Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 27

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава двадесет и седма

     Соня остави Андрей в къщата на баба си. Оставаше още половин ден и трябваше някак да го прекара, да го изживее, да го запълни с нещо. С какво? Соня се сети, че недалече от къщата живее Камъкът, а в него - нейният приятел от ученическите години - Алкиона, Духът на святата планина Чимангуа, както той величаеше сам себе си. С духа всичко беше ясно - това е въздух. Относно Чимангуа, Соня мислеше, че това е съчетание от няколко понятия. Чи – жизнена сила, ман – мъж, гуа – животворна енергия. Може би това е така, а е възможно в Сонините предположения да няма никакъв смисъл. И в двата случая имаше достатъчно време да отиде при Камъка и да го попита за Андрей.

      Камъкът никога не спеше. Той винаги я чакаше и се радваше на нейното идване. Ако имаше ръце, той би я прегърнал много силно и би я държал така дълго-дълго. Обаче той можеше да прегръща само с някаква невидима, лека и топла субстанция, от която на Соня й ставаше хубаво на душата. Някога така я прегръщаше Павлик, нейният син. Той растеше тихо и уравновесено момче, не създаваше никакви проблеми на никого Обичаше да чете, обичаше да мечтае, а когато порасна, често питаше майка си:
     -Защо очите ти са винаги толкова тъжни?

     Какво можеше да му отговори тя? Че се е затворила зад стените на дома си, че целия си живот и цялата си душа е отдала на него и че за нея няма по-близък човек от този малък ангел. Тя така си го и наричаше – „Синченце - мое ангелче”. Когато всички нейни връстнички ходеха по дискотеки, на походи, запознаваха се с момчета, влюбваха се, създаваха семейства, раждаха деца. Соня пропускаше всичко това покрай своя живот. Цялото си време тя отдаваше на Павлик и на баба Агафя. Много пъти баба й я молеше да седи до нея, когато тя говори с хората, да слуша какво им казва и да го записва в тетрадката, защото ще й потрябва. Но Соня твърдо реши да не се занимава с бабиния си занаят, той не е за нея. Да вземе такова решение й помогна отец Валентин, познатия свещеник, който подкрепяше духовно бабата. Той обясняваше на Соня, че поради напредналата си възраст баба Агафя вече не може да промени своята душа. А и Соня помнеше старата народна поговорка „Да учиш стария е все едно да лекуваш мъртвия”.

     Когато Соня порасна, те с отеца често разговаряха какво е това истина, истинна вяра. Отец Валентин й казваше, че Бог не трябва да се изучава, просто трябва да се вярва и да се изпълняват всички негови заповеди. Тогава всичко ще бъде така, както трябва, за да измине душата своя път. Понякога на хората им се изпращат беди, страдания, болести, с цел човек да спре и да се замисли. Когато Агафя поучава хората, тя като че ли прави всичко правилно, говори им, че трябва да се изповядват и да се причестяват, да ходят на богослужения, да се молят. Всичко това е правилно, освен едно. Хората не успяваха да почувстват истината вътре в себе си. Те правеха всичко, което им казваше лечителката, докато болестта отстъпваше, а след това с нови сили се връщаха към предишното. И пак боледуваха, и пак идваха при Агафя. И се въртяха в кръг, докато накрая започваха да обвиняват и Агафя, и Бога.

    - Не бива да се отстоява и да се защитава Истината, - казваше отец Валентин – тя сама може да защити себе си. Ако истината не може да защити себе си, тогава що за истина е тя? Когато разни лечители се захванат да защитават истината, те хвърлят върху нея сянката на съмнението, сякаш истината е по-слаба от тях, от хората.
Ние, свещениците, ненавиждаме гадателките и екстрасенсите Тяхното християнство е езичество, прикрито зад маската на ритуала. Никога и за нищо не се съгласявай, Соня, да развиваш в себе си някакви несвойствени за обикновения човек чувства и предчувствия. Остави Господ сам да води човека по неговият път.

     Соня слушаше свещеника и следваше неговите съвети, престана да общува с баба си на тема гадаене и лечителство. До баба й винаги седеше Любаша и записваше нейните съвети в тетрадката, която някога започна да води самата Соня. За няколко години в тетрадката се събраха много различни записки. След смъртта на Агафя, Любаша се върна в Краснодар, а тетрадката така и остана да събира прах на лавицата в бабината къща.

     Минаваха година след година. Неразвитите чувства на Соня, травмирани още в юношеска възраст, окончателно се притъпиха, душата й заспа и не можеше да предусети никаква беда. Когато Соня искаше да разбере нещо, тя отиваше на среща с Камъка. Така стана и днес, тя се приближи до него и мислено го попита:
    - Запознах се с един младеж и го доведох да живее в къщата на баба ми. Не е ли опасен? Наркоман ли е ? Мога ли да му помогна с нещо? Имам нужда от някого, за когото да се грижа, да го обичам. Мога ли да го приема и да го обичам, отговори ми.
   - Нима не чувстваш нищо, Соня? - попита я Камъкът.
   - А какво трябва да чувствам? В мене всичко умря след смъртта на моите близки, които толкова силно обичах.
   - Да, виждам, твоята душа се е превърнала в камък. В нея няма любов. Може би този младеж ще те накара да се върнеш към живота?
   - Може би, -съгласи се Соня, - той вече ме спаси. Ти всичко виждаш и всичко знаеш, аз вчера отидох на гарата, за да се хвърля под влака. Нали знаеш, че нашата гара е възлова и през нея преминават влаковете за чужбина. Те се движат с много висока скорост и не я намаляват, докато минават през Нежин. Аз исках да се хвърля под такъв влак, за да се свърши всичко по-бързо. Една жена ме посъветва да пийна водка, което аз преди това не съм правила, и да изпуша няколко цигари, за да не ме е страх. Аз си купих цигари, но не си взех запалка и помолих за огънче младежа, който седеше на пейката. А когато се вгледах по-внимателно в него и видях колко жалък изглеждаше той, го съжалих и поисках да му помогна, засега да поживея заради него. Какво да правя, как да постъпя с него? Май се получава, че той вчера ме спаси от самата мен?
   - Най-вече не бъркай любовта със съжалението. Приеми го като син.
Камъкът каза само това и повече не продума нищо.

    Соня постоя още малко и тръгна надолу по улицата. Тя реши, че трябва да купи на младежа дрехи и бельо. Той не носеше чанта с лични вещи и изглеждаше доста мръсен. Нали трябва да се измие, да си смени бельото и да облече чисти дрехи?
Соня влезе в магазина, купи някои неща и реши да ги занесе в работата си, за да не ги носи в апартамента, където живееше. Работата й беше близо до къщата на баба й, утре тя ще мине оттук, ще вземе покупките и ще ги занесе на своя гост. От тези мисли в Сонината душа се появи топлина, някаква лична загриженост, това я сгряваше и й даваше сили. Соня забеляза появата на тази тиха радост и реши на всяка цена да помогне на младежа, да го вземе на работа в своето ателие.

     Когато Павлик навърши една годинка и Любаша вече можеше да го наглежда, Соня я приеха да учи за шивачка, както бе искала. След края на обучението тя започна работа в едно шивашко ателие. Времето минаваше, измениха се условията на живота и работата. Случи се така, че Соня купи ателието с парите, оставени от баба й в банката, стана собственичка, нае пет работнички и работата малко по-малко потръгна, имаха поръчки. Соня не се нуждаеше от тези приходи, понеже имаше в банковата си сметка огромна сума, с която можеше да си купи дори замък в чужбина. Понякога й идваха такива мисли в главата. Тогава тя прелистваше списанията със снимки на замъци. Но в повечето случаи това бяха старинни развалини, които плашеха Соня със своите огромни размери и с мрачната перспектива да остане там сама. От тази мисъл Соня цялата настръхваше, затваряше списанието и казваше на своята мечта: „Спокойно, това не е за мене.”

    Соня нямаше нищо друго освен тази мечта. И освен това се нуждаеше от млад работник в ателието, който да вдигне тежка поръчка, да я отнесе или откара на клиента, да завие някоя крушка, да разкопае лехата, която минувачите така са отъпкали, че това вече не е по силите на жените и какво ли не още. Но мъжете не напираха да работят в чисто женски колектив, а и жените им нямаше да ги пуснат при такава красива, млада и самотна работодателка. А този младеж е в безизходица, къде ще се дене? Дали му харесва това или не, но нали иска да яде? Така мислеше Соня, когато тръгна на сутринта към Андрей да му предложи работа при нея в ателието.