Лаврака

Приятелството е духовна връзка и не зависи от възрастовата разлика. 

Странен човек беше Лаврака. Когато започна да строи къща върху скалите, всички се чудеха на неговото хрумване.
 
-Защо му е тази къща!? – Питаха се те –Нито деца има, нито роднини! Можеше с парите си да изкара последните си дни в старчески дом, а той…къща.
 
-Гемията му е почти прогнила! Отиде ли си тя, отива си и той!
 
Прави бяха хората. Израснал в морето, сред бури, пек и солени пръски, Лаврака не можеше да общува с хората. Ще приседне с уловената риба на кея и ще чака купувачи. Никога не предлагаше сам рибата си. Понякога улова оставаше непродаден, но това сякаш не го вълнуваше. Но това се случваше рядко, защото стоката му бе хубава и купувачите с радост го посрещаха на брега, за да се облажат с едър лефер, карагьоз или калкан. Пазарлъка за него беше нещо непонятно и често се случваше, клиента ако се заинати, Лаврака да му подари стоката си, само и само да се избави от присъствието на една неприятна за него личност. Ако пък времето се окажеше дъждовно и студено и клиентите му предпочитаха да си стоят в къщи и на топло, Лаврака не чакаше дълго на кея, а предпочиташе да отправи гемията навътре в морето. Какво правеше с рибата си можеше само да се гадае, но мълвата беше, че стария морски вълк не хапваше нищо друго освен риба. Други говореха, че изхвърлял рибата отново в морето. Но никой не твърдеше, че я продава на другия ден, защото стоката му беше винаги току що уловена и понякога все още жива.
 
Една сутрин Лаврака не дойде в уреченият час и всички си помислиха, че старото корито се е продънило и е завлекло и Лаврака към морската бездна. Но тя все пак пристигна няколко часа по-късно и залепна скърцайки на кея. Стария моряк се прехвърли бавно от гемията и с тежки крачки се запъти към къщите.
 
-Остарял е – шушукаха си по-възрастните хора. –А какъв мъж беше – като скала.
 
-Снишил се е, прегърбил се е. Тежък е морския живот.
 
-Къде ли е тръгнал по никое време? Нещо е станало! Струва ми се притеснен.
 
-Освен за гемията си, за друго Лаврака не се притеснява. Станало е нещо с нея. Да видим дали няма да свие към Митковата работилница?
 
И наистина Лаврака се бе насочил право към дърводелеца. Не смяташе, че някога ще изпита такъв срам като днешния, но сам си бе виновен за това. Мислеше си, че няма да опре до момчето, но ето, че се случи. Когато преди петнадесетина години то го помоли да работи на гемията, Лаврака твърдо му отказа. Може би защото се страхуваше за него, а може би защото не искаше да му се мотаят в краката други хора. Как ли не го молеше тогава!? Младежа бе готов да работи само за храна, но да се научи на занаят. Готов бе да слугува, да готви, да го пере и да работи най-тежката работа, но Лаврака каза „Не!” и момчето си отиде съкрушено. Сега как щеше да го гледа в очите не знаеше, но семето, което бе посял някога, сега трябваше да го обере.
 
Стария човек отвори плахо вратата. Миришеше приятно на дърво. „Е, не е толкова хубаво като на море, но е приятно все пак.”  Момчето, което познаваше някога се бе надвесило над някаква греда и стържеше с рендето. „Пораснал е. Възмъжал. Прошарил се е. Вече трябва да наближава четиридесет. Как бързо лети времето!”
 
-А, кого виждам? Чичо Коста, какво те води на моята гемия?
 
Никой и никога не смееше да се обърне към стария човек с прякора му. Независимо от неговата неразговорливост, всички го уважаваха и се обръщаха към него с малкото му име. А когато говореха за него помежду си, никога пък не споменаваха малкото му име, защото „Лаврака” бе само един, а Костадиновци –много.
 
-Гемията! – Промълви тихо стария човек.
 
-Ще я видя, разбира се, чичо Коста. Ей, сега ще отидем. Само да се облека.
 
Лаврака излезе навън, за да го изчака.
 
-Сърдиш ли ми се още!
 
-О, не! Какви ги говориш, чичо Коста. Млад бях. Мечтаех за морски живот. Всъщност съм ти благодарен, че тогава ми отказа, защото сега, когато работя върху дървото се чувствам в свои води. Творя.Разбираш ли ме?
 
-Разбирам те. Човек твори само когато е в свои води.
 
-Чичо Коста, ти си станал философ. Май трябваше да ме вземеш, та и аз да стана като теб.
 
-Щеше да станеш най-дървеният философ. Като мен.
 
Двамата се засмяха, а хората, които гледаха отстрани се чудеха, какво общо можеха да имат двамата, та да водят такъв разпален разговор. Разликата в годините бе голяма, та да имат общи спомени, за които да говорят. Дори гемията да бе причината, Лаврака надали щеше да каже нещо друго освен: „Гемията” и да махне с ръка към нея. А те бърборят като стари приятели, които от години не са се виждали и сега бързат да си кажат всичко, което не са успели през годините.
 
Половин час по-късно Митко бе на палубата, за да констатира пораженията по гемията.
 
-Колко голяма ми изглеждаше тогава! Виждаше ми се като огромен кораб.
 
-Да бе, кораб! Едвам ме побира.
 
-Чичо Коста, изглеждаш ми малко понапълнял.
 
-Малко!? Станал съм торба водорасли. Едвам се прехвърлям през борда.
 
-В трюма все толкова вода ли има?
 
-Пълни се и повече, ама я изгребвам от време на време. Отнема ми повече време за изгребване, отколкото да ловя риба.
 
-Да я изтеглим на брега и да я разгледаме по-основно, а? Какво ще кажеш?
 
-Имам ли друг избор? Моята „Катерини” ме изоставя май.
 
-Да бе чичо Коста, защо си нарекъл гемията „Катерини”?
 
-Дълга история.
 
-Любовна?
 
-Да.
 
-Несподелена любов.
 
-Споделена, ама отхвърлена.
 
-От нашия град ли е?
 
-Да.
 
-Тъжно.
 
-Да.
 
-Все още ли страдаш за нея?
 
-Не.
 
-Мина ти любовта ли?
 
-Да. Не можеш да обичаш дълго време някого, който не е дал нищо от себе си.
 
-Хубава мисъл. Май трябваше да дойда тогава, че и аз да стана философ.
 
Двамата отново се разсмяха и дадоха повод за нови клюки сред наблюдаващите ги на кея.
 
-Ти отивай да си почиваш, а аз ще изкарам гемията, ще я прегледам и ще ти кажа резултата. Съгласен ли си?
 
-Съгласен. И без друго няма да мога да преживея това. Все едно да видиш сърцето си на масата! Не му е мястото там!
 
-Така е. Ти от кога не си бил в къщата? Сигурно и тя се е разсъхнала.
 
-Сигурно. Бях, мисля преди две години за една вечер.
 
-И какво те накара да отидеш там?
 
-Сякаш предчувствах, че ще се случи нещо с гемията и исках да видя как ще се чувствам да живея в къща.
 
-И?
 
-Ужасно е. Тихо и спокойно. Пода не се движи. Ти дори не залиташ. Не можех цяла нощ да мигна.
 
-Да, направо си е ужасно.
 
-Митко, не ми се подигравай!
 
-Добре, добре, ама все пак ми е смешно. Нормалния човек търси спокойствие и тишина а ти бури и люшкане.
 
-Свикнал съм. Май не съм от нормалните.
 
-Ама ти чак сега ли го разбра? Ние го знаем от години.
 
-Престани! Хайде до скоро. И ще чакам.
 
-Разбира се чичо Коста, ще ти се обадя веднага щом я прегледам.
 
Два дни по-късно Митко изкачваше стръмните скали надвесили се над брега. Тясната пътека се провираше между тях и въпреки, че понякога се губеше посоката беше една: къщичката на Лаврака. Бяха му я съградили току над бездната. Искаше прозорците му да гледат право в морето, сякаш изпитваше погнуса от вида на брега и хора. До тук не можеше да си прекара нито вода нито електричество, но това не притесняваше стария моряк. Нима на гемията имаше!?
 
-Здрасти, чичо Коста. По пътя си мислех:”Ами ако го няма и е излязъл някъде!? Втори път по тази урва не се качвам!”
 
-Стръмничко е, ама си заслужава гледката. Ела, ела, погледни каква красота. Къде ще намериш по-свято място!?
 
-Вярно е. Ама ми се вие свят като погледна надолу.
 
-Ами аз затова не те взех тогава на гемията. Викам си: „На това момче му се вие свят от високото. Как да го взема!?”
 
Двамата се гръмко се засмяха, но вятърът духаше от към града и надали някой бе чул техния смях, за да последват недомлъвки относно тяхната дружба.
 
-Лоши вести ти нося чичо Коста. Гемията е цялата прогнила и дори за ремонт не става. Или ще трябва да я зарежеш или ще купуваш друга. Ама на стари години те съветвам да не купуваш. За кога? Изкарай си старините на брега и си живей живота на спокойствие.
 
Лаврака мълчеше. Дали от вятъра, дали от старостта или от мъка, но очите му се насълзиха. Избърса ги с ръка. Приседна мълчешком на едно столче и гледаше морето.
 
-Година-две и ще го прежалиш. То е като любовта. Прежали Катерини, ще прежалиш и морето.
 
Стареца продължаваше да мълчи. Митко седна до него и двамата дълго гледаха безбрежността, преди Лаврака да проговори:
 
-Митко, морето няма душа, но не можеш да го прежалиш. Обичта към природата е по-силна от любовта. Катерини я прежалих, но морето едва ли ще мога.
 
-Всъщност, морето никога не те изоставяло. Гемията те изостави. Може да си вземеш една лодка, ако решиш.
 
-Така е. Може би, ако наистина бях философ, Катерини щеше да сподели любовта ми.
 
-Надали! Жените не понасят философи. Просто защото не ги разбират.
 
-Мислиш ли!?
 
-Сигурен съм.
 
-Възможно е. Аз не познавам женската душа.
 
-Че кой я познава, чичо Коста!?
 
-То да е море, да го опознаеш, а то жена.
 
Мълчаха още дълго време приседнали един до друг загледани в безбрежната шир.
 
-Чичо Коста, имам една идея, но не знам дали няма да се обидиш, ако я споделя с теб.
 
-Казвай. От теб не бих се обидил, каквото и да ми кажеш. Ти си слаб моряк, но добър човек.
 
-Това не е вярно! Ако ме беше взел…
 
-Стига си дърдорил! Казвай каквото имаше да ми казваш!
 
-Ами… Какво ще кажеш да разпарчатосаме гемията и да я докараме тук. Аз ще ти монтирам пред къщата същата палуба от гемията, но във вид на веранда, с руля, разбира се, ще забием мачтата, ама вместо платно, ще сложим знаме, ще монтирам люковете на прозорците и секстанта** пред вратата, за да взимаш правилна посока, че току виж си поел към бездната.
 
Лаврака мълчеше. Премисляше думите на Митко.
 
-Но има едно условие.
 
-Какво е то?
 
-Да си намериш хора, които да пренесат гемията. Без душа останах докато се изкача, а с дъски на гърба, не виждам как ще успея.
 
-Градско чедо си ти! Затова не те взех тогава!
 
-Ти ме направи такъв! Ако ме беше взел…
 
-Аз те направих ли!? – изправи се стария моряк. Виж на какво си заприличал – медуза!
 
-Аз-медуза!? А ти си един сприхав старец!
 
-Аз, сприхав старец!?
 
-Да! И заядлив!
 
Миг по-късно двамата се заливаха от смях.
 
-Митко, идеята не е лоша. Ти ще намериш хора за пренасяне, а аз ще им платя. Знаеш че не мога да се пазаря. От мен търговец не става.
 
-Вярно е. Продаваше най-скъпата риба по южното черноморие.
 
-Наистина ли?
 
-Не бе човек. Шегувам се. Дори се трепеха да купуват от теб, че продаваше на цени от миналия век.
 
-Наистина ли?
 
-Наистина. Поне никого не си ощетил. Напротив-зарадвал си много хора. Нахранил си тези, които не са могли да си позволят скъпа риба.
 
-Значи имало е полза.
 
-За хората, но не и за теб.
 
-Какво гледаш мен. Нито семейство имам, нито роднини.
 
-Свят човек си ти, чичо Коста.
 
-Като спомена за умирачка…
 
-Кога съм казал такова нещо!?
 
-Току що.
 
-Не съм и помислял даже…
 
-Добре де, млъкни? Та като спомена за умирачка, знаеш ли какво ми е желанието..?
 
-Какво?
 
-Искам вместо ковчег, да ми направиш една малка гемия, та да ме погребете в нея, ей, тук, зад къщата.
 
-Ти пък! Какво ще кажат хората!?
 
-Изобщо не ме интересуват какво ще кажат хората! Ти ми кажи: ще я направиш ли!?
 
-За мен няма проблем. Ще я направя, ама попа какво ще каже.
 
-Попа толкова риба е ял на аванта, че ще гние в Ада, ако не се съгласи.
 
-Всъщност, то няма разлика, дали ще е ковчег от летви или гемия. Може и да се съгласи.
 
-Значи ще я направиш.
 
-Разбира се. Нали ти обещах.
 
-Кога?
 
-Как кога!? Когато му дойде времето.
 
-Няма да стане тая, дето я мислиш!
 
-Какво искаш да кажеш, чичо Коста, че ще те излъжа ли!?
 
-Не съм казал това! Ти не си моряк, ще вземеш да я направиш с пробойни или крива. Затова искам да я видя преди да ме сложат в нея. Кога?
 
-Искаш гемията сега ли да я направя!? Приживе!?
 
-Каква е разликата!? Нали си плащам!
 
-Това последното не искам да го чувам! Аз ковчег пари не взимам!
 
-Знаех си, че ковчега ти е в главата! Аз искам гемия, творение, а не ковчег!
 
-Все тая!
 
-Добре. В такъв случай ще го прибавя към сметката за къщата, дето ще ми я преустроиш. Става ли?
 
-Става.
 
Близо цяло лято Митко работи по къщата на Лаврака, за учудване на хората в града. От големите дъски направи ограда около къщата и най-вече пред бездната, та ако залитне стареца да не падне в нея. Всичко каквото му беше обещал го стори. Не попита Лаврака, дали му харесва, защото виждаше радостта в очите му и това беше достатъчно.
 
-Благодаря ти Митко. Стана по-уютно отколкото в гемията.
 
-Аз ти казах, че ще го направя както се изисква по морските закони.
 
-Сега като се замисля може би трябваше да те взема, а!?
 
-Трябваше я!
 
-Хубава работа свърши. Кажи ми сега колко пари да ти наброя? Колкото ми кажеш, толкова ще ти дам.
 
-Осемстотин.
 
-Осемстотин за гемията, а за къщата?
 
-Осемстотин всичко.
 
-Ти полудя ли бе момче!? С осемстотин и лодка не можеш си купи, а ти къща та ми направи и гемия те чака!
 
-Толкова!
 
-Слушай момче, ти не си сам! Семейство имаш, децата в къщи хляб искат! Ще ти дам две хиляди!
 
-Има от кого да ги нахраня децата! Аз от приятели не печеля! Казах осемстотин и толкова!
 
-Добре, щом това ти е последната дума. Но ако някога закъсаш за пари…
 
-Няма проблем. Дано да не закъсам.
 
-А гемията кога ще я видя?
 
-До седмица ще е готова.
 
-Браво. Знаеш ли попа се заяде и каза, че ще ме погребат единствено в гробищата. Тук зад къщата не ставало. И го молих и пари му давах, ама като се заинати…
 
-Трябва да си избереш място. Плащаш и си е твое.
 
-Винаги съм си мечтал да си избера място в гробищата. От младини си мисля за това.
 
Двамата отново избухнаха в смях. Като се поуспокоиха стареца продължи:
 
-Може да ти изглеждам глупав, но аз наистина си избрах место и си го платих. Записаха го в една книга, като моя собственост и ще бъда погребан там.
 
-Жени има ли наоколо?
 
-Жени да искаш…
 
Този път вятъра понесе думите им над бездната.
 
Дълго живя Лаврака. Може би щастлив от преобразената си къща, може би от близостта на старата гемия, може би от малката гемия, която щеше да му бъде последния му дом, а може би от силната си дружба с по-младия си приятел.
 
На погребението присъстваха единствено семейството на Митко, не само от признателност, че ги унаследи с къщата върху скалите, но и от уважение към добрия старец. Възможно беше, на погребението да присъства още един човек, но от нетленните –  личност от съседния гроб, на чиято плоча бе записано името на някаква си Катерини.
 
*Лаврак- /морски вълк/. Едра морска риба, до 1 м. дължина и 12 кгр. тежина.
 
**Секстант- уред за измерване координатите на обекта, спрямо положението на Слънцето и някоя звезда.