Интелектуалци и селяния

Интелекта не е функция на образоваността

Винаги съм смятал, че възпитанието се залага в характера на човека, не от думите и делата на възпитателя, а от самата личност. Ако човек не желае да развива себе си, никой не може да му повлияе за това. Понякога отношението ни към доброто проявява у нас негативни, дори омразни чувства, което още повече ме озадачава.  Но нека не обременявам читателя със своите неясни заключения, а да разкажа това, което преживях.
    Беше късната есен на 1986 г. Бях управител за кратко на хижа „Равнища“. По това време на годината се правех отчетно-изборни събрания. В хижата постоянно идваха за ден-два и си отиваха различни колективи. За десетина минути се прочиташе стореното през изминалата година, след което се пристъпваше към колективен запой. Всичко можеше да се сметне за нормално, ако не бяха няколко стряскащи факта. За една година като управител на хижата, приех само двама активни, действителни туристи, които след пет часов преход успях да настаня за нощувка в игралната зала. Свободни легла нямаше и се наложи да искарам два дюшека от склада, за да се наспят. Асфалтовият път от Пловдив до хижата бе като трамплин за всякакви пиянки и безделници, които запълваха леглата, толкова необходими за истинските турист. Но да се върнем към конкретния случай. 
   В началото на седмицата пристигна колектив от Драматичния театър в Пловдив. Бяха около двадесетина души, преобладаващо млади хора на около тридесет години. След като се легитимираха и записах в книгата и определих стаите, в което щяха да пренощуват. Хижата разполагаше с около двадесет стаи, по десет на етаж, така че заеха единия етаж.Въпреки притеснението ми, че може да ги обидя им напомних, че вечерният час е 22, но тъй като са само те в хижата може да се повеселят още час повече. Те най-възпитано ми кимнаха с глава в знак на съгласие и ме увериха, че няма да имам никакви проблеми. Разбира се аз вярвах в това и се отдадох на моите си задачи.
После настана страшното. Вероятно изпития алкохол бе прекършил всичко свързано с възпитанието и бе заличил всичко свързано с някаква култура. Чуваха се истерични крясъци, викове, тупуркане по етажите. Всъщност хижата бе от гредоред и най малкият шум на тавана се чуваше в избеното помещение. Въпреки моите няколкократни предупреждения и уверенията им към мен, че повече няма да се шуми, оргията продължи до към 4-5 сутринта. Някъде към обяд артистите си взеха документите и ки заминаха за мое и на персонала облекчение. За съжаление всяко хубаво нещо е винаги кратко. Когато тръгнахме да почистваме стаите с ужас открихме, че на само този етаж е мръсен, а цялата хижа. По всички стаи бе кочина. Не, не ми се ще да обиждам така прасетата. Това бе много по страшно. Представете си разлети ракии и вина по пода, по леглата и шкафчетата. Сякаш се бяха замервали със салата. Пода лепнеше и се налагаше да почваме с бърсалка вместо с метла. Пердетата бяха смъкнати, сякаш са си правили карнавална вечер. В едната стая намерихме окървавени чаршафи, одеало и юрган. Имахме чувството че са заклали някого, но жените ме увериха, че вероятно месечния цикъл е изненадал някоя от актрисите. Не може да се изброи всичко унищожено и омърсено. Трябваше ни близо седмица, за да възстановим хижата в предишният си вид. Тъй като персонала излиза по групи , а не наведнъж и по два дни в седмицата, така че в хижата винаги да има хора, които да посрещнат неочаквани гости. Тази седмица те не почиваха.
Десетина дни по-късно дойдоха кооператори от Царимир или Цалапица, не си спомням точно. Още в 21 часа в хижата бе абсолютно тихо. Отрудени хора. Уморени. Няма по-добро да поспиш на чист въздух. На сутринта още в 8 часа си взеха паспортите и си заминаха. Аз излязох зад хижата и започнах да цепя дърва за зимата, а персонала побърза да оправи стаите. След десетина минути една от жените идва при мен и ме пита, в кои стаи съм настанил кооператорите.
-Как в кои стаи!? Да не ги помня! Вижте в кои стаи са мръсни чаршафите и готово. Голяма философия!
-Като толкова ти е ясна нашата работа, я ела да покажеш мръсните чаршафи.      
Вбесен се качвам в хижата. Обикалям стаите, а там навсякъде чисто. Леглата с опънати чаршафи, одеалата сгънати, пометено избърсано. Бре да му се не види. Не мога да намеря стаите, в които са спали, а чаршафите трябва да се подменят с прани. Слязох засрамен в кабинета си и написах на едно листче стаите.
Бях изумен от тези селяни. Бях възхитен от тяхното възпитание и култура. 
Години наред разказвах това си преживяване, но ронякога срешах или неразбиране или някаква античовешко определение за случката. Веднъж кагото я разказах пред мои познати, от които единият лекар, а другия учител ми отговориха следното:
-Какво толкова се впечатляваш. Отпуснали се хората. Знаеш в театъра е напрежение. Пийнали са повечко, повеселили се, а ти голям проблем го направи. Махни ги онези задръстени селяни.
Така и не можах да разбера този начин на мислене. Оказа се впоследствие, че и други споделят точно това мнение на моя приятел. Радвам се, че не мисля като тях. Може би защото не съм толкова учен. Може би.