Дом на камне. перевод книги Н. Николаевой Гл. 10

Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Десета глава
Днес Мариел се събуди по-рано от обикновено. Тя лежеше в леглото си и мислеше за съня, който сънуваше всяка нощ. Той свършваше винаги по един и същ начин. Ласкав глас я убеждаваше, че тя може да ходи, но трябва да намери ключа за това. За какъв ключ ставаше дума, Мариел не знаеше. Къде е този ключ и какъв катинар отключва? В края на съня гласът шепнеше: „ключи - мълчи”. Момичето мълчеше и на никого не разказваше за своите сънища, освен на Изабел, нали тя не можеше да разкаже на никого, тя мълчеше от раждането си. На Мариел й се струваше, че Изабел повече прилича на майка им, отколкото тя. Момичето чувстваше това, но не можеше да обясни това чувство дори на себе си. Лекарят й разказа защо Изабел не ходи и не говори. Сестра й имаше странна и рядка болест, която се предава по наследство. При тази болест децата се раждат с камъни в мозъка. В мозъка на Изабел откриха дванадесет малки камъчета. На рентгеновата стимка, която показаха на Мариел, те изглеждаха като венец от каменни цветя. А в центъра на венеца имаше камък, малко по-голям от останалите. Когато Изабел искаше да помоли за нещо, камъкът се движеше. Мариел смята, че това е камъкът на желанията. Заради този подвижен камък държат момичетата тук, изследват ги. Иначе кой би се интересувал от две болни по рождение момичета, които не могат сами да се грижат за себе си. Освен това сестрите живеят толкова добре в пансиона, защото са достатъчно осигурени материално. Майка им написа и издаде книгата „Самоучител на целителя”. Това беше много простичко ръководство за майки, баби и за всички, които имат деца и малко пари, за да плащат за лечението на своите безнадеждно болни деца. В книгата бяха описани причините за възникването на непонятни за съвременното ниво на медицина заболявания, които поради тази причина не се поддават на лечение. Беше описана и болестта, от която страдаше Изабел. Лекарите се опитваха да действат според самоучителя, но нищо не се получаваше. Защото само майката, бабата, или бащата и дядото можеха да лекуват детето си по тази методика. Чужди хора не можеха с нищо да помогнат на чужди деца. Книгата беше издадена във Франция на френски език, макар да беше написана на руски език. Така се получи, защото ръкописът на книгата лежеше в чантата, която бе намерена в кошницата с децата, когато бяха оставени на прага на болницата. Ръкописът беше надписан по следния начин: „Самоучител на целителя. Нона Чимангуа. Дръж се, Соня.” От този надпис лекарите решиха, че майката на децата се казва Нона или Соня. Доста време търсиха жена с такова име, но без резултат. Съобщението за подхвърлените в болницата деца показаха и в новините по телевизията. Така се намери заинтересован издател, книгата беше отпечатана и се продаваше добре, част от парите постоянно постъпваше в сметката на децата. Това беше достатъчно, за да могат да живеят в малката стая на малкия пансион в покрайнините на Лион. В този тих кът рядко се отбиваха туристи, за да погледат отдалече момичето с каменен венец в мозъка. Собственниците на частния пансион нямаха много работа с децата.
Момичетата бяха източник на материално благополучие за пансиона. По тази причина за тях се грижеха много добре, стараеха се да удължат живота им. Лекари от различни страни идваха при близначките. Донасяха им книги, сувенири, хубави дрехи. Чрез тези книги Мариел опознаваше света, тя ги четеше на Изабел. Но най-скъпа им беше книгата на тяхната майка. Когато Мариел четеше, а Изабел слушаше, им се искаше да вярват, че майка им в този момент е с тях.