Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 30

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава тридесета

   Алкиона съжалява хората и им съчувства. Вероятно, защото сам много е страдал. Само тези, които са страдали, могат да пожалят и да
посъчувстват на другите нещастни хора, а това означава и да ги обикнат.
Предайте му много поздрави.

                Надежда Дударенко
                Коментар към книгата „Домът на камъка.”/

     Андрей се огледа. Наоколо нямаше никой, който би могъл да му говори. Откъде идва този глас в главата му? Може би така му влияе отравянето с хапчетата преди две седмици? Не, не е възможно! „Спри, вслушай се, - пак прозвуча в мозъка на Андрей този глас, - с тебе говоря аз, Камъкът, погледни в краката си, ти стоиш точно до мене”.
Андрей погледна надолу. Наистина стоеше до камъка, в който се беше спънал. Може ли камъкът да говори? Пълни глупости .

   - Камъкът не може да говори, но духът, който се намира в него, може. Не бързай, така и така скучаеш в къщата на бабата, никой не те чака там.
Наистина беше така, обаче откъде този някой тук знае за къщата и за него? Спри и престани да се съмняваш , с тебе говоря аз, Духът на святата планина Чимангуа. Името ми е Алкиона. Отдели ми малко от времето си, поговори с мен, аз ще ти разкажа нещо, което ще повлияе изцяло на съдбата ти. Ще ме изслушаш ли?

   На Андрей му беше малко неудобно да се съгласи. Голям човек е, трезвен, не се дрогира, не страда от психични проблеми, и изведнъж - глас в главата. Но, от друга страна, защо пък да не послуша, все едно трябва с нещо да запълни скучната вечер. Той помълча още малко, извади от джоба си цигара, запали я, седна на камъка и каза:
    - Давай, почвай, само без възпитаване, не го понасям.
    Камъкът въздъхна и каза:
    - Ти си все същия, нито времето, нито разстоянието, нито пътуването по реката на рода са те променили.
    - За какво говориш? - попита Андрей. - Обеща да не ме възпитаваш, затова казвай, каквото имаш да казваш, иначе допушвам цигарата и си тръгвам?
    - Обещай ми да изслушаш всичко докрай, иначе няма защо да започвам.
    - Добре де, ще те изслушам. – съгласи се Андрей.

    И Камъкът започна своя разказ.
   
    Във вселената има една планета – Унира. Формата на живот на нея е студената плазма. Планетата се захранва от субстанцията на йонния вятър, която ни дава нашето светило Ала-Мандер. Отношенията между нас са доста сложни, но това не е предмет на днешния разговор. Нашата планета пострада - йонният вятър промени посоката си и планетата, заедно с нейните обитатели, започна да загива. Ние намерихме изход – да се преселим на Соуела. За тази цел бяха построихме специални системи и разработихме програми за преселването. Не можехме да преселим всички, а само близките си. Първа изпратихме матрицата на сина ми, Адас. Ала-Мандер притегли в своето поле тази пробна матрица и започна да експериментира с нея. Ние наблюдавахме как се променят параметрите на матрицата и разбрахме, че в такъв вид тя вече няма да може да превъплъти на Соуела моя по-голям син. Ние го губехме пред очите си и го изгубихме окончателно, когато се убедихме в невъзможността да поправим несполучливото начало.

     След това се появиха още много проблеми, например с брат ми Шам. Той не можа да мине през модулиращия блок, върху който унирците бяха оставили прекалено много отпечатъци с информация за себе си. Шам успя единствено да намери убежище в ядрото на тази планета, на която ти сега стоиш. Ние сме същества колкото отделени едно от друго, толкова и свързани помежду си. Сега Унира, Соуела и Земята станаха за нас място за живеене, за надежда, за тъга, раздяла, предмет на загриженост и обща родина. Но така не може да продължава вечно, това е неправилно. Ние искаме да се съберем заедно в едно пространство, но това няма да се получи без матрицата на моя син Адас. От нея започна всичко и с нея всичко може да застане на мястото си. Слушаш ли ме още?

    На Андрей вече започна да му омръзва целия този шантав разказ. Той искаше да се махне от това анормално място и даже започна да се надига, когато изведнъж усети в тялото си непривична за него горещина. Стори му се, че се разболява стремително и безвъзвратно. Температурата му започна да се покачва с такава скорост, че той едва не падна. Бързо разкопча якето си, свали пуловера и остана само по тениска и дънки, но това не помагаше. Изглежда вътре в тялото му се събуждаше нещо, за което той досега не е знаел. Това горещо начало караше кръвта му да кипи. От уплахата заради това състояние го спаси гласът на Алкиона:
     - Седни и най-добре легни, така ще ти олекне. Не се притеснявай за нищо, никой не те вижда, аз спрях времето. Забелязваш ли, че ти говоря на непонятен за теб език, а ти ме разбираш?
     Наистина, как не беше обърнал по-рано внимание на това? Що за мистика?
    - Спокойно, сине, погледни вътре в себе си, спомни си кой си. Ти си моят син Адас. Ти си надеждата за спасение на нашия род, ти си спасителят на нашата цивилизация. Ако знаеш, колко дълго чакахме този момент ?
    Непонятен поврат се извърши в съзнанието на Андрей. Изведнъж той почувства такава неземна, нечовешка любов и тъга, спомни си мъчителните експерименти на Ала-Мандер, спомни си как заедно с майка си, баща си и брат си кръжеше в потоците на йонния вятър в полетата на Унира. Прииска му се едновременно да умре и да се върне към живота. Спомни си как с баща си и с брат си Лиур стояха на върха на святата планина Чимангуа. Йонният вятър развяваше синята коса на Алкиона. Спомни си как баща му каза: „Ние изгубихме. Но винаги има шанс, докато има любов, докато има надежда, докато вярваме в себе си”.
Мъжете не плачат, мъжете само се огорчават. Но Андрей още не беше мъж. За своите осемнадесет години той си оставаше девствено чисто момче. Той не беше усетил майчината обич, не познаваше любовта на жена, още никого не беше успял да обикне. Но в този момент той усещаше вътре в себе си такава огромна любов, откъде идваше това в него?
 
     Камъкът чу мислите му и го успокои:
     - Аз ще ти помогна да си спомниш. Успокой се, всичко ще бъде наред. Трябва ни малко време, за да се обединят съзнанията на Адас и Андрей. Впечатленията и спомените да застанат по местата си. Тогава ще ти бъде по-леко. Докато върви този процес, аз ще ти разкажа онова, което трябва да помниш. Останалото ще дойде по-късно, само не бива да се безпокоиш за нищо.
    - Татко, искам да те прегърна, - прошепна Андрей и се притисна към камъка. Той плачеше. От очите му се изтърколиха скъпернически две човешки сълзици. Те паднаха на камъка. И на това място започна странна реакция: сълзите взеха да увеличават размера си, да заприличват по форма на кристали, но оставаха все така чисти и прозрачни. Когато реакцията приключи, огънят в сълзите угасна и пред Андрей вече лежаха два прекрасни камъка с форма на додекаедър.
   - Вземи тези камъни, - каза Алкиона. – Остави единия за себе си, а другия ще подариш на Соня.
   - Откъде знаеш за Соня? - попита Андрей.
   - Аз знам всичко от началото до края, но не мога да ти го разкажа, не бива, иначе ще се промени ходът на събитията. Едно мога да ти кажа със сигурност: каквото и да се случи в твоя живот, колкото и да те огорчи и уплаши, трябва да знаеш, че така е трябвало да стане, така е било длъжно да се случи. Във вселената няма нищо ново, всичко вече е станало и е фиксирано. Ние само отваряме това, което още не сме отворили. Всяко събитие, което ни изглежда ново, вече е било, просто ние още не сме отворили вратата за възприемането на това събитие. Спасяването на Унира и на Земята също вече се е случило, за всичко се е погрижил Създателят на Вселената, но то очаква на известно стъпало онзи, който ще се осмели да отвори вратата към това събитие. Вратата е заключена, а ключът се намира в сърцето на всеки жител във вселената. Но не всеки може да вземе този ключ, нито пък да отвори вратата. Ще разбереш всичко сам, но това ще стане по-късно. Сега си върви в къщи, почини си, недей разказва никога и на никого за това, което си спомни и научи. Живей живота на един обикновен човек, но не забравяй мисията си. Внимателно наблюдавай всичко, което се случва. Ще разбереш как се формира веригата на събитията. Приемай всичко спокойно. Каквито и чувства да изпитваш, недей да се самообвиняваш. Помни, че Бог те хвърли тук не защото не те обича или е забравил за теб. Той те постави на края на пропаст, която човешкото съзнание не може да прескочи. Но тази бездна може да бъде прескочена от съзнанието на нашия народ, съединено със съзнанието на земните жители. Тази пропаст разделя битието от небитието. Постарай се, аз вярвам в тебе.