Кучето на леля Кина

Страданията в живота са привилегия на душевно извисените.
 



Леля Кина стоеше на колене над умиращото куче, плачеше и нареждаше. Думите й течаха като река, но бяха толкова тихи, че аз, който бях само на метър от нея, не можех да ги чуя. Балкан си отиваше, достигнал преклонна възраст от двадесет и две години. В последните две беше спрял да вижда, а от половин година насам изобщо престана да лае. Леля Кина го хранеше с млечна попара и му даваше да пие вода с биберон  като малко дете. От месеци Балкан живееше, легнал пред колибата, защото нямаше сили да влезе в нея. Затова пък леля Кина му беше направила навес – да го пази от горещините и летните бури. Рано сутрин ставаше и го завиваше с якето на Митко. Всъщност именно Митко, може би, бе причина за тази невероятна любов.
 Със сина й бяхме връстници, учихме и играхме заедно до онзи ужасен ден от преди двадесет години. Този ден бях болен и Митко отиде да играе с приятели. Предната година беше свършила войната и покрай нашето село се мяркаха неизбухнали снаряди. Митко и приятелите му открили един такъв и започнали да си играят с него, когато станало нещастието. Взривът се чул не само в селото , но и из цялата околност.
 Леля Кина, сякаш усетила бедата, хукнала към облака дим и прах, който се извивал до реката. На около километър я пресрещнал Балкан, който я гледал някак виновно и жално заскимтял. На леля Кина всичко й станало ясно. Когато отишла на мястото на взрива, разпознала дрехите на дванадесет годишното си дете. По порезната рана отпреди два дни разпознала лявата длан с пръстите му. Посъбрала това-онова, загърнала нещата в престилката и се прибрала.
 Така погребали Митко. Балкан сякаш чувствал вина, че не опазил момчето, защото няколко дни не излязъл от колибката си и нито ял, нито пил. Превърнал се в едно мършаво куче, на което му се четели ребрата и от слабост не можел дори да стои на краката си. Едва когато леля Кина се заела да му подава къшей хляб в устата, Балкан започнал да се съживява. После постепенно възвърнал силата си и отново станал огромен, какъвто бил преди случилото се.
 …
 По обед леля Кина се изправи с лице, обляно в сълзи и влезе в лятната одая, погледна чичо Стефчо и каза:
 - Митко си отиде! – после седна на стола и млъкна.
 Чичо Стефчо я погали по главата, взе кутията с цигари и излезе на улицата.
 На другата сутрин изкопах една яма под ореха и там погребахме Балкан.
 Останах да пием по една ракия под асмата в двора. Не можех така да оставя хората в мъката им. Заприказвахме се за работа, деца, грижи, болести и какво ли не, когато на оградата спря една циганка.
 - Како, дрехи да имаш за децата или обувки?
 - Не, нямам, отговори набързо леля Кина.
 - Докога ще пазиш дрехите на момчето? -обърна се към нея с укор чичо Стефчо.-Не разбра ли, че е безсмислено да стоят в гардероба? По-добре зарадвай някого с тях!
 Циганката разбра, че става нещо и подкара отново:
 - Господ здраве да ви дава. Каквото и да ми дадете, все ще е хубаво, че децата голи и боси ходят, а и работа няма.
 - Добре де, добре! – сопна й се леля Кина. – Ти от къде си, че не те знам?
 - А, ние току що дойдохме, копанари сме, калайджии. Нещо ако имаш за калайдисване, дай го да ….
 - Чакай малко! – прекъсна я стопанката.
 Близо половин час се забави, но като излезе от дома, носеше един огромен вързоп, толкова голям, че едва премина през вратата, а главата си подаваше отстрани, за да вижда къде стъпва.
 - Ето, вземи и носете със здраве.
 - Благодаря, како, Господ здраве да ти дава на цялото семейство. Само една молба имам: кучката ни се окучи с четири малки. Не можем да ги изхранваме. Виждам, че нямате куче, да ти подарим едно.
 - Не, не искам! – но още преди да се доизкаже, циганката навря едно пале в ръцете й. Пухкавото бяло кълбо от косми погледна леля Кина в лицето, а очите му бяха кафяви и топли и сякаш молеха да бъде прието в нейния дом. Сърцето на стопанката се размекна от нежност и когато малкото червено езиче я близна по бузата, се предаде окончателно.
 - Балкан го кръстихме, ама ти ако искаш дай му друго име!
 Като чу познатото й до болка име, леля Кина погледна първо циганката право в очите, после погледна и нас, сякаш се съмняваше, че кроим нещо зад гърба й и като се убеди, че всичко е само съвпадение, промълви:
 -Добре де, ще го взема.
 Докато леля Кина се суетеше в одаята къде и какво да приготви, за да нахрани новия член на семейството, чичо Стефчо отиде до циганката, бутна й двадесет лева и каза:
 - Браво! Ей, родени артисти сте! И както се разбрахме, на никого нито дума!
 - Да бе, бате, нали ти обещах! –и циганката, нарамила големия вързоп, се отдалечи с бързи крачки.