Дом на камне. перевод книги Н. Николаевой Гл. 17

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова


                Глава 17
„...Случва се да лежат като истински мумии, вече не отварят нито прозорците, нито вратите, това е направо високомерие – да мислим, че някой ще се поинтересува от нас, след като сме изчезнали. Така, например, изчезват от света онези жени, които не са успели навреме да използват своите тела, тези горящи артикули, макар да са получавали инструкции за тяхната употреба. Всеки човек е в своя собствен свят, а другите внасят там само безредие.”
(Елфриде Йелинек „Децата на мъртвите.”)
   
Мина доста време, преди Соня да отиде пак на среща с Камъка. Сега тя се стараеше по-рядко да излиза от къщи, опитваше се да избягва срещи с познати и съученици. Есента все повече налагаше със студените си ръце своите права. Соня облече топло палто и върза дълъг, дебел шал отгоре. Така нейният доста закръглен корем се забелязваше по-малко. До Камъка не беше далече, само след няколко двора и Соня мина покрай тях колкото може по-бързо.
 - Скъпо мое момиче, колко отдавна не си идвала, - нежно прошепна гласът на Камъка в Сонината глава - седни, аз ще ти разказвам моята приказка, а ти записвай.
 Соня отвори своя дневник и започна да пише:
Нашата планета Унира е много богата на гори. Само че нашите гори не са като вашите. Всичко на нашата любима Унира се състои от студена плазма, която вие наричате огън. Реките са от огън, горите - от огън, огнени са нивите, на които расте плазмената храна. Горите ни приличат на вихрушките, които се носят над морето. Днес гората е на едно място, а утре може да е на друго - никога не е скучно, никой не е ощетен. Днес се събуждаме в гора, утре - на остров сред огненото море.
Ние еднакво разбирахме и себе си, и гората, нивите, морето, планините, защото също като вас бяхме единен жив организъм с планетата. Разнообразието в структурите се осигуряваше от смяната на температурата на йонният вятър, който с голяма скорост летеше към Унира от нашето светило Ала-Мандер. Когато Ала-Мандер намаляваше изхвърлянето на йони в нашата посока и започваше да изпраща големи потоци към Охг, при нас настъпваше зима. Дърветата се превръщаха в стъбла, тънки като трева, а цветята едва проблясваха като червено-оранжева жарава на фона на черните като въглен скали.
Зимата не траеше дълго, само 2 милиона битериона време, за вас това са 56 милиарда земни години.
През това време ние можехме да размишляваме, да правим изследвания, да възпроизвеждаме от плазма себеподобни и да ги възпитаваме. С всеки цикъл ние ставахме все повече, защото зимата се застояваше все по-дълго. Все по-големи количества от йонния вятър от Ала-Мандер се поглъщаха от нашето светило. Ние осъзнавахме, че ако така продължава и занапред, скоро ще настъпи края ни и търсехме спасение. Не искахме да попаднем в лоното на Охг, разбирахме, че със своя неумерен апетит той се опитва да засмуче нашата планета вътре в себе си и да се прероди с обратно броене. Прекалено много енергия бяхме вложили в цивилизацията на Унира. Хората могат да ни разберат - винаги ти е скъп собствения труд.
Най-чистите и горещи умове на нашата цивилизация се опитваха да намерят изход и да спасят Унира. Като резултат на продължителните научни изследвания ние получихме изкуствен интелект, който се хранеше с всякакъв вид плазма и не зависеше от потока йонен вятър. Така при нас се появи втория клон на цивилизацията – хранещите се с огън. Ние се надявахме да се спасим чрез тях, но те започнаха да се държат не така, както разчитахме. Започнаха да употребяват плазмата незаконно, правеха каквото си искаха, не се съобразяваха с нас, техните създатели. За нас оставаше все по-малко плазма. Изгубихме способността да възпроизвеждаме потомство. Започнахме по-внимателно да изследваме енергията на Охг, с цел да получаваме плазма от него, за да запазим нашата цивилизация. Охг отгатна нашия замисъл и като резултат йонният вятър от Ала-Мандер изобщо престана да идва към Унира. Не ни оставаше нищо друго, освен да търсим нова територия за съществуване. Споразумяхме се с Охг, че ще му оставим Унира и ще създадем нейно подобие в най-отдалечения край на вселената. Обещахме, че когато минат милион битериона време, ще му дадем и новата, създадена от нас хранителна структура, ще напуснем и другата планета и ще тръгнем да усвояваме нов сектор. Само и само Охг да се съгласи да ни остави такива, каквито сме - с огнено сърце и чист разум. Той дори прие да ни помогне. Ах, това неголямо плътно кълбо, превръщащо плазмата в категория на времето. Охг – този исполин на мисълта! Течният мозък с безгранични възможности, способен да съществува във всякакво състояние. Ние изпратихме в него матрицата на нашия син Адаса и наблюдавахме чрез системите на теплофорите как Охг комбинира молекулярните решетки.
Добре, стига толкова за днес, виждам, че вече те изморих. Трудно се описват на земен език неземни понятия, при това в различна форма на съществуване. Прибирай се, Сонечка, в къщи, засега не идвай при мене сама, скоро ще дойдете двама, но си запиши в дневника, че това ще бъде само ПОЛОВИНАТА!
В къщи Соня преписа неясния разказ в чиста тетрадка. Наистина, тя повече не можа да се види с Камъка. Дойде зимата, Нова година, след това Рождество Христово, а после денят на Йоан Кръстител. По празниците баба й не работеше, не искаше и от Соня да работи. Те повече си почиваха, бабата разказваше на внучката си истории от живота - интересни, понякога страшни и приличащи на приказки. Соня вече свикна да записва бабините разкази.
В края на януари Олег Петрович поръча на Соня веднага щом усети болки в кръста и корема, веднага да дойде при него в болницата. Той й написа необходимите документи, написа и бележка за спешното отделение, с която молеше дежурната медицинска сестра да приеме Соня в родилното отделение и веднага да му съобщи, че Соня е постъпила в болницата. Тази бележка Соня трябваше да предаде на дежурната сестра в отделението в деня, когато почувства, че й предстои да роди. Той успокои Соня, че баба й Агафя ще й обясни всичко. И ето, че този ден или по-точно вечер, когато Соня я заболя коремът и я задърпа кръста, настъпи.