Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 26

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава двадесет и шеста.

    Значи, не може да се разсъждава, не може да се мисли, не може да се желае. Тогава какво може? Вярно е, щом се намери слабото място на човека, тогава в гърба му веднага се забива една невидима игла и енергията му изтича през нея. А човекът се чуди, защо това се случва с него? Защо продължава пак и пак да попада в една и съща ситуация?
Виктория Шевченко - коментар към книгата „Домът на Камъка”.

     Андрей се събуди в два часа през нощта. Нямаше представа колко е часът. Не знаеше къде се намира, защо лежи облечен в леглото. Андрей отново затвори очи и се опита да си спомни какво се случи с него.Така. Беше ден, когато той слезе от влака в един непознат град. На гарата се запозна с една жена и потърси помощта й. Тя го доведе в тази чужда къща. Край, спомни си. Това означава, че може спокойно да се излежава още, в безопасност е. Главата още го болеше малко, но раната на слепоочието вече засъхнала. Мозъкът му започна малко по-малко да работи, а това означаваше, че действието на хапчетата , които приятелят му беше сложил в бирата, вече преминаваше. Ще премине нощта, ще дойде утрото, ще може да помисли какво да прави по-нататък.

     А сега... Хубаво би било да пийне кафе. Но откъде да го вземе и къде се намира кухнята и ключа за осветлението? Андрей полежа още малко и му се стори, че знае къде е кухнята и как се пуска осветлението. Чудна работа, имаше усещането, че тази къща съвсем не му е чужда, че някога е бил тук и то неведнъж, че е живял и расъл тук, а после го отнесоха някъде и до тази нощ той не е идвал тук. Без да отваря очи, Андрей лежеше и се вслушваше в звуците, шумовете, миризмите, опитвайки се да разбере откъде му е позната тази къща. Той започна да си спомня: ласкав млад глас, старческо влачене на домашни пантофи върху стария под, мъркане на котка или котарак, почукване на клони по стъклата на прозореца, тиктакане на часовник. Тези спомени идваха в такъв вид, сякаш Андрей чува всичко това, докато се намира в затворен съд, където тялото му е от всички страни е сред вода. За част от секундата му се стори, че ще се задуши, защото в този свой спомен той още не умее да диша. В областта на пъпа усети слаба болка. Прииска през пъпа в тялото му да потече сладка струя за да го нахрани.

      „Бълнувания след отравяне - помисли Андрей, стана и светна лампата. „Как го направих? Как се сетих къде се намира ключа?” – така мислеше Андрей. Краката му сами го носеха към коридора. Така... Сега ще излезе в коридора и ще завие надясно – там е кухнята. А отсреща – стаята, от която идваше звукът на старите пантофи. Точно така. Всичко е на мястото си, освен стъпките. Той е сам тук. Андрей бутна вратата, тя се открехна неочаквано лесно. Срещу вратата висеше голяма икона на Пресвета Богородица, а до нея имаше старо изтърбушено кресло. Андрей седна в креслото и се огледа. В шкафа – книги, в бурканчетата - билки. Трябва да запълни времето до сутринта, има с какво да се занимава. Андрей не обичаше много да чете, впрочем както и всички негови връстници. Много по-интересно е в интернет, в най-лошия случай - аудио книга. Обаче в стаята нямаше и намек за съвременна техника, а и едва ли можеше да има. Изглеждаше, че по-рано тук е живяла бедна старица, може би с нея са живели и внуците й. Но това е било отдавна, съдейки по външния вид на мебелите и дебелия слой прах. Андрей се приближи до шкафа и се порови в книгите. Само молитвеници и акатистници. Скука! Сред книгите прашасваха и тетрадки. Андрей отвори наслуки една от тях и започна да чете изписаните с красив почерк изречения:
 
   ДНЕВНИКЪТ НА СОНЯ ИСАКОВА.

   1 август 1990 година.
 
   Днес, както бях обещала, аз отидох при Камъка, за да чуя продължението на неговата приказка. Ето какво ми разказа той:
   Ние наблюдавахме как Охг комбинира молекулярните решетки от изпратената му енергоматрица на моя син Адас. Невидима игла, информационна нишка вливаше в матрицата на сина ми своето съдържание и матрицата се променяше. Отначало тя имаше вид на кълбо, след това на звезда. После невидимата игла сякаш изсмукваше всичко обратно и започваше отново да комбинира, следвайки желания, неразбираеми за нас, наблюдателите.

    От матрицата, запълнена с чужда субстанция, тръгнаха на всички страни разклонения. Те станаха четири на брой. След това отгоре отново изплува кълбото. Прегледай у вас книгите по биология, там са описани такива бактерии. Сега аз ще ти открия една страшна тайна, за която не трябва да разказваш на никого. След време, поради немарливостта на дежурните на ПортАл, които не спазваха стриктно правилата за почистване на приемно-предавателните контури, експерименталната матрица попадна на вашата планета.

     На Земята съществуваше високоразвита цивилизация, която захранваше нашите барове. В резултат от попадането на чуждородна, ако може да се каже така, енергийна бактерия, от която нямаше никакво спасение, защото тя беше, както вие се изразявате „духовна”, цялото човечество се зарази и измря. Останаха само онези особи, чиито емоции не се приемаха в нито един галактически бар, дори и безплатно. Наложи се много работа върху модулиращия блок, за да бъдат принудени новите хора да пожелаят по-добра участ за себе си, вместо да изяждат онези, които догонят.

      Минаха много хилядолетия, докато баровете се успокоят и употребата на коктейли стане редовна и стабилна. Впрочем, за вас това е много време, а за нас кратко. Ние изпълнихме обещанието, дадено на Охг и искахме с негово съгласие да продължим да възпроизвеждаме точното копие на Унира на планетата Соуела. Обаче това наше желание не беше съгласувано по време на преговорите. Той научи за това, разсърди се и йонният вятър от Ала-Мандер започна да духа от другата страна, в обратната посока.

      Моретата от плазма на нашата планета започнаха да изстиват и да се превръщат в камък, отнасяйки в своите недра горите и жителите на планетата. Това бяха морета от печал, камъни от скръб. И когато гибелта ни изглеждаше неизбежна, Охг промени посоката на мислите си. Той размисли. Ние получихме два пъти повече шансове да се материализираме - от плазмено ниво на енергетично.

      Не всички можеха да се преселят на Соуела. Избрахме най-добрите и, естествено, близките си. Минавахме през модулиращия блок един по един, запълвайки атмосферното пространство на Соуела с безплътна, тиха енергия, с щастлив дух. Радостно свиквахме с нашето ново състояние. Структурата на нашата цивилизация и формата ни на живот е такава, че ние съществуваме всички едновременно и всеки поотделно вътре в тази едновременност. На тебе ти е трудно да го осъзнаеш. Това е като при водата - в капката се съдържа информация за цялата чаша с вода. А в чашата с вода - за всички капки. Ако тази вода бъде прелята в чиния – формата ще е друга, но същността е същата. Ако тази вода се замрази или свари, това ще бъде друго състояние на същността, но информацията си остава същата и при благоприятни условия ще се върне към началното си състояние. Нашата форма на живот е като водата, леда и парата. След нашето съществуване в огнено състояние, на нас ни беше забавно да кръжим във вид на пара в йонните структури. Ние плавно се въртяхме в потоците на новото светило. Колкото повече унирци минаваха през модулиращия блок, толкова повече матрици оставяха върху него своите отпечатъци. Тези, които минаха първи, встъпиха в реакция с новата планета и започнаха да се уплътняват, намалиха нивото на употреба на йони и се приближиха към почвата.
 
      Аз се въплътих един от първите. Трябваше да наблюдавам процесите на Соуела и да следя за адаптацията на преселниците. На Унира заминаването следеше брат ми Шам. Той трябваше да се въплъти последен. Но нещо не тръгна както трябва. Шам не успя да преодолее прага на плазмата, от блока заизскачаха огнени езици. Шам не успя да се присъедини към нас. Той можеше или да остане и да загине, или да се премести вътре във вашата планета, където има плазма, и да живее там. Трябваше да решим. Ние се съгласихме. Така се разделихме завинаги. Нашите светове - Земята и Соуела могат да се приближават понякога много за кратко. Това се случва, когато на Земята има изригване на вулкан и едновременно с това вали дъжд. Ти чувала ли си за нещо подобно?

     От една страна всичко са получи добре, а от друга - бяхме обречени завинаги да останем в една форма, да бъдем безплътни сенки, които не пропускат светлина. Черна, възчерна сянка. И бяла, възбяла сянка. Ние се разделихме вътре в себе си. За да спася близките си, аз се съгласих да дежуря на ПортАл, с надеждата да намеря необходимото оборудване и да направя друг модулиращ блок”.

     Андрей не забеляза как, докато четеше дневника, е настъпило утрото. Той изненадващо се стресна от звука на непознатия звънец, сложи настрана дневника и отиде да отвори вратата. На прага стоеше млада, много красива жена, синеока. С дълга, гъста, светла, чуплива коса. Тя му се усмихна, но зад нейната усмивка Андрей усети само възпитание и любезност, никаква радост. От очите й извираше такава смъртна тъга, че на Андрей му стана страшно.
      - Надявам се, че не сте ме забравили от снощи, аз съм стопанката на тази къща, аз ви доведох тук. Дойдох да видя как сте и донесох кафе. Обичате ли кафе?
      - Да, благодаря, разбира се, разбира се, влезте!, - засуети се Андрей. - Надявам се да ми покажете къде е кухнята и да ми помогнете да сваря кафето.