Дом на камне. перевод книги Н. Николаевой Гл. 18

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава осемнадесета
Същия ден на сутринта, когато Соня почувства нетърпима болка в корема и я задърпа кръста, и усещането беше сякаш вътре в тялото й се развърза някаква торбичка, Сергей се обади на Олег Петрович и му съобщи, че родилните болки при Наташа май са започнали. Той помоли приятеля си да поеме раждането, тъй като помнеше предсказаното от Агафя, че Наташа ще плати за своя грях със смъртта на бебето.
Бременността на Наташа беше преминала тежко. Няколко пъти по време на бременността тя без причина загуби съзнание. Прекара и възпаление на белите дробове. Плодът беше неспокоен,  неведнъж имаше опасност от помятане. Наташа два пъти лежа за задържане. Мъчеха я нощни кошмари, странни сънища. Насън виждаше бебето си без лице, но пък с едно око на тила.. В съня си тя се мъчеше да разбере на какво й напомня главичката на бебето и разбираше, че прилича на онази част от мъжкото тяло, за която обикновено не говорят. Всички тези обстоятелства не на шега тревожеха Сергей. Утешаваха го редките срещи с Лариса, медицинска сестра в отделението, където Наташа лежеше за задържане на бременността. Естествено, мъчеше го съвестта, че жена му страда, а той в тези трудни за нея дни и нощи се развлича с друга, любима жена. Но той гонеше от главата си подобни мисли, все пак животът си е живот. Той и така, по вина на жена, си, бе изгубил години без да се интересува от жени. А и след като Агафя го излекува, какво друго да прави? Освен това, успокояваше себе си Сергей, Наташа след раждането на детето ще обръща по-малко внимание на мъжа си, ще има постоянно грижи и други подобни.
Олег Петрович се съгласи да приеме Наташа в своя родилен дом, освен това Сергей обеща щедро да го възнагради, ако всичко мине добре.
През обедната почивка Олег Петрович отиде да види Соня. Агафя също не жалеше парите, плащаше за всяко посещение на доктора, той дори вземаше сам пробите за анализ от Соня и ги носеше в лабораторията, за да не я травмира излишно.
Той завари Соня със страдалческо изражение на лицето си и каза:
- Приготви се, красавице моя, тръгваме, аз ще те откарам в болницата и ще се готвим за операцията. Освен тебе, днес реши да ражда още една моя позната. Нямам представа какво е положението там, може би също ще се наложи операция.
Соня не се приготвя дълго. Олег Петрович лично наблюдава тя да бъде приета веднага в отделението, изпрати я до стаята, каза й да полежи и да си почине.
Соня стоеше до прозореца, когато пред болницата спря лека кола. От нея излезе водачът, отвори задната дясна врата, помогна на една бременна да слезе от колата и я придружи до отделението. Малко по-късно той излезе заедно с Олег Петрович. Те спряха точно пред прозореца, от който Соня гледаше към двора. Тя дори чу техния приглушаван от двойната рамка разговор:
- Не се притеснявай – успокояваше мъжа Олег Петрович, - ще направя всичко, което зависи от мен. Ти върви у дома и чакай там. Аз ще ти се обадя.
Соня внимателно се вгледа в мъжа. За част от секундата й се стори, че го е виждала и по-рано, лицето му й беше познато, но откъде – колкото и да се мъчеше, Соня не можа да си спомни.
Привечер родилните й болки се засилиха и тя извика доктора. Той я прегледа и нареди на медицинската сестра да я приготви за операция. Когато Соня вече лежеше на операционната маса и броеше звездите, както й нареди анестезиологът, до слуха й достигнаха думите на операционната сестра:
- Олег Петрович, с другата повече не можем да отлагаме, какво ще правим?
- Пригответе другата маса и давайте родилката, докато направите това, аз ще съм приклю....
Соня повече не чу нищо, освен последната буква от думата „приклю...”. Звукът се повтаряше многократно и се засилваше в зависимост от бързината, с която се движеше съзнанието й в тъмния тунел. В края на тунела гореше ярка светлина. Соня някак си усещаше, че трябва да стигне там, при светлината в края на тунела. Там е нейната родина, там я обичат и я чакат, там е хубаво. Соня летеше все по-бързо и по-бързо, докато не се строполи в някаква ярка звезда.
Соня не чу нищо от това, което се случи по-нататък. В такива моменти персоналът обикновено се радва. Сега обаче всички мълчаливо гледаха двете красиви момчета - близнаци. Операционната сестра се откъсна за малко от другата родилка, докато тя заспиваше след упойката, погледна ревящите близнаци и тъжно промълви:
- Бедното момиче, самата тя е още дете, без мъж, без майка, какво ще прави с тези деца?
Обаче нямаше време за тъгуване и вайкане. Изкараха Соня от операционната и цялото внимание се прехвърли към втората родилка. Бебето беше цялото в жълта слуз и не можеше да се разбере какво не е наред с него. То не заплака. Около вратлето му беше увита пъпната връв. Олег Петрович приключи с операцията, разпореди се втората родилка да бъде откарана в отделна стая, след което отиде да огледа бебето.
„Боже мой, какво ще кажа на приятеля си?” – беше първата му мисъл. Бебето нямаше на лицето си нито носле, нито уста. А от тила му гледаше към Олег Петрович едно единствено око. Детето живя още няколко секунди и затвори окото си завинаги.
-Какво ще правим? – обърна се Олег Петрович към колегите си. –Ще оформим смъртния акт и ще покажем бебето на майката?
Всички мълчаха. В техния град никога не бяха се раждали такива деца. Родителите на детето бяха от Киев, разбираемо е – Чернобил, мутациите...
- Предлагам на всички да мълчим и да забравим този случай.
- И какво ще правим? – попита детската медицинска сестра
- Колко родилки имаме днес? - попита Олег Петрович и сам си отговори - Две. А колко са новородените? Две. Аритметиката е проста. Оформяй документите.
Детската сестра написа номерцата и ги върза на ръчичките, крачетата и върху пеленките на бебетата. На едното момче написа – Исакова, а на другото-Черноморец.