Дом на камне. Перевод книги Н. Николаевой Гл. 33

"Дом върху камък"
Автор:Надя Николаева
Превод на български език:Екатерина Миладинова

                Глава тридесет и трета

    Андрей никога преди не беше имал физическа близост с жена. Той чувстваше огромна любов към тази малка, слабичка, нещастна, приличаща на момиче зряла жена. Беше го страх да отвори очи. Страхуваше се да я погледне. Страхуваше се, че тя ще му каже: „Защо всичко беше толкова бързо и несръчно?”. Но и не можеха да лежат вечно така, прегърнати. Андрей се размърда. Соня отвори очи и го погледна с такъв дълбок, пронизващ цялото му същество поглед, че му се прииска да съедини с нея всяка клетка на тялото си, да се скрие вътре в тази малка жена и завинаги да остане в нея.
    - Ти си първият мъж в живота ми, прости ми, ако нещо не е както трябва, аз нищо не умея - виновно произнесе Соня.
    Андрей се изненада, нали Соня имаше син, но не искаше да я разпитва, ако реши, тя сама ще обясни след това думите си.
    - Спи, скъпа, ти имаше труден ден. Нека те завия добре, ти се измокри много от дъжда, да не се разболееш.

    Андрей оправи одеялото на раменете на Соня и се заслуша как дишането й става все по-равно и бавно, първата му жена заспиваше щастлива и умиротворена. Тя вече не плачеше и от лицето й беше изчезнало обичайното напрежение. То сякаш изглеждаше с няколко години по-младо. Външно тя приличаше на 25-годишна, не повече. А в гръб можеха да я вземат за ученичка от горните класове. Андрей мислеше, че му е провървяло при първия му опит в живота на възрастните. жена. Красива жена, уютен дом, пълната луна свети в прозореца. Няма нищо общо със състезанията по „лъскане на бастуна”, които момчетата от колонията за малолетни престъпници устройваха в тоалетните и които Андрей случайно беше наблюдавал. Той никога не участваше в тях.

     Андрей заспа неусетно. Впечатленията от последните часове на тази вечер се превъртяха в главата му и преминаха в съня му. Той вижда небе, различно от земното. Знае, че планетата, над която лети в потоците на йонния вятър, е неговата родна планета Унира. В съня си той не е Андрей, а Адас. До него е Соня. Тя протяга към него своите нежни, ласкави ръце. Те се прегръщат и се сливат в едно цяло, пламват в един общ пламък. След това се разделят и до тях се появяват две малки ангелчета, две еднакви момиченца. Едното прилича на него, на Адас, а другото - на Соня. Момиченцето, което прилича на Адас, се казва Мариел, тя е подвижна и палава. Второто момиченце - Изабел, е по-вяло и недоверчиво.
    - Ела при мен, дъще, по-бързо - вика я Андрей.
Момиченцето му се усмихва, протяга ръчички и изведнъж, някъде отгоре, долита тялото на доведената му сестра Шура. То пада върху Изабел, отнася я далече надолу. Андрей вижда двете тела, които лежат на асфалта в двора им в Киев, под прозорците на неговата стая. Изабел е жива, но парализирана. Шура явно умира, доколкото от разбитата й глава изтича кръв.
   От кръвта на асфалта се появява надписа - „палач”.

   Андрей се събуди от този кошмар така, сякаш влетя в тялото си с голяма скорост и болезнено се удари в собствените си кости. Луната зад прозореца се скри в облаците, но над къщата припламваха странни отблясъци синя светлина. Той стана внимателно от леглото, за да не събуди спящата Соня, облече се бързо и излезе на улицата. Погледна към небето. Отблясъците от синя светлина бяха доста необичайни. Струваше му се, че тази небесна фуния като прахосмукачка събира над къщата невидим урожай. Андрей реши да отиде при Камъка и да му разкаже странния си сън. Камъкът не спеше, чакаше го.
   
    - Аз знам всичко. Можеше да се спасиш и по друг начин, ако слушаше повече гласа на живеещия в тебе дух. Днес плътта победи. Това не означава нищо, все едно всичко ще стане Но след големи страдания. А можеше да се мине и без тях. Жал ми е за Соня. Скоро вие ще си заминете от този град, ще отидете в друга държава. Да не забравиш сутринта да подариш на Соня камъка. Чрез него винаги ще имате връзка с мен. А сега се връщай, Соня скоро ще се събуди.

    Първото нещо, което Соня видя на сутринта, беше щастливото лице на голямото момче, наведено над нея.
    - Обичам те, Соня. Отдавна те обичам. През целия си живот. Така го чувствам. Тази нощ те гледах, толкова красива и близка, и мечтаех как ще се оженя за теб, и ще имаме две дъщери, и ще ги наречем Мариел и Изабел.
    - А аз сънувах замъка, за който мечтая цял живот. Моят прапрадядо е бил богат човек. През последните години от живота си живял във Франция и имал там замък. Всичките ми роднини мечтаеха да видят този замък поне на снимка. Аз също мечтаех. А преди два дни получих писмо от моята приятелка от Франция. Тя е собственичка на малко издателство. Аз й изпращах записките на моята баба. Тя ги е прочела и ми каза, че може да ги издаде, сега там имало голям интерес към такъв род книги. Ако всичко е наред, ние ще можем да купим замък.
    - А с какво ще живеем?
    - Моята баба Агафя ми остави голяма сума в банката. Аз обърнах парите в евро и ги прехвърлих в една швейцарска банка. Ако се ползва само лихвата, дори внуците ни ще могат да живеят, без да работят. Исках да ти кажа всичко това, но все не се решавах. Ти нямаш паспорт, нали? Ето. Разбрах. Имам една приятелка, поръчах й да ти извади паспорт, днес ще можеш да си го вземеш.

    От половин час работничките чакаха своята началничка пред заключената врата на ателието, след това разбраха всичко и си тръгнаха по домовете.

    В ПортАл цареше голяма веселба. Поръчката за банкета се изпълняваше стремително. Резервоарите се пълнеха с такава бързина и сила, че понякога се налагаше да слагат за малко спирачка на донорите, за да успеят дежурните да преобразуват сноповете емоции в снопове светлина и да ги пращат на Ала-Мандер. Баровете вече не се вълнуваха. Те получиха такова питие, за което не бяха и мечтали. Измама до измама, страхливост, лъжливо съчувствие, противоестествена любов, фалшифициране на документи, разбити надежди. И най-важното, отмъстиха на онзи праведник - Алкиона. Той се надцени, мислеше, че може сам да оправи ситуацията. Те работят хиляда години само за да им бъде разрешено да изкарат отпуската си на Унира, а може и на Земята. На Унира беше трудно. Там не можеха да посещават местата, където почиват оригиналите, от които са клонирани дежурните. А как да не ги посещават, когато и оригиналът, и копието имат едни и същи увлечения, пристрастия и желания. По тази причина често имаше сблъсъци и изблици на недоволство, особено, когато някой унирец се прибереше вкъщи и видеше своя клонинг да се забавлява с неговата миупа, на земен език - куче.

     Дежурните обичаха да прекарват отпуската си на Земята. Те без затруднение влизаха в телата на земните жители като в хотел, оттам наблюдаваха случващото се и се хранеха с чисти емоции, без примеси от космични излъчвания. Енергията не изминаваше дългия път през пространството, беше силна и надеждна, доставяше удоволствие от най-високо качество.
Когато Олег Петрович изпи водката на екс, надявайки се да притъпи гадното чувство от собствената си вина и невъзможността да поправи миналото, дежурният Увижтутя едва не излетя в орбита около ПортАл. Това се казваше кеф! Напълни му се душата. И на него, и на Олег Петрович.

     „Духът е проводник между разума и душата. Ако проводникът е повреден, връзката се нарушава, душата не може да контролира и ръководи тялото. Тогава животинското начало в човешкото тяло започва да управлява и задоволява духовните потребности чрез материалното начало. Компенсира своите нужди за сметка на материалните носители: алкохола, тютюна, наркотиците или лекарствените препарати.” Пияният дежурен говореше сам на себе си така безразсъдно, че неговите мисли напълно изчистиха чашата водка от главата на Олег Петрович. Той скочи, погледна часовника. Беше пет часа сутринта. Той набра мобилния на Соня. Соня дълго не отговаряше, после каза със сънен глас:
    - Вие ли сте, Олег Петрович, защо толкова рано? Случило ли се е нещо ?
    - Соня, непременно трябва да говоря с тебе, къде си ?
    - В къщата на баба.
    - Чакай ме там, сега ще дойда.

    Олег Петрович бързаше, колкото можеше. Входната врата му отвори Андрей. Той беше твърде изненадан да срещне приятеля на баща си тук и сега.
    - Какво правите тук?
    - Аз винаги съм живял в Нежин, просто ти не си запомнил това. Ако беше по-внимателен, щеше да дойдеш при мене, а не при Соня. Откъде я познаваш?
    - Запознах се с нея случайно на гарата, - отговори Андрей.
    - Тя знае ли за това, което се случи у вас в Киев?
    - Не, не сме говорили на тази тема.
    - Сам ли ще й го кажеш или да се намеся аз?
    - Сам.
    - Добре тогава, аз ще тръгвам, няма да влизам вътре. А каква ти е Соня? - попита Олег Петрович. - Знаеш ли
    - Знам, разбира се, - отговори Андрей. Той искаше да каже, че Соня е най–добрата жена на света, неговата любима, неговата първа любов.

    Като видя неговата готовност да отговори, Олег Петрович реши да не продължава. Не се знаеше в какво за него - докторът, който беше откраднал от майката нейното дете, щеше да се обърне отговора на Андрей. Затова предпочете да не навлиза в този разговор, само каза на сбогуване:
    - Бягай от Нежин, тук ще те намерят.
    - Кой беше? - попита Соня, когато Андрей влезе в къщата и се мушна до нея под одеялото.
    - Нищо особено, донесоха телеграма, но не ми я дадоха, щели да ти я връчат лично по-късно, когато се събудиш. Казах им да я донесат по-късно.
    - Защо направи това? Ами ако е нещо важно?
    - Нищо, всичко важно ще почака два-три часа. Не мисли за това. Ела при мен.

    Соня не познаваше нежността и мъжката любов преди да срещне Андрей. Затова тя нямаше с какво да направи сравнение. Това, което изпитваше, беше върхът на съвършенството. Нежният шепот на Андрей възбуди у Соня безумно желание: тя искаше да зачене, да износи детето и да го роди нормално, без упойка. Тя искаше да вози детската количка по булеварда, да къпе бебето, да го храни, да го люлее на ръце и да го глези. Соня никога не беше чела книги, в които се описват желанията на една любяща жена. Иначе тя щеше да знае, че истинската любов на жената е тази, когато тя иска да има дете от любимия си мъж. А всички останали мотиви са прикрита страст и желание да се получи сексуално удоволствие. Желанието й да има деца беше толкова силно, че ако можеше да забременее и да роди, Соня би раждала всяка година толкова деца, с колкото я благослови Господ.
Андрей нежно погали косата на Соня, прегърна я, като държеше малката й глава в своята голяма длан така, както тя обичаше, погледна я в очите и попита:
    - Ти мечтаеш за нещо, скъпа, познах ли?
    - Мечтая да имам дете от тебе, да го возя в количка, да къпя бебето, да го уча да ходи и да чуя неговите първи думи...

    Андрей не беше се замислял за това. Мечтите на Соня го отрезвиха. Той си представи картинката: как те със Соня водят детето на детска градина, детето им вика майко и татко. А всички наоколо се чудят, та тя е два пъти по-възрастна от него. Тази перспектива не зарадва много осемнадесетгодишния младеж.
    - А помисли ли как ще реагират твоите познати?
   „Наистина, - опомни се Соня, това щеше да изглежда противоестествено. - Тогава какво да правим?” Вчера тя гледа по телевизията предаване за нещо подобно. В него разказваха, че имало държави, в които неравните бракове са нормално събитие. Поради факта, че жените обикновено живеят по-дълго от мъжете. Затова има толкова много самотни старици. В предаването дори съветваха жените да се омъжват в зряла възраст за мъже, по-млади от тях с 12-17 години, тогава няма да бъдат самотни, като остареят. Показаха и държава, където законът разрешава брак между майки и синове. „Тогава какво да правим?” - мислеше Соня.” Трябва да отидем да живеем в тази държава и тогава обществото няма да обръща внимание на нея и на Андрей”.

    Нейният размисъл бе прекъснат от звънеца на входната врата.
    - Сигурно донесоха телеграмата, - каза Соня и отиде да отвори вратата.
Телеграмата беше от Краснодар. В нея съседите на Любаша съобщаваха, че Любаша е починала, наредила да не я погребват, докато не пристигне Соня.
   
     Соня показа телеграмата на смаяния Андрей, те събраха бързо неговите вещи, след това Соня се обади на Инна, дъщерята на Олег Петрович и я помоли да се срещнат.
Инна им даде вече готовите задгранични паспорти. Соня не знаеше фамилията на Андрей. През цялото му пребиваване в Нежин, тя нито веднъж не намери време да го попита за това. С цел да избегне всякакъв вид сплетни в малкия град, където всичко е пред очите на всички, тя казваше, че Андрей е племенникът й от Краснодар. Инна също поддържаше тази версия, затова издаде на Андрей паспорт с фамилията Исаков. Вася - мъжът на Инна каза, че сам ще ги закара с колата си до Краснодар, защото влакът Киев - Адлер пътува през ден, днес по разписание не пътуваше, а погребението не можеше да чака. С кола можеха да стигнат за 15 часа.

     Соня загуби малко време при нотариуса, за да оформи пълномощното за управлението на нейното ателие. Тя реши да остави за свой заместник Вася, нека работи, сега е криза, а той е безработен. А когато Соня се върне, тогава ще решат какво да правят по-нататък. Бързо събра вещи, документи, и тръгнаха.

     Пътуваха с ферибот до Крим. На ферибота обаче нещо се повреди, наложи се да чакат до сутринта. Наеха две стаи в хотела. Вася беше уморен от пътуването, вечеря и отиде да почива. А Соня и Андрей тръгнаха към морето. Водата беше още студена, но нощта и чудесната гледка на морето, неговият опияняващ аромат така ги привличаше като с магнит, че Андрей и Соня дълго седяха на пустия плаж и не им се прибираше. За да не измръзне Соня, Андрей й даде своя анорак, прегърна я. Слушаше нейното горещо дишане, целуваше я, отначало леко, а след това по-смело. Луната ги гледаше безучастно. Само в ПортАл дежурните се чудеха и не можеха да разберат какво намира този момък в тази изтормозена жена.

     Дежурните не можеха да разберат и Шура. Тя никога не харесваше дрехите, които нейната майка й купуваше. В нея никога нищо не беше красиво. Майка й, естествено, искаше да купи на щерката си нещо симпатично, но баща й винаги беше против. Понякога Шура мислеше, че той изобщо не й е баща, че не я обича. Той никога не я наричаше нито дъще, нито я по име, а измисляше обидни прякори. Може би, защото винаги е искал да има син, а му се роди само дъщеря, тя - Шура. Името за сина беше намислено предварително - Александър. Наложи се да нарекат момичето Александра. Така тя стана за майка си Шура, а баща й я наричаше Килка. От малка, Килка общуваше само с момчета. Тя искаше да разбере кое в тях ги отличава от поведението на момичетата, опитваше се да им подражава, за да изглежда като момче в очите на баща си и да привлече неговото внимание. Или поне по-добро отношение. Но нищо не се получаваше. С всяка изминала година отношенията на порастващата Шура с баща й се влошаваха. Може би, защото външно Шура не приличаше нито на майка си, нито на баща си. Когато им идваха роднини на гости и питаха, на кого прилича вашата дъщеря, баща й винаги се шегуваше: нито на майка си, нито на татко си, а на комшията. Във всяка шега има малко шега, а всичко останало е истина. Шура не забелязваше, че в такива моменти очите на майка й пламваха, защото тя знаеше всичко за този комшия, но нито можеше да каже, нито да докаже, а и нямаше смисъл. И всичко продължаваше все така. С годините Шура свикна да се чувства чужда, не близка, излишна в тази къща. Когато беше в шести клас, я изпратиха в училище-интернат, което се намираше далече извън града. В редките си посещения в къщи през ваканциите, Шура се стараеше да не се среща с баща си, за да не чува обидния прякор - Килка.
Нейните съученички вече започнаха да се интересуват от момчета, да обръщат внимание на външността си, а Шура - обратно, започна да се отчуждава от момчешката компания, дори се страхуваше да поглежда към тях.

     След като завърши седми клас, отидоха с майка й на почивка в Крим. Там, в почивната база, непрекъснато я следваше по петите едно момче от съседното бунгало. Но не се осмеляваше да се запознае с нея. Прекалено красива беше тази девойка. Тя го гледаше така, че той трябваше да стане дързък и решителен, а момчето беше тихо и скромно.
Когато навърши петнадесет години, тя, както всеки тийнейджър, мечтаеше за романтична любов и внимание, но се сблъскваше само с разочарования. Майка й я учеше да бъде грижовна и услужлива, казваше, че мъжете обичат грижовните жени. Шура се стараеше да бъде такава, но все едно, нищо не се получаваше. Тя се чувстваше като невидима в света на нормалните хора. Настъпи момента, когато момичето се умори да бъде невидима. Тя започна сама да търси контакти с момчетата. Като резултат, един я мамеше, друг проявяваше интерес и веднага отиваше на кино с нейна съученичка. Веднъж Шура се осмели, приближи се до един от съучениците си и го покани да отидат на кино. Той я погледна странно и отказа. След това унижение, когато забелязваше, че момчетата се интересуват от нея, тя усещаше, че не изпитва никакви чувства към тях. Но тя искаше да общува с момчета, затова се научи да скрива чувствата си, а в къщи плачеше тихо в стаята си. Защото се харесваше на тези, които не й харесваха. От Шура се интересуваха предимно старци под четиридесетте. Направо й се лепяха. Ту ще я заговорят в автобуса, ту в магазина. Шура се страхуваше да не ги обиди, винаги им отговаряше вежливо, като в същото време се стараеше да подтисне в себе си чувството на отвращение към натрапниците, даваше им измислен номер на телефона, обещаваше да дойде на среща, но никога не изпълняваше обещанията си. Страхуваше се. Вече беше чувала от приятелките си какво представлява близостта между мъж и жена. Тя често мислеше за това преди да заспи и желаеше тази близост. Шура заспа. Тя сънува странен сън. В съня си Шура видя рогати същества, които измъчваха красиви голи жени в някакво мръсно, задимено място. Шура се събуди уплашена с мисълта, че всички красиви жени са обречени на вечни мъки. Но мислите за близостта не я напускаха. Тогава Шура реши, че никога няма да прояви интерес към някой мъж, нека той да е виновен за всичко, да бъде груб с нея и да направи всичко против волята й, тогава тя няма да страда вечно. Това решение й хареса. Странно, от тази нощ мъжете започнаха да проявяват интерес към нея именно по такъв, насилствен начин. Натискаха се в нея в автобуса. Веднъж съседските момчета насила я завлякоха в мазето и казаха, че сега ще й направят дете. Шура успя да се изправи, удари единия от тях в слабините, отскубна се и избяга. От този ден по-голямата част от лятната ваканция тя прекарваше у дома, в стаята си. От нямане какво да прави започна да наблюдава родителите си. Установи, че нейната красива майка е самотна и нещастна. Родителите й не се разбираха помежду си. Баща й често отсъстваше от къщи нощем. Той беше участъков милиционер. Един път седмично обявяваше на жена си, че от затвора е избягал престъпник и ще трябва цяла нощ да стои в засада, за да залови престъпника. На сутринта се появяваше наспал се, отпочинал, доволен, свеж и известно време не наричаше дъщеря си Килка. Майка й излизаше от спалнята цялата в подозрения и сълзи. Няколко дни преди следващата „засада”, баща й започваше малко по малко да се ожесточава, ругаеше Шура за най-малкото провинение, наричаше я тъпа, бездарна, некадърна, невежа, макар че Шура се учеше добре. А след „засадата” върху Шура се нахвърляше майка й. Казваше, че в нея нищо не е както трябва, че цялата не е, каквато трябва да бъде, че се смее некрасиво, че се облича странно, че не говори това, което трябва, че се прегърбва, че е мързел, инат и всичко останало. Че е нечистоплътна, разпиляна, неорганизирана и никой няма да се влюби в нея. И никой няма да пожелае да живее с такава като нея.

     Но веднъж всичко това приключи. Баща й действително отиде на истинска засада и престъпникът го рани. Той не се мъчи дълго в болницата и умря, без да дойде в съзнание.
Естествено, Шура съжаляваше, че се случи така. Но сега тя можеше да живее в къщи, а не в интерната и да учи в обикновено училище. Така и стана. Шура беше щастлива до момента, когато майка й каза, че ще се омъжва. След това всичко пак се срина. В дома им се появи вторият баща, пастрока. Казваше се Сергей. Оказа се, че те с майка й се познават отдавна, още преди да се роди Шура. Майка й беше медицинска сестра в болницата, в която преди много години е лежала за задържане на бременността покойната жена на Сергей. Не се бавиха дълго със сватбата. Веднага след това Шура и майка й се преместиха да живеят у Сергей. Отначало всичко беше добре. Апартаментът на пастрока й беше голям, четиристаен. Шура имаше самостоятелна стая. Сергей се държеше с момичето ласкаво и приветливо, подаряваше й всичко, което тя поискаше. Беше приветлив и грижовен. От втория си баща Шура научи какво се е случило с жена му Наташа.

     След дългото боледуване, кръвното налягане на Наташа било ниско. Веднъж й прилошало на улицата, минувачите извикали бърза помощ. Лекарят попитал Наташа какво й е, тя отговорила ”Кръвното”. Лекарят не уточнил какво й е кръвното, не си дал труд да го премери, а веднага й направил инжекция за сваляне на налягането и откарал Наташа в болницата. Там тя заспала. Когато на сутринта медицинската сестра започнала да раздава термометрите на болните, Наташа вече била изстинала, тя била мъртва отдавна, от няколко часа.

      Андрей, синът на Сергей, бе останал сирак. Шура също беше сираче и затова разбираше чувствата на Андрей. Всичко в техните отношения беше нормално и логично, освен едно: още от самото начало Андрей прие Шура като сестра и не проявяваше към нея никакъв друг интерес. Неотдавна Андрей се беше върнал от колонията за малолетни престъпници, където бе излежавал присъда за прекалена самоотбрана. От разказите на втория си баща Шура знаеше, че при саморазправата Андрей е осакатил някого. Макар, че доведеният й брат изобщо не приличаше на престъпник. Той се държеше тихо, никъде не ходеше, освен на работа. Вярно, имаше си компания, с която прекарваше цялото си свободно време на тавана на техния многоетажен блок.

     Проблемите на Шура започнаха скоро след преместването им в апартамента на пастрока. Майката на Шура беше медицинска сестра в спешното отделение на болницата. Веднага щом отидеше на нощна смяна, Сергей започваше да води с Шура дълги разговори за училището, за живота. Момичето се радваше, че той проявява интерес към нея и че макар да не й е роден, но все пак й е баща. Тя му разказваше за всичко, което искаше, за всички събития, за това, че нейните съученички вече ходят на срещи с момчета. Незабелязано разказите й преминаха към нейните лични преживявания. Момичето не познаваше психологическите основи на продължителните разговори. Когато някой има възможност да говори дълго и събеседникът му го слуша повече от пет минути, вътре в главата на човека заработва механизмът, който иначе задържа натрупаните емоции. И човекът, незабелязано за самия себе си, започва да споделя своите чувства и преживявания, да разкрива тайните си само защото на тях им е тясно в собственото му съзнание и те търсят изход. Ако човекът не е успял да реализира мечтите си в живота, тогава те разкъсват бариерата на хранилището и се втурват навън във вид на думи. Шура разказа на пастрока си за своите страдания, за това, че никой не я обича. Той утешаваше момичето, говореше й, че не е права, че е хубава, много добра и чиста. Че хората я обичат, просто тя не забелязва това, защото обръща внимание само на обидите. В такива минути Шура го обичаше за разбирането, за подкрепата, за утешението, за това, че той нежно и ласкаво я галеше по главата, после по гърба. Понякога пастрокът я прегръщаше някак не както трябва, тя се чувстваше неловко, но тя не отблъскваше Сергей, страхуваше се да не би техните доверителни разговори да престанат заради това. Шура не знаеше как един баща може да прегръща дъщеря си, нейният баща никога не беше правил това.

      Веднъж в училище, в часа по физкултура, Шура си разби коляното. Тя се прибра вкъщи и тъкмо дезинфекцираше коляното си, когато влезе пастрокът й.
    - Дай да ти помогна, - предложи той.
На Шура й беше болезнено и приятно от допира на неговите ръце. А после се случи това, което не й донесе радост, а само болка и унижение.
    - Ако кажеш на майка си, - предупреди я Сергей, аз ще се разведа с нея и ти ще бъдеш виновна за всичко.
    Шура си представи как майка й пак ще я изпрати в интерната и не й каза нищо. По-късно, реши тя, не сега. Трябва поне да завърши училище.
   
    След този случай всяко нощно дежурство на майка й се превръщаше за Шура в мъчение. Особено, когато тя незнайно защо започна да се чувства зле. Сутрин й се гадеше, не се наспиваше. Когато нощните дежурства на Сергей и на майка й съвпадаха, Сергей приключваше с таксито към три часа през нощта и се прибираше вкъщи. По това време Шура винаги му приготвяше силно кафе и го оставяше на плота, за да поизстине малко до идването на Сергей. Веднъж Шура видя къде майка й слага бурканчето с приспивателните таблетки. Момичето тайно започна да взема от тях и да ги слага в кафето на Сергей. След изпиването на такова кафе Сергей бързо заспиваше и не мъчеше дълго Шура. Външно Шура укрепна, закръгли се, дори малко напълня. Гърдите й наедряха и цялото й същество излъчваше някаква тайна. Момчетата започнаха да се заглеждат в нея. Нейният съученик Женя я покани да отидат утре заедно с класа сред природата в устието на река Десна. Шура с радост прие поканата. Тази нощ трябваше да сложи в кафето на пастрока си повече хапчета, за да заспи веднага. Така и направи. И отиде да спи.

     Но доста време не можа да заспи. Представяше си как ще седят с Женя до огъня, ще пеят песни в съпровод на китара, а след това само двамата, ръка за ръка, ще отидат да посрещнат изгрева над Днепър.
Мечтите й бяха прекъснати от шума на отварящата се входна врата. По този начин влизаше само доведеният й брат Андрей. По стъпките му Шура разбра, че той отива към кухнята. Вслуша се и разбра, че е изпил кафето направо от джезвето. След това се чу как Андрей загуби равновесие, удари си главата в ръба на вратата и изруга, защото си беше разбил главата:
     - Ега ти, колко кръв!
 
     От банята се чу шум на течаща вода, след това странно измяука и притихна котенцето Отново се хлопна входната врата, този път по друг начин. Дойде си Сергей и отиде в кухнята. Момичето притаи дъх. Разбра, че Андрей е изпил кафето, и сега нищо няма да я спаси. Тя реши да отиде в стаята на Андрей. Под някакъв предлог да остане там, може би пред Андрей пастрокът й няма да я закача.
     Шура влезе в стаята на Андрей, но той не беше там. Входната врата се хлопна и тя разбра, че Андрей отива на тавана.
     - Каква е тази кръв по вратата? - попита Сергей, влизайки в стаята на Андрей. - А ти какво правиш тук?
     Момичето не знаеше какво да отговори. Започна да говори всичко, което й идваше наум, нещо като: „ Пусни ме, повече не искам, ще разкажа всичко на мама”. Андрей беше отворил входната врата, но не беше излязъл, седеше в антрето. Той чу тези думи. След това тихо стана и тръгна към тавана, мислейки, че те сами ще се разберат. Той не видя как Шура, опитвайки да се защити от Сергей, изтича до прозореца, с надеждата да повика Андрей, докато не се е отдалечил много и може да я чуе. Тя отвори прозореца, легна по корем на перваза и провеси главата си надолу, за да вижда по-добре в предутринния мрак, може би Андрей не е тръгнал към тавана, а ще излезе от входа на улицата. Зави й се свят, момичето не можа да се задържи на хлъзгавия перваз и полетя надолу. Докато летеше, тя се опита да се вкопчи в клоните на стария кестен, но не успя.

     Един съсед беше излязъл да разходи кучето си. Той пръв видя тялото на момичето, което падна от прозореца на седмия етаж. Обади се в бърза помощ, колата пристигна бързо и откара Шура в болницата. В приемната нямаше медицинска сестра. Санитарката каза, че сега ще я извика, но се забави, докато внасяха момичето в отделението и когато го видя, не повика сестрата. Затвори всички врати, за да не влезе сестрата и сама извика доктора.
А къде беше медицинската сестра Лариса, майката на Шура, съпругата на Сергей, мащехата на Андрей?

     Днешното дежурството беше спокойно, както никога досега. Не докараха никого. Изглежда хората се умориха да боледуват и да се нараняват. Лариса легна на болничното легло, зави се с одеялото и мечта, докато заспа. Тя мечтаеше как утре ще изпече сладкиш и в къщи ще има празник. Толкова е щастлива! Сергей обича нейната опърничава дъщеричка. В дома им цари спокойствие. Днес пристигнаха резултатите от изследванията й. Вече нямаше и най-малко съмнение в това, че тя - Лариса, е бременна. Представяше си колко щастлив ще бъде Сергей. Той винаги е искал да има дете. Сега, когато Лариса очаква дете, тя ще се осмели да признае на Сергей, че Шура е негова дъщеря.