Изпепеляваща любов

Любовта на жената винаги преминава в други измерения.
 
Само един труженик знае какво неземно щастие е краят на работната седмица. Палиш колата и по най-бързия начин се прибираш у дома. Хвърляш се в банята и от там се провикваш на жената да сложи салатата и да изтича до магазина за още бира. В банята отначало тихо , но след като премисляш дълбоко, че изобщо не трябва да ти пука от съседите, пропяваш с най-фалшивите тонове, които може да се изтръгнат от гърдите ти. После изведнъж спираш и се замисляш: как е възможно да пееш толкова фалшиво, когато само преди десетина години дори и Великият Павароти не можеше да се мери с теб. Решаваш да се избършеш, но хавлията не е в банята. Провикваш се на жената: „Венчеее, донеси хавлиятааа!“ Но Венчето е за бира. Винаги е така: когато имаш най-много нужда от жена си – тя все я няма. Взимаш Съдбата в свои ръце и по чехли шляпаш до гардероба в спалнята. В гардероба има всичко но не и хавлии. И докато търсиш,Венчето се прибира и те сварва гол – голеничьк . Усмихва ти се лукаво. Ти се обръщащ и показваш достойнството, а тя невинно те пита: „Какво си се разшляпал с тези мокри чехли! Виж направил си всичко във вода!“ Ти се приближаваш бавно и плавно към нея, но тя ти подхвърля хавлията и се врътва към кухнята за да направи салатата. Обещаваш си, че тази нощ няма да ; се размине. Обличаш се и се проскаш пред телевизора в очакване на аперитива.
 
Това е щастие. Два дни активен мързел с планове за секс и футбол.
 
В този ред на мисли летя с колата по булеварда към къщи, когато изведнъж забелязвам как една жена маха с ръка на преминаващите коли да спрат. „Бърза за някъде щом маха на всички. Явно нещо е станало. И аз съм натам, ама хич не ми се спира. Кой знае какво ; се е случило. Не ми се разваля спокойствието.“ Казах си го и рязко спрях. Християнското милосърдие в мен не само проговори, ами направо изкрещя: Мазен егоист, искаш ли и на теб да ти се случи същото: да търсиш помощ и никой да не откликва на призива ти!“ Тъкмо излизам от колата, за да поканя жената в нея и тя ми вика отвътре:
 
-Тук съм! Какво гледате още! По-бързо!
 
Настъпвам газта и питам:
 
-Къде!
 
-Гарата. Любовта ми се прибира и ще закъснея да го посрещна.
 
Помислих си, че малко се отклонявам, но в името на любовта ще изхарча още някой литър бензин.
 
-Красив ли е? – питам глупаво аз.
 
-Красив ли!? Няма по-красив от него. Той е прекрасен. Питате ли как съм спала сама две седмици докато го няма. Колко сълзи съм проляла. Първите два дни нищо не съм хапнала от мъка.
 
-За пръв път ли се разделяте? – прекъснах я аз.
 
-Да, за първи път. Добре, че беше сестра ми. Иначе щях да отида при него.
 
-Навярно щеше да бъде глупаво.
 
-И тя това каза. Ама тези светофари ,като видят кола и светват червено. Имам чувството, че някой нарочно прави така. Две седмици не можах да се успокоя и броях не дните, а часовете до неговото пристигане.
 
-Ще се ожените ли за него?
 
-Ех, ако можех! Приближете по-близо до перона, ако обичате!
 
Завъртях волана и почти щях да се кача на него, ако жената не беше отворила вратата по време на маневрата. Забих спирачки.
 
-Някой пречи ли ви!? След тази командировка може би ще ви предложи брак.  - Макар възмутен от този тип, реших да ; вдъхна някаква надежда.
 
-Ама за какъв брак говорите? Каква командировка? Сина ми се прибира от зелено училище. Благодаря ви, че ми помогнахте!
 
И жената изчезна сред тълпата.