Учителят Крачанов

В памет на моят Учител Крачанов


 
Разликата между преподавател и учител е в това, че последният ни учи и как да живеем.



 
-Да-а. дойде времето на истината. Да видим с какви оценки ще завършите последната си година.
 
Учителя Крачанов, отвори дневника и се загледа в него. Класът тръпнеше в очакване.
 
-На Тошко слагам единствената шестица, защото, ако трябва да съм честен към себе си, знае повече от мен.
 
-И-е-е – викна класът.
 
-Някой против?
 
Всички бяха съгласни, че съученикът имаше огромни познания и наистина заслужава най-високата оценка.
 
-Да продължим. На Мая поставям петица, както и на Васко и на…
 
Следваха почти всички имена на класа. Оценките, които поставяше учителя, бяха доста завишени и учениците обезумяха от радост.
 
-Олеле! – изведнъж сбръчка вежди преподавателя. -Славчо, ти си най зле. Четири поредни двойки. Вярно е, че предметът е труден, че идвате да се учите след работно време, но с всички е така. Славчо, какво да те правя?
 
Славчо не отговори. Само наведе глава и заби поглед в чина.
 
-Толкова ли не научи нещо по тази електротехника!? То вярно, че и аз почти нищо не разбирам от нея, ама поне малко от малко да беше се понапънал.
 
Тъй като младежът продължаваше да мълчи, учителят продължи:
 
-Какво работиш, Славчо?
 
-В строителството.
 
-И си решил да ставаш електротехник.
 
Момчето само поклати утвърдително с глава.
 
-Горкото строителство! Горката електротехника!
 
Класът прихна да се смее. Учителят ни имаше невероятно чувство за хумор и в часовете почти не говореше по предмета си, а препитваше класа по всевъзможни теми от живота. И този час не бе по-различен от  предишните.
 
-Слушай, Славчо, ако ми кажеш каквото и да е произведение, което да е засегнато електричеството ще ти пиша тройка. Съгласен ли си?
 
-Няма да е честно.-смути се момчето.
 
-В живота не всичко е честно. А по този предмет, аз решавам кое е честно и кое не. И така…
 
-„Възпявам електрическото тяло” на Рей Бредбъри.
 
Класът възкликна радостно. Всички желаеха това скромно и възпитано момче да вземе диплома за завършено вечерно образование.
 
-Браво на момчето. Чел ли си я?
 
-Да.
 
-Обичаш ли литературата?
 
-Да. –Все така лаконично отговаряше то.
 
-Кой жанр по-точно?
 
-Лирика.
 
-Охо, чувствителна натура си имаме насреща. Жалко, че на момичетата им липсва това чувство и няма да те оценят по достойнство.
 
-Не е вярно! Грешите! – развика се нежният пол, но с едно махване на ръка и страстите бяха туширани.
 
-Познато ли ти е това:
 
„Тоз който себе си не знае
 
И не познава своят враг
 
Подобно пеперуда в огън
 
Ще изгори като глупак.”
 
-Вишнушарман в „Пачатантра”
 
-Браво. Започвам да съжалявам, че през тези години не сме дискутирали по обстойно литературата с теб. Знаеш ли, може би и двамата си приличаме по това, че работим нещо което не се съвместява с истинското ни желание. Защо не се записа в университета?
 
-Не мисля ,че съм готов за това.
 
-А по електротехника си готов, така ли!?
 
Класът отново започна да се залива в смях.
 
-Вярно е, че само глупака има самочувствие, но тоз, който себе си не знае… Всъщност по нещо друго имаш ли двойки.
 
-Само по „Машини”.
 
-И не знаеш нищо за тях!?
 
-Почти.
 
-Дори и „Моторни-те песни” ли не знаеш!?
 
-Разбира се, че ги знам.
 
-Наистина ли!?
 
-Да.
 
-Всичко?
 
-Да.
 
-Кой ви преподава по „Машини”?
 
-Радославов – Обади се едно момче на първия чин.
 
-Бягай тогава да го доведеш. Ще кажеш, че съм казал непременно да дойде. Без да му обясняваш нищо! Разбра ли!
 
Момчето кимна утвърдително и изхвърча от стаята. Само след минутка се върна заедно със запъхтения си преподавател.
 
-Какво е станало бе, Крачанов!? Какво се е случило!?
 
Крачанов бе от учителите, които бяха най-уважавани и неговите молби се изпълняваха безпрекословно, защото думите му винаги имаха тежест и чрез действията си всяваше респект не само сред ученици, но и след колегите си.
 
-Каква оценка ще му оставиш на Славчо?
 
-Кой Славчо?
 
-Ей, този, на третия чин.
 
-А, Славчо ли? Ами каква оценка…. Та той нищо не знае по моя предмет. Машините му са толкова непознати, че…
 
-Ти пък, Радославов… чак непознати…
 
-Истина е Крачанов.
 
-Добре де, ако ти каже каквото и да е за машините, ще му пишеш ли тройка!?
 
-Крачанов, пак си намислил нещо! Ще си навлечем някоя беля!
 
-Каква беля бе Радославов. На колко си години? Кой може да ни уплаши вече!?
 
-Така е, ама…И какво знае за машините, Славчо, че аз даже не съм разбрал.
 
-Много, ама ти не си го питал за това?
 
-Така ли? И какво е трябвало да го попитам?
 
-Сега ще разбереш. Дайте на учителя си стол. Ха така, седни и слушай. Е, Славчо, заслуж; си тройката.
 
Момчето вдигна глава. Сякаш изведнъж навлезе в някакъв друг свят. Своят свят. Свят който познава.
 
-„Ти помниш ли морето и машините
 
И трюмовете пълни с лепкав мрак…”
 
Гласът му отначало леко потреперваше, но с всяка изказана строфа ставаше все по мощен и величествен.
 
-„Ти помниш ли как някак много бързо
 
ни хванаха в капана на живота?”
 
Класът бе онемял. От вълнение, някои от момичетата плачеха. Момчетата бяха навели глави присвили вежди. А гласът на Славчо ехтеше в стаята:
 
- „Но да умреш, когато се отърсва
 
Земята от отровната си плесен,
 
когато милионите възкръсват,
 
това е песен, да, това е песен!”
 
Близо минута след като завърши стихотворението класът мълчеше. Изведнъж на двора започнаха да ръкопляскат. Насядали по пейките други ученици бяха чули неговият рецитал и сега викаха:”Браво” „Прекрасно” „Още, още”
 
-Е, Радославов, какво ще кажеш!?
 
-Аз… аз съм приятно изненадан… Разбира се, че няма да му оставя двойка, но при едно условие: да не се занимава с машини.
 
Класът изпаднал до преди секунди в печал, сега бе отново обзет в неудържим, почти хистеричен смях. Когато Радославов си отиде, Крачанов се приближи до Славчо, прегърна го и каза:
 
-Послушай ме момче: Това, което си ти сега, бях някога аз на твоите години. Тръгнах по друг път, който не бе за мен. Станах един преподавател, а сърцето ми е някъде там, където е твоето сега. Имам познати н университета. Ще опитам да направя нещо, та да те приемат. Реализирай моите мечти. Заклевам те. Направи го! Обещаваш ли!?
 
-Не знам дали ще успея да стана добър литератор, но имам една мечта и ако я реализирам ще бъда щастлив до смъртта си. Искам да приличам на Вас, господин Крачанов. Да съм Човек.