Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 21

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава двадесет и първа
 
   Утрото беше слънчево и свежо. Соня вече можеше да ходи. Докато кърмеше Павлик, тя се любуваше на синчето си. Момченцето приличаше на нея, беше лъчезарно и спокойно. Лежеше си тихо, без обичайните за бебетата ревове и гледаше Соня със своите учудващо ясни оченца, сякаш искаше да й каже нещо тайно и необичайно. Медицинските сестри се чудеха, като гледаха малкия - той им изглеждаше толкова невъобразимо беззащитен и по нещо, неизразимо с думи, различен от другите деца. Не им създаваше никакви проблеми. Когато разнасяха децата по стаите при техните майки, Павлик се усмихваше, докато другите бебета пищяха от глад, всяко по свой начин.

    Когато дойде време да си ходят у дома, Олег Петрович сам откара Соня и бебето със своята кола.
   
    В къщата цареше пълен ред. За това се беше погрижила Любаша. Тя пристигна няколко дни преди връщането на Соня от родилния дом. Изми прашните стъкла на прозорците, изпра пердетата, подреди с помощта на Олег Петрович стаята за детето и накупи всичко необходимо. Още от прага Соня усети вкусният мирис на Любашините гозби. Хората от Кубан умеят да готвят вкусно и обичат да си похапват добре. Любаша не се оправяше много добре в тънкостите по отглеждане на бебета. Беше се омъжвала два пъти, но съпрузите й починаха и не й оставиха деца. Тя беше вече пенсионерка, в къщи никой не я очакваше, любимата си котка донесе със себе си. Заключи къщата с катинар, помоли съседите да я наглеждат и да ползват градината. Можеше да живее тук колкото е необходимо и да помага на Соня.

    Олег Петрович сам внесе бебето в къщата. Бледото личице на Соня светна радостно от това, че баба й ги посрещна с усмивка. Доколкото Соня си спомняше, баба й винаги беше тъжна, пееше тъжната песен за черномореца, молеше се и нощем печално въздишаше Агафя никога не разказваше на внучката си защо е толкова печална. А имаше от какво. През цялото време, докато Соня лежеше в родилния дом, Агафя седеше мълчаливо до прозореца и слушаше шепота на кръвта си. О, ако тази кръв можеше да крещи, вместо да шепне, Агафя щеше да разбере всичко много по-добре. А така... Ту шепне, ту мълчи. Шепне за това, което тече дълбоко в нейното корито, на самото дъно на родовата река.

    Рекичката се наричаше Вюница. Течеше близо до родното село на Агафя. От едната страна на реката димеше с комините на печките си село Филевка, а от другата страна - село Талалаевка. Талалаевка, Филевка и Крапивно преди революцията бяха собственост на един господар - Филип, Филка. Затова едното от селата се казваше Филевка. Във Филевка живееше красиво момиче, което се казваше Ксения, викаха й Оксеня. Тя беше много отговорна и изпълнителна. Господарят я назначи за икономка на неговите имоти, защото той живееше в Петербург и идваше в земите си много рядко. Икономката стриктно изпълняваше всички негови нареждания, можеше добре да организира работниците, а и те я уважаваха и й се подчиняваха. Нещата в имението вървяха добре, носеха на господаря немалки приходи, което позволяваше на семейството му да живее свободно и спокойно.
   
    Оксеня имаше един недостатък - без да се е омъжвала, тя се сдоби със син, който си приличаше с Филип като две капки вода. Момчето израсна в господарския дом и господарят често го вземаше със себе си през зимата в Петербург. Там, покрай неговите дъщери, то се влюби в музиката и поезията. Като порасна, се ожени и заживя във Филевка. Родиха му се синове, а на синовете му - също синове. Всичко при тях вървеше много добре. Само че правнуците му започнаха много да страдат и дори да умират, без никаква причина.
    
    Синът на Филип живееше затворено, не общуваше с никого от селото, работеше от сутрин до късна вечер такава работа, при която е по-добре да си сам: ту като коняр, ту като пастир. Децата и внуците му си намериха работа в Нежин, а правнуците се разпиляха по целия свят.
    
     Агафя помнеше своята детска привързаност към братовчедите си. Непонятна и с нищо несравнима. Никое от селските деца не приличаше на тях и игрите им не я интересуваха. Като всички потомци на Филип, тя искаше да слуша музика, каквато не свиреха в селото. Не на хармоника, а на какво - самата тя не знаеше. Искаше да бъде обградена от красиви неща, но освен природата, около нея нямаше нищо красиво.
    
    Агафя се стараеше през свободното си време да ходи в гората, на брега на реката или в полето - където й видят очите, само и само да не вижда винаги мръсната и разбита улица, кокошките и къпещите се в прахоляка сити врабчета. Тя обичаше да седи на хълма и да съзерцава хоризонта. Струваше й се, че там, зад хоризонта, е истинският живот, нейният живот. Но какво представляваше този истински живот, Агафя не знаеше. Баба й разказваше, че има много други села, градове и дори държави. На Агафя й беше трудно да повярва. Тя не ходеше на училище, тъй като в селото нямаше училище, да чете я научи баба й Оксеня, а да пише тя така и не се научи. В тяхното село нямаше никакви развлечения, освен едно. Този ден го очакваха през цялата зима, само за него говореха, обсъждаха как ще мине и какво ще правят. Наричаха този ден Виха. По-късно, когато Агафя порасна и отиде пеша през гората до Нежин, за да види влака, тя научи, че този ден е православният празник Троица.
    
   На Агафя толкова й хареса влака, че за да може да го вижда, когато си поиска, тя остана да живее в Нежин като бавачка у един заможен обущар. Близо до къщата на обущаря се намираше Василевската църква, в която Агафя ходеше всяка неделя заедно с обущаря, жена му и техните три деца. Там я кръстиха, там се изповядваше и причестяваше, научи няколко молитви. Свещеникът съжаляваше тази слабичка малка бавачка, често я гощаваше с нещо вкусно от приношенията, подари й Библия. През целия й живот това беше единствената книга, която тя четеше всеки ден. Прочиташе я открай докрай и започваше отначало. От четиринадесетгодишна до смъртта си. Свещеникът почина и Агафя започна да се причестява при сина му, а след това и при внука отец Валентин.
 
    Когато Агафя остаря съвсем и вече не можеше да ходи до храма, отец Валентин идваше в дома й. Кръсти дъщерите й, след това внучките й, а сега ще дойде да кръсти и Павлик.
Отец Валентин знаеше, че Агафя се занимава с лечителство, много пъти беше разговарял с нея за това, че тази работа не е богоугодна и че гледането на карти е голям грях. И самата Агафя вече не се радваше на своя занаят, много пъти отказваше на хората, заключваше вратата и портичката, не пускаше хора в дома си и в двора, но народната мълва изпреварваше нейните желания. Тя дори си смени адреса, но хората все едно я намираха, търсеха я, молеха я.

    Особено тежко й беше да отказва на умиращи бебета. Когато майката с безнадеждно болното си дете на ръце стоеше на колене на пътя, в прахоляка пред заключената врата и риданията й огласяха всичко наоколо, молеше Бога и Пресветата Богородица да погледнат, да й помогнат с молитвата на Агафя, сърцето й не издържаше, Агафя отваряше портичката, казвайки си, че това е за последен път. Тя даваше на болните от събраните билки, четеше над болните малчугани молитвите, които знаеше и Евангелието.

    Поради бедността си, Агафя още като дете не беше яла месо, на младини пък нямаше пари за това. Когато парите се появиха - нямаше го навика да яде месо. Така целият й живот мина в постоянен пост. Тя нищо не разбираше от гадаене - слагаше картите на масата само за пред хорските очи. Хората са склонни да вярват повече на гадаенето, отколкото на някакво непонятно ясновидство. Агафя не винаги виждаше какво не е наред с даден човек, а само когато й ставаше непоносимо жал за този човек. Тя виждаше като на кино целия му живот, от началото до края. Но не казваше всичко, а само това, което можеше да се поправи. Тези видения нямаха нищо общо с картите, а бяха свързани с Виха. На този селски празник, в центъра на селото, където събираха животните, за да ги водят на паша, поставяха най-високия бор, който децата можеха да намерят, да отсекат и да донесат. Борчето накичваха с панделки, плодове, самоделни играчки Гледаха да правят всичко това през нощта, когато всички работещи възрастни уморени спяха. На сутринта ще се събудят, ще изкарат кравите навън за паша, а на мегдана – чудо: дървото е цялото накичено, децата танцуват, пеят песни, радват се около най-високото дърво. Затова наричаха и празника – Виха.

    Агафя беше десетгодишна, когато за последен път заедно с другите деца изтича в гората, за да намери виха. Тази вечер духаше силен вятър. Много от майките не пуснаха децата си да отидат вечер в гората, само трима тръгнаха да търсят виха: две момчета и Гаша. Когато децата почти бяха стигнали до гората, на пътя се вдигна прах, изви се вихрушка. Момчетата бяха по-големи и вече се бяха сблъсквали с това природно явление, затова веднага паднаха по лице на земята. Гаша стоеше като залепнала на едно място и с ужас гледаше как към нея се приближава черен въздушен стълб от прах, в който се въртяха камъчета, листа, боклук, изскубната с корените трева. Вихърът засмука момичето и един камък болезнено я удари по главата.

     Намериха Гаша на другата сутрин, на два километра от мястото, където я беше вдигнала вихрушката. Момичето беше в безсъзнание. Когато й разтвориха зъбите и започнаха да й наливат вода в устата, тя се свести. Баба Оксеня се беше навела над внучката си и тихо плачеше – това беше първото, което Гаша видя. А след това видя в стомаха й парченце сдъвкан хляб със сол, а в гърдите й – горещо кълбо, на което беше написана думата „любов”.