Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 20

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава двадесета
   
  „Побързай. Даже и да не успееш. Да разоръжиш цялата армия със Словото - това не е изход. Ще тръгнат голи на бой и ще те смачкат. Ще ти вържат ръцете, ще ти запушат устата и край - Словото с нищо няма да ти помогне. Но ако имаше власт над всички съкровища на света...”
(Сергей Лукяненко „Наближава утрото”)

     - Е, как ти се видя живота на земята? - със саркастична усмивка дежурният посрещна своя приятел Увижтутя.
     - Какъв ти живот? - възмути се Увижтутя. -Цели девет месеца преседях в тялото на една стара първескиня, която ту губеше съзнание, ту лежеше от пневмония. След операцията в родилния дом се опитах да разгледам как е при хората, но така и не можах. Отначало видях дъното на кувьоза, в който ме сложиха, след това за няколко секунди изкривеното от уплаха лице на доктора, който ме извади от корема на земната ми майка, после разширените му от ужас очи и сърцето ми спря.
     - Предупреждавах те да не рискуваш. Твоята земна майка беше натрупала много грехове на младини, търсила беше помощ в магиите, за такова нещо Всевишният наказва не само хората, а и нас.
     - Когато се научим да се внедряваме в нормални зародиши, ще опитам още веднъж.
Бившият дежурен на ПортАл, който изкара отпуската си на Земята в утробата на една жена, а след това известно време и като новороден, започна да подготвя отчета за пътуването си и за работата си през последните сто години.
     - Така и ще напиша: приемах неизползваната енергия от пометнатите и абортирани бебета, както и на рано починалите новородени, чиито родители не бяха успели да ги кръстят и да приведат душите им към Бога.
     - Добре де, ще успееш да направиш отчета си, иди първо да нагледаш бездомните странници, - прекъсна го началникът на смяната. - Никъде не ги приемат, вече се измъчиха да чакат. Докато се намери решение, трябва да изцедим жизнената им сила, имаме заявка за коктейли от страданията на невинно лишените от живот - триста хиляди нана на ден. Закъсахме с плана на заявките, особено откакто правосъдието на Земята стана по-справедливо и на много места отмениха смъртното наказание. Катастрофално губим от печалбата, а и се налага да намаляваме цените, само и само наблюдателите на Сириус да не докладват на Върховния Господар къде сме базирани и той да не предяви претенции за незаконното съществуване на нашия ПортАл. Ако това се случи – няма и да помиришем вечното блаженство.
     - Вече летя, ако така може да се каже, - съгласи се дежурният, бившият починал веднага след раждането си син на Наташа. - Още не съм се възстановил напълно от енергията на шока в тялото на мъртвото бебе, в което се намирах. Представяш ли си, докторът сам зави тялото в мръсен парцал, хвърли го в студения багажник на колата си и го погреба в двора на вилата си чак след няколко дни. Наложи ми се да изпия този коктейл до дъно. Отвратителна гадост, но те опива.
   
     Цялата тази работа му отне само част от земната секунда: от ПортАл излетя лъч и пое цялата неизползвана жизнена енергия на всички нещастни, нереализирани майки, които в този момент правеха аборт. И нанесе в специален регистър всички лекари, извършващи такива операции, всички студенти – медици, които искаха да попаднат в подобни операционни, а също така всички непълнолетни влюбени момчета и момичета, които даваха на ПортАл съставките за коктейлите, без дори да вадят от устата си „Чио-Чипс-а”. Там имаше и много разплакани глупачки, които бяха скарани с мъжете си, бяха изгубили работата си, нямаха жилище, нямаха...Толкова различни причини имат хората, за да помагат на ПортАл да набира урожай.

      Когато приключи със събирането и разпрати коктейлите по всички заявки, почисти поглъщателя и се върна при останалите, те вече се бяха опили от коктейла на поредната трагедия на Земята: в едно морско пристанище посред бял ден неочаквано се бяха сблъскали два морски лайнера и спасените бяха малко.
      
    - Искам да ви откъсна, скъпи приятели, от сладкото прекарване на времето, - каза той вместо обичайния поздрав. – скоро нашият сладък живот ще свърши. Хората станаха по-умни, вече се интересуват от живота след смъртта на тялото и знаят, че след смъртта животът не свършва. Остарявайки, започва да ги измъчва стореното на младини, плачат, тичат към своите свещени сгради, търсят начини да пренасочат душите на своите неродени деца извън ПортАл. Християните стигнаха най-далече от всички: знаят, че в петък някои от душите ги пускат да излязат от„Долината на смъртта” в ПортАл и когато вратите му се отварят, правят Велика панихида, на гръцки - „Парастас”. Душите на децата, за които майките се молят, ги вземат на хубаво място, нарича се Рой или Рай, или Ран. По-вероятно е да е Ран, защото всички те са наранени, значи трябва да отиват в Ран.
    - Стига си ни плашил! - възмути се началникът на караула. - Едва ли някой още вярва в това. Ние ще се постараем никой да не вярва. Измислят всякакви глупости: Ран, Рай... Няма друг път освен пътя към ПортАл, всички други ще ги блокираме.
    - Не се знае,– възрази бившият син на Наташа,- Спомняш ли си, преди нас тук дежуреше Алкиона, който отказа да работи с нас, беше решил да живее честно, по правилата и закона и отлетя за дома си, на Унира, при семейството си? Там за добре свършената работа му бяха обещали длъжността Дух на Святата планина Чимангуа?
    - Помня, само че той не знаеше, че на Унира Консуматорите на Огън са направили преврат и че там го чака същата работа като тук. Ние го предупреждавахме, но той не ни послуша, втурна се презглава, домъчняло му беше за семейството.
    - Той отказа да сътрудничи на нашите и го пратиха в изгнание. Сега седи затворен в камък на Земята, в малкото градче Нежин и обучава едно момиче. Надява се с нейна помощ да спаси Унира. Аз я срещнах в операционната на родилния дом - не е просто това момиче, никак не е просто!
   
    Дежурните още дълго си говориха на разни земни теми. Съвсем като нормални земни мъже, пийнали по една-две чаши алкохол. Какво е най-важното при пиенето? Правилно, разговорът.
    А през това време на Земята, в малкото, затрупано от сняг градче Нежин, добрият доктор Олег Петрович приключи дежурството и тръгна към дома си. Отначало се отби при Агафя. Бутна вратата. Вратата се отвори неочаквано лесно. Вероятно Агафя изобщо не я заключваше нощем. Така си помисли Олег Петрович, но не бързаше да влезе. Поколеба се в коридора, надявайки се старицата да попита кой е? Но тя не попита, сякаш знаеше кой и защо е дошъл този ранен за посетители час. Олег Петрович се помота още малко в коридора. Беше го страх да влезе при ясновидката и да й съобщи, че внучката й е родила син. Сигурно бабата знае за близнаците. Как да се измъкне сега? Беше си тръгнал по-рано от нощната смяна, за да мине през Агафя, да види реакцията й, а след това да си отиде в къщи, където го очакваше приятелят му Сергей. А и ще се наложи да се върне и да оформи смъртния акт, преди да е дошъл колегата му от дневната смяна. Трупчето на едноокото бебе лежеше в багажника на колата му, още днес ще трябва да отиде до вилата и да го зарови по-далече от хорското любопитство.

    Агафя продължаваше да мълчи. Олег Петрович се притесни дали старицата не е умряла? Влезе в стаята. Кандилото гореше както винаги пред иконата на Богородица, в ъгъла. Агафя седеше в креслото си и мълчаливо гледаше Олег право в очите. Струваше му се, че тя гледа в душата му и през нея още по-надалече, в душите на неговите роднини до нанайсето коляно. Няма друг начин, ще трябва да се справи със ситуацията.
    - Как ще наречем момчето? - неестествено весело попита той.
    - Павел, - сдържано промълви Агафя. – Благодаря ти за всички грижи, всичко е правилно, така и трябваше да се случи, не се самонаказвай напразно. Иди до скрина, отвори горното чекмедже и вземи оттам толкова пари, колкото се полагат за твоя труд и за лечението на Соня. Нека жена ти се погрижи да купи всичко необходимо за бебето. Там има и един адрес, вземи го и прати телеграма на моята племенница Любаша в Краснодар. Нека дойде, ще помага на Соня, аз вече нямам сили за това.

     Агафя каза всичко това с толкова равен тон, че на Олег му стана страшно. Той разбра цялата дълбочина на търпението и страданието на тази жена. Разбра, че тя всичко е видяла и предвидила, но сега не му се мислеше защо не се е опитала да промени ситуацията. Искаше да я попита за това, но се страхуваше да не се набута в някой непредвиден разговор. Отвори горното чекмедже и едва не припадна: никога не беше виждал толкова пари накуп!
     - Не се плаши, - обади се Агафя, а по-добре открий в банката сметка на името на Соня, и доведи някой от банката да вземе всички пари и да ги внесе в нейната сметка. Ти ще успееш да го направиш, ти си човек известен и уважаван в града, на всичко отгоре и депутат, на теб няма да откажат. Отвори и другото чекмедже, там също има пари, вземи ги и купи два апартамента в една и съща кооперация, единият - тристаен за Сонечка и Павлик, а другият - за твоята дъщеря. Какъвто искаш. Не казвай засега на Соня за апартамента, ще й кажеш, когато умра и ме погребеш. А сега погледни в третото чекмедже, там лежат парите за погребението ми, но тях засега не ги пипай. Там са и парите за погребението на втората ми внучка - сестричката на Соня, тя също ще умре след мене. Няма защо да натоварваме Соня, тя сега и без нас има достатъчно грижи.

     Бабата говореше така невъзмутимо, че Олег Петрович престана да се притеснява. Целуна й ръка и побърза да се прибере вкъщи, за да поздрави Сергей.

     Сергей го посрещна разтревожен:
     - Какво е, казвай, не се бави?
     - Поздравявам те, приятелче, роди ти се син! Здрав, гръмогласен, малко слабичък на тегло, но това е поправимо, щом има кости, месо ще му порасне! - Олег се опитваше да скрие зад шегите и майтапа своето напрежение.
     - Слава на Бога! - Сергей по-мъжки прегърна приятеля си. – Сгреши бабката в своите прогнози, и тя е шарлатанка, като всички останали. Почти цяла нощ не съм спал, преживявах заради нейното предсказание. Заспал съм преди разсъмване и сънувах как вървя по пътя и намирам три кошници. Огледах ги една по една, а в тях лежат трима мои синове. В едната кошница – едноок урод, във втората – русичко момченце, като слънчице, такива в нашия род няма. А в третата – хубавец, на мене приличаше. Поисках да взема този красавец на ръце, наведох се към него, говоря му, усмихвам му се, а той ме гледа неодобрително и протяга към мен един печат. А на печата е написана думата „палач”. Аз се уплаших, отдръпнах се и гледам: до мене стои баба Агафя, прекръсти децата едно по едно и каза:
     - Няма да ги бъде и тримата, няма да ги бъде...