Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 24

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава двадесет и четвърта

    По необясним начин съдбите на хората се смесват в едно пространство. Къде е Соня, къде - Павлик, къде са Агафя, Любаша, Сергей, Наташа, Олег Петрович? В пространствено – времевия континуум всичко е едно до друго, в една точка. В една капка от Вселената, в един квант от светлината, който постъпва в ПортАл, независимо от времето и пространството. Само при хората всичко е подредено, дати, месеци, години. А при дежурните всичко става наведнъж, на Унира няма такова понятие за време, както на Земята. Тук всичко е сега, винаги и никога. Всичко е в един коктейл, пробвай да разбереш кой кога е живял, кой е прав и кой - крив?

     От раждането на Андрей и Павлик изминаха осемнадесет години. Андрей не знаеше нищо за родната си майка, за брат си, за баба си по майчина линия, за проклятието над рода на Агафя. Паметта му пазеше тази информация дълбоко вътре в него, покрита от водите на забравата. Защото липсваше ситуация, в която тази памет да се прояви и да стане осъзната. Смътни образи на непознати хора посещаваха Андрей още в детството му. Още като бебе, той виждаше насън слънчевия образ на младо момиче и някак си знаеше, че това е майка му. Той й се усмихваше в съня си, протягаше ръчички към маминото лице. Искаше да усети на устните си сладкото майчино мляко и се събуждаше. Към него гледаше нежно съвсем друга леля, два пъти по-възрастна от майка му. Андрей се стряскаше, започваше да плаче и не искаше да суче. Нейното мляко му се струваше кисело на вкус.
 
     Наташа плачеше, ходеше по доктори, обаче те само вдигаха рамене: момчето е наследило кръвна група „А” на баща си и неговия положителен резус фактор. А Наташа имаше кръвна група „АБ” и отрицателен резус фактор. Така лекарите и обясниха на Наташа, че детето има алергия към нейното мляко. Добре, че семейството живееше в Киев, където имаше добра храна за бебета в млечната кухня. Андрей беше избавен от необходимостта да се храни с не вкусното мляко на майка му, той бързо свикна с биберона и се постара колкото може по-рано да се затвори и да се отдалечи от нея. Така и тръгна всичко. Андрей все повече го привличаше баща му, макар че и техните отношения бяха напрегнати още от детството му. Повече от всичко Андрей обичаше да бъде при баба си Миля, която живееше в Уман.
      
    Миля Волчацкая живееше самотно, след като нейният съпруг, дядото на Андрей, за пореден път беше осъден за изнасилване на непълнолетно момиче и беше изпратен да лежи в затвора за дълго време. Това, което вършеше дядо Волчацкий, беше трудно да се опише, а и не беше необходимо. И той самият не можеше да обясни какво му липсваше. Съпругата му беше много красива жена, добра домакиня, обичаше го, роди му син Сергей. Имаха собствен дом, работеха и двамата.
      
     Сергей растеше здраво момче, в училище се учеше добре. Само че нощем спеше неспокойно, плачеше, скачаше насън от леглото и все се опитваше да избяга. Когато родителите му го събуждаха нежно, той разказваше, че сънува винаги един и същ сън: че в тялото му живеят два вълка - единият добър, а друтият зъл. През деня добрият вълк помага на Сергей да живее. През нощта обаче лошият вълк се събужда и започваше да хапе добрия вълк, иска да го изяде, за да не му пречи да излиза на лов. Добрият вълк се опитваше да избяга. В такива моменти съненият Сергей започваше да се мята в леглото си, сякаш бяга. Но тялото му не му се подчиняваше. На Сергей му ставаше страшно, злият вълк впиваше зъби в шията на добрия вълк. Кръвта отначало капеше, а след това започваше да шурти, заливаше гърлото му, той не можеше да диша. Сергей започваше да вика, смъкваше се от леглото и хукваше нанякъде. Миля беше забелязала, че това се случва най-често преди или по време на пълнолуние. В такива нощи тя гледаше да полегне до сина си, успокояваше го колкото можеше, казваше над него молитвите, които знаеше. Водеше го често на изповед и причастие. До седмата му година всичко беше наред.
    
       А когато навърши седем години, Сергей помоли майка си по време на пълнолуние да се моли заедно с нея. Те спуснаха щорите на прозорците, запалиха кандилото пред иконата на Света Богородица и започнаха да се молят. Изведнъж Миля чу как мъжът й започна първо да стене, после да ръмжи като звяр, а след това скочи сънен от леглото си, избяга на улицата и се затича към Софиевския парк.
- Мамо! – ужасеният Сергей прегърна Миля, - всичко това е заради татко, защото той не ходи на църква и не се причестява.
- Той не може, сине, той е комунист, за това могат да го изключат от партията, ще загуби работата си и ще живеем бедно. -   отговори Миля на сина си.
- -Мамо, всички ли бащи са такива?
- -Не, сине, не всички. Има добри бащи и нашият татко също е добър, нали никога не ти се е карал.
- Не, не ми се кара.
- В кръвта му има нещо лошо от неговите роднини. Той се е родил през войната. Още в самото й начало неговата майка, твоята прабаба, попаднала под немска окупация. Тя била само на четиринадесет години, когато немски войници се погаврили с нея, а след това пуснали по нея куче немска овчарка. Баба ти полудяла, но останала жива и забременяла. Родила баща ти и се опитала да го удуши. Но хората не й позволили, взели бебето и го изпратили в сиропиталище, в тила. А твоята баба, майката на баща ти, се хвърлила в една дупка в леда на замръзналата река и потънала. Ние научихме всичко това по-късно, след войната, когато започнахме да издирваме близките си. И когато ги открихме, решихме да забравим всичко, махнахме се от онези места, купихме си къща тук, в Уман, близо до красивия парк. Баща ти е добър човек, но понякога му става нещо. Никога не го съди, той за нищо не е виновен, лошата му кръв говори в него.

        След няколко дни целият Уман заговори за зверското нощно изнасилване на непълнолетно момиче. Сергей мълчаливо понасяше неодобрението, с което гледаха в училището към него – синът на палача. Те с майка му бяха чакали баща му цели дванадесет години да се върне от затвора. Но той не остана в къщи задълго. На свобода в него пак проговори лошият вълк и ситуацията се повтори. Миля остана да живее в Уман, хората я съжаляваха, но не се сближаваха с нея. Сергей го взеха в армията, попадна в Киев, там се запозна с киевчанката Наташа Черноморец, ожениха се и той взе нейната фамилия, та фамилията Волчацкий повече да не пречи на неговия живот. Преди да се роди Андрей, Наташа не ходеше в Уман, свекърва й им гостуваше в Киев. След това Сергей сам откарваше през лятото сина си Андрюша при баба му на гости. Наташа много бързо спря да търси път към сърцето на толкова дълго очакваното дете.

      - Изведи това вълче сред природата, - казваше тя на мъжа си, макар че нищо не знаеше за някогашните сънища на Сергей и за неговия баща. Никой не разказваше на Андрей за миналото на неговия баща и на дядо му. Той също не казваше на никого, освен на баба си Миля, че насън в душата му се борят два вълка - добър и зъл. Добрият винаги побеждаваше, но злият, бягайки, се заканваше, че все някога ще се върне и ще победи добрия. Сега Андрей спеше във влака, пътуващ незнайно закъде, само да е по-далече от Киев и му се присънваше все този омръзнал му сън: двата вълка се опитваха да си прегризат гърлата един на друг. Сигурно от това му пресъхна гърлото и Андрей се събуди. Срещу него седеше един небрежно облечен мъж. Той го попита:
      - Какво, братко, суша, а? Тръбите ти ли се запалиха? Искаш ли бира?
Само при вида на бирата на Андрей му се прииска да избяга от вагона, но беше невъзможно. В коридора стояха хора, бяха преградили изхода. Андрей си помисли, че ако стане и излезе, неговото място веднага ще бъде заето от друг. А той още нямаше достатъчно сили да стои прав. Отказа се от бирата, поклати отрицателно глава, затвори очи и се постара да си спомни как се озова тук.
   
      Така... Вчера той имаше среща с един приятел в Аквапарка, с когото бяха заедно в колонията за малолетни престъпници. Приятелят купи бира и почерпи Андрей. Те седяха на пейка в края на парка. След това Андрей не помнеше нищо. Събуди се през нощта от студа. Джобовете му бяха празни, липсваха мобилния телефон и паспорта. Добре, че в джоба на дънките си имаше дребни пари и жетон за метрото. Андрей си спомни как стигна до дома си, отвори вратата със своя ключ и го остави в бравата. Искаше да събуе обувките си, наведе се, зави му се свят и така силно си удари главата в ръба на вратата, че по лицето му потече кръв. Сигурно трябваше да изтрие кръвта от вратата, иначе мащехата му щеше да му се кара, когато си дойде от работа след нощната смяна. Поиска да отиде до банята, да се измие, когато изведнъж чу гласа на доведената си сестра Шура, идващ от стаята на баща му.
- Пуснете ме, не искам.
Андрей се отказа да ходи в банята и да влиза в стаята си. Реши да отиде да спи на тавана. Преди да излезе, несръчно залитна и почти падна на стола, на който спокойно спеше малкото им котенце, навярно го е смачкал. Сигурно заради това го търсеха сутринта. Саша го предупреди и му каза да бяга. Така Андрей се озова в този влак. „Трябва да сляза на най-близката голяма гара и да намеря начин да се обадя на Саша”, - реши той и се опита пак да заспи, защото главата му бучеше и го болеше.
      - Билета ви! - кондукторката буташе Андрей по рамото.
Андрей се събуди, огледа се встрани, беше във вагон на движещ се влак.
      - Ей сега, в приятеля ми е, - отговори Андрей, –  той отиде да изпуши една цигара в коридора, - възможно най-правдоподобно, като гледаше право в очите с невинен поглед лелката с пищно телосложение, каза Андрей и погледна към коридора.
      - Саша, покажи билета!
Естествено, никакъв Саша нямаше там, но в групата хора, които се готвеха да слизат, някакъв пътник, вероятно на име Саша, пъхна ръка в джоба си и започна да рови бавно в него.
      - Закъде пътувате? - попита кондукторката.
      - До крайната спирка, - отговори Андрей, - Ей сега ще донеса билета, разрешете. Той стана и тръгна към изхода.

      Кондукторката гледаше внимателно след него, после започна да проверява билетите на другите пътници. Влакът взе да забавя ход. В стария, престар локомотив, машинистът неразбрано мърмореше името на гарата, молеше пътниците да не забравят личните си вещи във вагоните на влака. Натоварени с чанти и пакети, пътниците се надигнаха от местата си и се скупчиха на изхода на вагона.

      Влакът спря. Това беше последната спирка – Нежин. Нямаше къде да се отиде по-нататък. Андрей, заедно с цялата тълпа, почти изпадна на перона в непознатия град, премина заедно с всички през сградата на гарата и се насочи там, където спира градският транспорт. Известно време наблюдава как се пълнят автобусите и опустява площадът пред гарата. След това тръгна да търси пейка, за да седне и помисли какво ще прави по-нататък.
Сънливостта бавно отстъпваше пред свежестта на новия ден. Андрей за пореден път превърташе в паметта си събитията от вчерашния ден и от тази сутрин.
      Да, таванът. Макар таванът да беше много далече и нависоко, на Андрей му се струваше, че и сега усеща как времето изтича през пръстите му и отлита безвъзвратно. Спомняше си как тичаше, колко бясно тупкаше сърцето му. „Бягай, Андрюха, те идват за тебе!” Трябваше ли да бяга и трябваше ли да се довери на приятеля си? Андрей си спомни думите на Саша, че за него понятието дружба не съществува. Андрей искаше да вижда в Саша приятел. Обаче беше ли той, Саша, негов приятел? Вземаше от Андрей пари и никога не му ги връщаше. Трябваше ли да му се довери? Трябваше ли да бяга? Нали Саша се заяде в дискотеката с онези непознати младежи, пребиха го, изгуби съзнание. Андрей се хвърли да го защитава, намеси се в боя. Пристигна милиционерски патрул, прибраха всички в участъка. Саша, естествено, нищо не помнеше. И обърнаха всичко така, че именно Андрей бил започнал побоя. Така той попадна в колонията за малолетни престъпници, изкара целия определен му от съда срок. Неотдавна се върна у дома, където никой не го очакваше. Но това вече е без значение! Станалото - станало!
 
      Срещу него, на празната пейка, седна една жена, извади от чантата си кутия цигари, после от кутията - цигара. Андрей я погледна и също извади от своята кутия една цигара.
      - Младежо, може ли да използвам вашата запалка? – обърна се жената към Андрей.
      - Аз нямам запалка, - отговори Андрей.
След това извади от джоба си запалка и си запали цигарата.
Жената погледна учудено към Андрей. По същото време над тях прелиташе врана. Тя изграчи и се изцвъка право на носа на Андрей. Той изруга, реши да избърше носа си с ръка. Жената се усмихна с разбиране и го спря с рязко движение на ръката си. Мълчаливо отвори чантичката си, извади влажна кърпичка, подаде я на Андрей. Той изтри непохватно следите от нахалството на враната. Жената му предложи:
      - Нека ви помогна. - Тя се приближи към него и започна старателно да почиства лицето му. От докосването на ръката й по тялото му се разля такава вълна на щастие и нежност, че той кротуваше като малко дете. Искаше му се това докосване да продължава вечно. Той искаше всички врани на целия този чужд град да долетят тук и да цвъкат колкото си искат. И тази непозната да изтрива и изтрива носа му. Да го докосва вечно и тези докосвания да му възстановят цялата неполучена досега ласка и любов.
Но враните не бързаха да долетят.
      - Не знаете ли къде мога да се настаня, да си наема жилище? Пристигнах в този град преди половин час, търся работа, нямам никакви познати тук.
Андрей каза това без никаква надежда, само и само да удължи общуването с тези вълшебни ръце.
Жената не мисли дълго.
      - От баба ми остана една къща, в нея не живее никой. Наистина, в нея няма кой знае какви удобства, да вървим, ще ви я покажа. Ако ви хареса, можете да останете там.