Раздяла

С възрастта си, човек открива ценностите не в Цивилизоваността, а в Природата.
 
-Ето, това е улицата, а на тази снимка се вижда и небостъргача, където ще работя. На осемнадесетият етаж. А това е Статуята на Свободата.  Виж през нощта колко е красиво. Рекламите светят от всички страни, движат се и те приканват да купонясваш из заведенията им. Колите огромни и красиви. И народ… Какво? Не се ли радваш, че ще работя там?
 
-Радвам се разбира се.  – Измънка умислено дядото.
 
-Тъжно ти е, че твоята внучка заминава и няма да можеш да си я виждаш цяло лято, нали?
 
-Така е. Ще тъгувам за теб.
 
-Стига де! Аз ще ти пращам всяка седмица по една картичка, а и по телефона ще ти се обаждам. А когато се устроя и теб ще взема заедно с майка.
 
-А, не! Това няма да стане!
 
-Ще стане! Обещавам ти.
 
-Не е за мен, момичето ми.
 
-Защо!?
 
-Защо ли!? Мен не могат да ме впечатлят, нито високите бетонови здания, нито блестящите реклами, нито хубавите коли. Дори се притеснявам за теб.
 
-За мен!?
 
-На тези снимки не видях дървета по улиците. А без дървета няма птичи песни. Навсякъде навярно е шум от коли и хора. Как се живее така!?
 
-Свиква се. Всеки уикенд хората излизат на пикник. Правят с барбекю сред природата и си отпочиват.
 
-…и по американски си взела да говориш вече! Аз няма да отида в такъв град да живея, момичето ми. Стар съм вече за промяна, а и предпочитам да изляза на двора, да слушам песента на птиците, да се събуждам от кукуригането на петела ми, да се наслаждавам на горите отсреща, да бера гъби и билки, да си откъсвам домат от собствената си градинка и да заспивам от шума на листата на брезата в двора до прозореца. Ти отивай и се радвай на живота, както аз се радвам на своя.
 
След час дядо и внучка се разделиха, с едно тягостно усещане от неразбрани ценности.