Мъртъв сред живите

Всеки има право да решава сам собствената си съдба и никой няма право да определя бъдещето вместо него.



-Тук ли е?
-Тук, Господин Началник.
-Отворете вратата!
Едно от заптиетата[1] отвори дебелата дървена врата, която изскърца протяжно. Вдълбаното в земята помещение заемаше почти цялата площ на къщата, сега конак, някога служещо за зимнина, вино и плодове, сега бе превърнато в затвор. Иззиданият прозорец, в който бяха вградени дебели железни пръти, отстоеше малко над земята, но твърде високо от пода, за да могат задържаните да избягат. Светлината идваща от него бе достатъчна, за да се виждат дори бягащите от страх плъхове. По пръстеният под бе нахвърлена слама. В единият ъгъл бе ватрупана, вероятно от някой задържан. В каменните зидове баха впити железни халки с вериги. Едни по-дълги, други по-къси, а трети долу в ниското, за да привързват клетниците за краката. На две от тези халки, окован, стоеше изправен младеж. Веригите бяха къси и това не му позволяваше да седне. Бе вдигнал гордо главата си, въпреки сегашното му незавидно положение. Вперил поглед в светлината, с нищо не показа нечие присъствие и дори не удостои с поглед дошлите.
-Буйрум ефенди[2] - Сержанта поднесе стол към офицера.
-Благодаря Ви,сержант. Няма да се бавя. - Офицерът се приближи към младежа и дълго го гледаше в очите. -Ти ли си Радовият Митю!?
Окования погледна офицера и също впи поглед в очите му. Гледаха се повече от минута, но не отговори на въпроса му.
-Питам те пак, ти ли си Радовия Митю!?
-Аз съм. Много добре знаете кой съм! Разговорът е излишен! Ако ще ме бесите, давайте по-бързо! Готов съм!
Офицерът все още не сваляше поглед от лицето на младежа.
-От къде толкова злоба се е събрала във теб бе, момче!? Девет пъти да забиеш нож в сърцето на човек, когото дори не познаваш! Главата да му отрежеш, като на агне и на кол да я забиеш в собствената му градина! Не помисли ли за баша му, майка му!?
-Ти ли ме питаш бе, началник!? Вие, дето толкова години ни колите и бесите! Не си ли задавахте и Вие този въпрос, когато ръцете ви бяха оплескани с кръв. Нека да почувствате малко и от нашата болка, че да разберете и вие какво е мъка!
Офицера не отговори на момчето, но продължаваше да се взира изпитателно в лицето му.
-Познаваше ли момчето на коджабашията[3]?
-Не.
-Така си и знаех. А знаеше ли, че осем години е учил в Париж!? Не, нали!? А знаеше ли, че освен родния си език, владееше още френски, английски, гръцки, руски и немски!? Не, нали!? Знаеш ли, че по-умно и добро момче, в целият ни вилает[4] не може да се намери!? Не, нали!? Ясно ли ти е, че и везир можеше да стане след време!?
-Ако ще и най-умният в цялата Османска империя да беие, пак щях да го убия! Аз сестра си на турчин за жена, няма да дам! Тя е единственият човек, когото обичам на този свят. Никога не бих допуснал да я целува турска уста! Ясно ли е!?
Офицерът закрачи из помещението. Лицето му не изразяваше гняв, а по-скоро тъга.
-Ти ли реши така!?
-Да, аз!
-А сестра си попита ли, какво мисли!?
-Че защо да я питам!? Аз решавам!
-А тя е овцата и ще прави това, което сметнеш за правилно, така ли!?
Младежът не отговори.
Знаеш ли, че момчето на коджабашията остана тук заради сестра ти!? Да е близо до нея, вместо да се издига в Бурса или Стамбул! Ти бил ли си влюбен в момиче?
Окованият не отговори, а офицера остави въпроса да виси във въздуха.
-Защо си мислиш, че твоите действия са правилни!?Защо си мислиш, че светът се върти около теб и всички трябва да се съобразяват с твоите помисли!? Ще ти кажа: Защото освен себе си, не обичаш никой друг, дори сестра си, въпреки че твърдиш това!
Младежът погледна офицера с пренебрежение, но не отговори нищо.
-Знаеш ли последното желание на сестра ти!? Да бъде погребана с любимия си.
-Говорите за нея, сякаш е умряла! Все още е жива и с времето ще го забрави!
-Беше жива, момче! Преряза си вените, когато научи какво си свършил с любимият й.
-Какво!? - Окования изведнъж напрегна всички сили, за да се освободи от оковите, очите му се наляха със сълзи, устата му се изкриви от болка, готов всеки миг да заплаче.
-Това не е вярно! Вие сте я убили!
Офицерът изчака известно време, за да се успокои гнева му. След няколко минути окования се отпусна сломен на веригите и кротко заплака. Плачеше без глас. От отворената му уста се стичаше слюнка, който се стичаие по гърдите му.
-Ти я уби! Не ние! Сега нито от майка си любов ще намериш, нито от баща, а най-малко от любимата ти сестра. Съселяните за самсурин[5]  ще те имат. Не можеш да искаш от хората повече от това, което си им дал.
Затворникът освободи мъката си и се разплака с глас. Разпитващият дълго гледа синьата небе, накъсано на парчета от дебелите решетки. Извади цигара и запали. Синкавият дим бавно се заизмъква през иззиданият отвор. Някъде пееше птичка.
-Чауш[6], да тръгваме!?
-Слушам, карласъ[7]! -изпъна се сержанта. После махна с ръка на заптиетата да затворят вратите.
Когато излязоха на двора, сержанта нареди на друго заптие да подготви коня на офицера, след което попита:
-Утре ли ще го проводим в града при кадията или да го обесим още днес?
-Да го обесим ли!? Че герой да го направим, за тези дето не знаят какво е сторил! Много лесно искате да му се размине, чауш! Да страда докато опъне въжето!? Вяма да стане тая!? Нека живее! Мъката бавно да го умори. Утре го пуснете да си върви! Той е вече е мъртъв сред живите и все още жив сред мъртвите.

[1]Заптие-турски стражар у нас преди Освобождението
[2]Беюрум, ефенди-Заповядай, Господине./тур/
[3]Коджабашия-кмет, старейшина, най-големия
[4]Вилает-околия
[5]Самсурин-проклетник, негодник
[6]Чауш-турски сержант
[7]Кърласъ-полицейски началник