Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 22

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава двадесет и втора

   В ПортАл постъпи заявка за енергия на размишлението и горчивото осъзнаване. Количество – 100 нана. И да бъде изпълнена незабавно.
   
   Любаша раздига масата, изми съдовете. Олег Петрович се приготви да си ходи в къщи. Соня отиде да накърми Павлик, а след това полегна да си почине. Бабата се върна на привичното си място до прозореца. Тя седеше и отново чуваше шепота на кръвта си. Отвъд прозореца скриптеше от февруарския студ. Целият град беше потънал дълбоко в снега. А в усамотен ъгъл в двора на Агафя, точно под нейния любим прозорец, през който тя гледаше всеки ден вече деветдесет и осем години, винаги беше лято.
   
    Днес й се стори, че лятото започва да отстъпва на есента. Калината, отрупана с червени зрънца, напомняше на Агафя за нейното родово дърво, където всяко отделно плодче е капка кръв от нейният род. На калината винаги падаше необичайна, неземна светлина, затова снегът никога не се задържаше на клонките й. Но днес калината видимо се беше състарила. Скоро ще бъде есен - сякаш искаше да каже тя с вида си. Агафя гледаше дървото и разбираше - есента означава, че е време да се подготви за смъртта на целия род. С настъпването на зимата целият й род ще измре. Тя отдавна вече виждаше тази картина: калината зад прозореца, цялата отрупана със сняг, две спаружени зрънца доизживяват своето, отнесени от студения вятър върху люляковия храст, който расте в другия край на двора. А на дървото, високо горе, на най-тънкото клонче, се люшка изсъхнало листенце. Върху двете зрънца Агафя виждаше имената Мариел и Изабел, а на листенцето – фамилията Черноморец.
   
    Тези картини идваха при Агафя отникъде, сами изникваха и се появяваха пред вътрешния й поглед. Сякаш някой невидим говореше с нея отвътре, с езика на образите. За тъгата си, за скръбта, за бъдещето. Обаче това не беше тя, не беше Гаша, не бяха нейните чувства. Те я смущаваха и учудваха. Вътре в нея сякаш живееше сянка. Черна сянка. Тя я караше да съжалява хората, на които не им беше провървяло, да им помага. Сянката шепнеше, че хората, които днес нямат късмет, са бъдещи победители, трябва да им се помага. Или поне да не им се пречи, да се приемат нещата такива, каквито са - тогава всичко ще се случи.  Гаша знаеше, че нейните предци са се сблъскали в своя жизнен път с нещо велико, което не са могли да осъзнаят. Да, съгласяваше се Агафя с доводите на сянката, в техния род от поколение на поколение се предава легендата за дръзката Нона, която искала да използва с користна цел своя велик съвременник. Но не успяла.
    
    Понякога в Агафя се появяваше една несвойствена за нея мисъл: „Не e задължително да бъдеш велик, за да започнеш, но трябва да започнеш, за да станеш велик.” Може би това последно листенце ще стане велико и заради това Нона е трябвало да започне? Агафя се напъваше да види бъдещето му, но не можеше. Изобщо не й беше жал за този Черноморец. Колкото и да се опитваше да проникне в неговата същност, винаги виждаше вътре само лицето на Соня. А когато пробваше да проникне в сърцевината на клончето, на което беше израснало листенцето, виждаше само името и фамилията Миля Волчацкая.
      
     Коя беше тази Миля Волчацкая, Гаша не знаеше. Тя познаваше миналото на своя род и разбираше до какво ще стигне нейният род в бъдеще. И това знание беше непоносимо. То лежеше в реката на нейната кръв като подводен камък. Тежък беше този камък. Толкова тежък, че Гаша не можеше да го носи повече. Краката й вече съвсем отмаляха. Лекарите с нищо не можеха да й помогнат. Билките също не помагаха. И молитвите не помагаха, само успокояваха душата. Агафя се примири с тежкото си бреме, приписваше го на напредналата си възраст и на умората.
      
     Много от хората, приковани към заседнал начин на живот в инвалидни колички, отначало търсеха помощ при лекарите, след това идваха при нея, а после се обръщаха към религията. Лекуваха ставите и гръбначния си стълб. Но нищо не помагаше. Агафя знаеше, че причината не е в боледуването на тялото, а в болестта на духа, но не се и опитваше да говори за това, което не можеше да бъде поправено. В кръвта е причината – разбираше тя. Слабата, глупава кръв на грешните родове, които избираха за постигането на своите цели срамни начини: да гребат с големи лъжици от родовото „корито” енергията на общия дух.
   
     Всичко в природата е устроено разумно и хармонично, има всичко за всички, ако се следват законите на живота. Обаче завистливите роднини изгребваха и изгребваха, реката на техния род изтъняваше, червените кръвни телца отслабваха, костният мозък с всяко следващо поколение изработваше все по-малко от тях. На здрави, енергични, богати, успели родители се раждаха хилави деца, които предпочитаха пасивния начин на живот, вътрешно се вкаменяваха. Ставаха неподвижни като паметници на родовите постижения. Животът им се покриваше със сянка. Те се стараеха да прекарват времето си в самота, вкъщи. В един такъв род се беше родила и Емилия Волчацкая, но Агафя не знаеше за това. Сянката временно покриваше всичко с мрак. Иначе щеше да се наруши веригата на времето.
    
     Веднъж, преди много години, Гаша отиваше към магазина за хляб. До магазина можеше да се стигне по улица „Гогол” и през дворовете. Гаша избра пътя през задните дворове, за да не я виждат хората. Момичето вече беше навлязло във възрастта, когато ти се иска да бъдеш харесван и скришом започваш да оглеждаш тялото си, когато в къщи няма никой. Когато ти се иска да облечеш нова рокля и да усетиш върху себе си погледите на красивите млади момчета. Гаша никога не беше имала нова рокля. Като бавачка я обличаха в онова, което отесняваше на нейната господарка, беше се скъсало или твърде овехтяло. Дрехите ги преправяха и приспособяваха към фигурата на момичето. А и каква фигура имаше тя? Само кожа и кости. От господарските трохички няма да напълнееш много. Затова Гаша заобикаляше главната улица и ходеше за хляб през дворовете. Днес тя много бързаше. Обущарят се прибра в къщи по-рано от обичайното, скоро ще поиска да вечеря, а нямаше хляб. Децата растат, ядат все повече, не успяваш да скриеш от хляба. Това са три гърла! Опитай се да ги заситиш!
      
      Гаша тичаше толкова бързо, колкото можеше. Обувките й бяха от господарката, с два номера по-големи от краката й. Те й пречеха при ходене, а при тичането - още повече. Тя се спъна в камъка, стърчащ на пътя й и падна. Стори й се, че не може да стане от земята цяла вечност. Някаква незнайна сила я държеше в прегръдките си и не й позволяваше да помръдне от мястото си. „Няма да смогна да се върна навреме” - помисли си Гаша. „Ще успееш, - изведнъж чу сякаш в главата си непознат глас - не се бой, с тебе говоря аз - Камъкът. В мене живее Алкиона, бившият дух на святата планина Чимангуа от планетата Унира. Аз спрях времето, ти ще се прибереш у дома с хляба още преди да се е върнал обущарят и преди неговите ненаситни деца да излапат всичко до трохичка. Опитай се да хапнеш едно залче, твоят организъм сега се оформя, трябва да се храниш по-добре, ти си прекалено слабичка. Ще се наложи да носиш доста тежък кръст през живота си. Ще ти трябват сили. Полежи, почини си, тук никой не те вижда и няма да те види, докато си почиваш. А аз през това време ще ти разкажа една приказка. Ще слушаш ли? От тази приказка зависи целият ти бъдещ живот и спасението на моята планета. Довери ми се!
   - Добре, - съгласи се Гаша. Тя беше прислужничка и беше свикнала да се подчинява.
   - Добре, слушай тогава. Съществува един закон за развитието на времето, който аз не   мога да променя, докато не узная първопричината. Ти знаеш ли причината за страданията на вашият род?
   - Знам. Нона...
   - Да, тя извърши престъпление срещу любовта, това е престъпление срещу Светия Дух, а такива престъпления не се опрощават с покаяние. Ще се наложи твоят род да докаже и да прояви най-висша любов. Без да очаква награда, знаейки, че ще се наложи да жертва своя живот, без да получи нищо в замяна. Нона искаше да предизвика любов към себе си, за да я използва. Това е голям грях. Обаче всичко може да се промени. Затова трябва да бъде създадена нова причина, която да повлече след себе си друга верига от събития. Съгласна ли си? Не те ли е страх?
   - Аз съм неграмотна прислужница и нищо не разбирам от твоята приказка. Ако трябва да направя нещо, заповядай ми и ще го направя.
   - Трябва да направиш избор.
   - За какво говориш, не те разбирам?
   - Ех, момиче, разумът ти още спи. Тогава ще направим така: обещай ми, че няма да пречиш на действието на закона на времето. Каквото и да се случи, трябва да го приемаш спокойно и с разбирането, че така трябва да бъде. А сега ще заспиш и ще сънуваш един сън. В съня си ти ще попаднеш в стая с много врати. Не се лутай и не отваряй всички врати подред. Отвори само тази, която стои пред тебе, на пътя ти. Като я отвориш, ще попаднеш в същата стая като тази. Там пак избери вратата точно пред тебе. И пак ще се повтори същата картина. Това е мъчително, но колкото повече врати отвориш, толкова по-светъл ще стане твоят път. Ти искаш ли твоите потомци да бъдат щастливи? – попита Камъкът Гаша.
   - Искам, - отговори момичето.
   - Това е добро желание, от него в сърцето се появява светлина.
   - Като на баба ми Оксеня?
   - Да, като нейната и още по-силна. Светлината – това е огромната любов към целия род. Този, който обича хората от своя род, може да обикне целия човешки род. Аз обичам моя род, моята родна планета. Опитай и ти да обикнеш целия човешки род, тогава ние ще съберем двата рода, моя и твоя. Така ще спасим нашите родове - ти твоя, аз - моя.
   - Ще успея ли?
   - Опитай, ако не успееш, твоите усилия няма да отидат напразно. В твоя род ще се роди момче, фамилията му ще бъде Черноморец, той ще ни спаси.
   - Как ще стане това, нашата фамилия е Исакови? - попита Гаша.
   - За тези, които обичат, всичко е възможно!
 
   Гаша се събуди след този странен сън до прага на къщата на обущаря. В ръцете си държеше пазарската чанта с топлия хляб. Обущарят още не беше се прибрал, а в панерчето лежеше недоядено от децата парченце хляб. Гаша взе залчето, изяде го и започна да мете двора.