързо. Държава с вихреща се корупция, лъжа, измама и кражба. Държава със закони, които се прилагат единствено към бедните, посегнали да откраднат  просто, за да не умрат от глад. Държава, която прикрива и толерира престъпността, защото тези, които я ръководят, са имено такива. Една клоака, в която просто не можеш да се запазиш чист, освен ако не престъпиш себе си и своите принципи. Да бъдеш себе си е почти невъзможно, защото в противен случай просто си мъртъв.
 
Въпреки презрението си към военните, единствената надежда за надежда да устрои поне малко живота си, бе да стане войник и да замине на мисия. Не сподели с никого тази си цел. Просто стана наемен войник.
 
Търпеше всички трудности и неволи, изпълняваше стрикно всички команди и задачи, независимо от тяхната трудност. Очертаваше се като най-добрият войник, но въпреки всичко на мисии отиваха все „наши момчета”. Успокояваше се, че все още е млад войник, а там трябват добре обучени войници и продължаваше да се старае във военната подготовка. Изминаха почти две години, когато го повикаха в щаба и му съобщиха, че молбата му е одобрена от Министерството на отбраната. Най-после и него да го срещне Късметът. Трудното бе как ще съобщи на съпругата си, майка и баща. Но просто не съществуваше друг вариант, за да се измъкнеш от блатото, в което са родени повечето хора в тази страна. Та нима малко войници се завърнаха живи и здрави и успяха да се устроят за що-годе по-нормален живот. Защо и той да не успее?
 
Както и очакваше, последваха писъци, сълзи и  молби да не заминава. Беше напълно съгласен с тях и при най-малката надежда за добро бъдеще, не би заминал, но такава просто нямаше.
 
Едва, когато самолетът се отлепи от пистата, даде воля на чувствата си и от очите му потекоха сълзи. Не ги криеше, защото и другите войници плачеха без да крият сълзите си.
 
Войникът лежеше в пръстта. Усещаше специфичната миризма на кръв в ноздрите си. Знаеше, че мината бе разпокъсала тялото му, но не усещаше болка. Дясната му ръка беше легнала върху изсипаните му черва. А лявата и краката си не чувстваше. Тях просто ги нямаше.
 Гледаше синьото небе и някаква самотно облаче, което се беше забързало за някъде. А наоколо пълна тишина, сякаш бягащите около него войници, бяха призраци Не чуваше нито тътена на падащите бомби, нито агонизиращите стонове на останалите. Беше му спокойно. Радваше го облачето. Не си мислеше нито за любима и дете, нито за баща и майка, а най-малко за случилото се. Просто се радваше на малкото бяло облаче, което плуваше незнайно къде в синьото море. Дори мислено му се усмихна. Устата му беше пълна с кръв, но чувстваше жажда. Жажда за живот, който така и не разбра.
 После затвори очи и въпреки това продължаваше да вижда самотното облаче, докато то не се скри някъде в мрака.