Дон Кастильо

Мъката, винаги разкрива необятните тайни на човешката душа.



Когато робите научиха от прислужвиците в хасиендата, че доня Хуанита е починала изпадваха в непреодолима жал. Жените дойдоха начаса пред дома й.Постлаха стъпалата на хясиентата с току що набрани полски цветя, коленичеха и плачеха. Мъжете също не скриваха сълзите си и стояха изправени зад жените с наведени глави.Всички те, дълги години си задаваха все един и същи въпрос: Защо толкова млада и красива жена, се бе омъжила за жестокия дон Кастильо! Тя бе почти два пъти по-млада от него. Можеше да има много по-щастлив брак от този, който бе избрала. Можеше дори да има деца. Предполагаха, че тя се бе съгласила на този брак от съжаление към сеньора, защото той бе сакат и не можеше да направи и крачка без чужда помощ. Мъжете отхвърляха тези твърдения и смятаха, че най-вероятно семейството на доня Хуанита бе обедняло и е нямало друг изход, освен брак по сметка. Жените отвръщаха, че грижовността й към сеньора показва не само уважение, но и любов към съпруга, а това не значи брак по сметка. Никой не научи истината, а сега когато тя не бе между тях, това не бе от значение. От значение бе само това, което тя бе направила за тях и любовта на робите към нея. Много пъти доня Хуанита идваше в късна доба, за да донесе лекарства или храна. Познаваше всички по име и дори знаеше по-пикантни истории от техния живот. Когато се случваше така, че трябва да се накаже провинил се роб, дон Кастильо излизаше пред хасиендата и наблюдаваше наказанието. Присъствието на всички роби бе задължително, за да се поучат и да знаят какво ги очаква при подобна грешка. А наказанието бе бой с пръчки, на които бяха прикачени сплетени телешки кожи, завършващи с тежки възли в краищата им. Дон Кастильо наблюдаваше безизразно изпълнението на наказанието, без да пророни нито дума. Едва когато реши, че е достатъчно, махваше с ръка и надзирателите освобождаваха нещастника. После жените го прибираха в сламените си колиби и лекуваха дни наред разкъсаната му плът. Доня Хуаните никога не присъстваше на тези екзекуции, но нощем тайно донасяше памучни платна и лекарства. Често надзирателите я виждаха как пресича градината, знаеха къде отива, вероятно донасяха на сеньора, но това продължаваше винаги след всяко наказание, години наред.Робите предполагаха, че това се вършеше със съгласието на сеньора, защото при посещенията си, тя бе спокойна и не се страхуваше от никого. Предполагаше се, че е държала на своето и съпругът й се е примирил с това.
-Сеньор, опасяваме се, че е невъзможно да ги накараме този ден да работят!
-Как не можем!? Какви ги говорите, Алварес!? Веднага ги поведете към плантацията!
Надзирателят мачкаше сламената си шапка в ръка, гледаше с наведена глава дъсченият под и от време на време облизваше с език течащата към бразата му тънка струйка от сдъвкания тютюн.
-Не искат да мръднат от местата, въпреки че наложихме няколко от тях.Гледаха ни доста свирепо, започнаха да роптаят! Страхуваме се, че може да прерастне в бунт!
-Бунт ли!? Ч,ваш ли се какво говориш!? Извадете пушките, ако трябва, но не искам да чувам тази дума! Къде са останалите!?
-Пред къщата Ви сеньор.
-Пред къщата ми ли!? Какво правят пред къщата!? Мястото им е на плантацията, не тук! Веднага им наредете да подкарват робите, а не да се шляят!
-Пазят робите, защото и те са пред къщата.
-Робите пред хасиендата ми!? Какво нахалство! Какава работа имат те, тук!? Изгонете ги!
Надзирателя поклати глава:
-Нали това ви казах преди малко. Не искат да работят. Искат да изпратят доня Хуанита до последният й дом.
Дон Кастильо погледна надзирателя учудено, но само махна с ръка, за да го отпрати и се загледа в пламтящият огън на камината. Утрините бяха хладни и въпреки, че бе загърнат с одеало, старото му тяло не усещаше да се влива в него топлина. Дълго стоя така замислен. Дори не чуваше плача на прислужничките в другата стая, които преобличаха годподарката си с най-красивите й одежди.
-Сеньор....сеньор...
Сепна го гласът на една от прислужничките, въпреки че бе доста тих. Без да я погледне, все още вперил поглед в огъня, попита:
-Какно!?
-Господарката е готова, сеньор. Какво ще наредите?
-Продължавайте! Знаете какво трябва да се прави! Това са женски работи! Аз ли да ви казвам!
-Разбрах, сеньор. Да повикам ли падрето?
-Дон Кастильо само кимна с глава, което за прислужничката означаваше, че процесията трябва да продължи.
Малко по-късно, двама прислужника изведоха господаря си пред хасиендата. все така завит с памучното си одеало, дон Кастильо видя множеството черни лица, потънали в сълзи и молещи се Богу спасение душата на покойната. Гледаше и мълчеше. Очите му не вярваха на това, което ставаше пред него. Изцъклени и зачервени, бързо шареха из тълпата. Когато след няколко минути изнесоха ковчега на съпругата му, черните лица още повече се изкривиха от мъка. Никой не скриваше сълзите и болката. Мъжете стискаха юмруци, за да се владеят, а жените отдали се на тъгата, плачеха със пълен глас. Дон Кастильо дълго гледа това страдащо мноцинство и изведнъж от очите му потекоха сълзи. После още и още. Не се срамуваше от тях и дори не ги избърсваше, а ги оставяше спокойно да се стичат по страните му. Това бяха първите сълзи, които робите виждаха в очите на господаря си. Вероятно не бяха първите в живота му, а може би не бяха и последните. Дали нещо се бе пречупило в него или гордостта, не му е позволявала да изразява чувствата си.
-Сеньор, падрето дойде. Да тръгваме ли?
Дон Каситльо само поклати глава, за да даде съгласието си.
-А робите, сеньор?
Само с едно ново, леко поклащане ,успя да забележи благодарността в очите на робите си.