Грешен аршин

Критериите за красота са индивидуални и това често ни впечатлява, когато срещаме красив мъж, с не толкова красива жена и обратно.
 
Дълги години бях разведен, когато едно приятелско семейство, загрижили се за мен, решиха да ме запознаят с тяхна близка. Обясних им, че съм свикнал със самотата си и нямам никакво намерение отново да се събирам с жена под един покрив. Бил съм женен и знам какво е. Веднъж намерил свободата, нямах никакво намерение да я изгубя. Но тъй като те бяха щастливо семейство вярваха, че и аз ще създам такова на стари години. Бях около петдесет годишен. Вече побелял, надебелял и за да има рима и поизкуфял. Ама като са рекли, добре. Съгласих се. Дадоха ми телефона ;. Свързах се и в еди кой си ден и в еди кой си час вече чаках в кварталното кафене, за да направим преценка един за друг. Беше летен следобеден ден. В кафенето бях само аз, ако се изключи вечно прозяващата се барманка. Беше ми все пак интересно, каква жена ще видя. Възможно беше дори да я познавам. Всичко се случва: Ето зад ъгъла се подава тя – Любовта и отново си в окови! В такъв ред на мисли с малко закъснение пристига и тя. Въпреки, че имаше стройно и грациозно тяло в лицето за съжаление беше изключително грозна жена. Е, важното е душата, както е казал поета. Може да е грозничка, но за сметка на това да е с благородно сърце. Запознахме се и докато чакаме сервитьорката да асимилира какво сме поръчали, изведнъж тя ме попита:
 
-Е, какво ще кажеш?
 
-За какво? – недоумявах аз.
 
-За мен. Как ме намираш?
 
Като всеки уважаващ себе си джентълмен излъгах и казах, че е чудесна, привлекателна и чаровна. А тя най-неочаквано ми отговори:
 
-Знаех си.
 
Тези думи ме вкараха в дълбок размисъл. Дали не прие моите думи като ирония или наистина се мисли за такава. Ако е първото това означава, че е самокритична и знае точно цената си. Но, ако наистина се мисли за красавица, това означава че тези, които е имала са по-големи лъжци от мен. Но си помислих, че във времето на разговора ще разбера истината. И тези мои познати, толкова ли нямат чувството за красиво, та ме убеждаваха, че почти ще се срещна с Нефертити!? Разговорът ,ако може така да се нарече се водеше главно от мен, защото от отсрещната страна не се забелязваше и най-малък интерес. Говорихме за децата ни, за живота, за времето и  така стигнахме до извода, че човек не трябва да вдига много летвата, защото бъдещето му е безвъзвратна самота. Визирах себе си, разбира се, за да не я засегна. В това време телефонът ; извъня.
 
-Да маме, идвам си след пет минути.
 
Тя стана, благодари ми за кафето и тръгна с едно суховато „Довиждане”. Тръгна си толкова бързо, че поканата ми да я изпратя, не излезе от устата ми, защото Възпитанието понякога среща стената на Безсмислието и тогава е по-добре да спреш, за да не си разбиеш главата. Проследих я с поглед до вратата. Наистина имаше грациозна походка. Помислих си, че Природата не винаги е щедра и често на красавиците дава лошо тяло. На грозните пък – перфектно. Ако човек е умен, в повечето случаи не може да се похвали с красота. Или пък ако има и двете, нещо друго ще му е в ущърб. Сякаш прочела мислите ми и възмутена от тях, хванала дръжката на вратата, жената изведнъж се спря, обърна се към мен и каза на висок тон:
 
-Смени си аршина, приятелю! Грешно мери! На теб дори летва не ти трябва .